"Спомени"-Радина Ангелова

“Спомени” – Радина Ангелова

– Как е тя? – за пореден ден идвах до капсулата ѝ.

– Все същото – въздъхна сестрата и подбели очи. Същият въпрос, същия отговор. Погледна за кратко картона ѝ, провери работата на апаратите свързани с живителната капсула и излезе. Камерън ела, остани с мен. Очите ми пареха. Награбих няколко кърпички от кутията. Лекарите ме съветваха да стоя, да ѝ говоря, да ѝ припомням живота ни заедно, колко я обичам. С постоянство, можех да я върна. Не ме ли обичаше вече? Защо ме изоставяше? Нямах отговор, а страховете ме убиваха.

Веднъж избухнах и започнах да блъскам капсулата със стола. Направих ѝ драскотини и се включи аларма. Биха ми успокоително и се събудих пак тук. Дотук с гнева. Не ми помагаше. Времето минаваше, а надеждата се заместваше от отчаянието, празнотата. Носех същите дрехи. Търсех я в очите на всеки. Понякога сякаш стените се стесняваха, подът се тресеше под краката ми и не ми достигаше въздух. Не казах на лекарите. Лягах на пода, някъде на тихо място и дишах през устата. Понякога се питах за какво живея, не можех без жена ми. А тя бе тук и същевременно я няма. Грешка в прехвърлянето на съзнанието. Кома.

Друг път се нахвърлих върху лекарите, обвинявайки ги, че нарочно я държат в безсъзнание. Те вдигнаха ръце и предложиха да я изключат, което би довело до нейната смърт. Нищо не можеха да направят. Само я поддържаха.

Намирахме се насред нищото. В космоса. Реехме се на шибана ламарина. И я познавах като дланта си. Обещаваха ни твърда почва под краката, нова планета, ала още не я бяхме достигнали, а може да не са я открили или проучили. Камерън се съмняваше, когато чухме по радиото, че евакуират хората от Земята заради природни катаклизми, и че ни пращат на по-добро място.

Замених двуетажна къща за килия като консервена кутия. Представях си как въвеждам Камерън и тя се разплаква, но не от щастие. Пътуваме, неудобно е, но е временно, докато кацнем. Минаха месеци, а съзнанието на жена ми не се прехвърляше. Дали не изчакваше кацането?

– Зак, лекарят иска да говори с Вас – сестрата положи ръка на рамото ми и се сепнах.

– Добре – закимах. Избърсах сълзите си. Пратих въздушна целувка на съпругата си.

Въведоха ме в просторен кабинет. Мъжът бе с кръгли очила и прошарена коса. Неведнъж му вдигах скандали и го заплашвах. В стаята имаше и охрана. Той пристъпваше от крак на крак.

– Защо още не се събужда? – попитах вяло и се почесах по тила. Напипах лепенката на отвора от прехвърлянето. Понякога ме сърбеше като мравучкане. Разкърших врат.

– Може би не иска – отвърна тихо доктора. Стиснах юмруци. Охраната пристъпи.

– Знаете, че това не е вярно, тя ме обича – преглътнах горчилката от съмнението.

– Можем да Ви помогнем. Можем да Ви върнем там, където е, и да я доведете – прочисти гърло сестрата. Това ли измислиха? След месеци чакане?

– Защо не започнахте с това, готов съм – разперих ръце.

– Опасно е, не знаем какво може да се обърка. Вие ще сте в съзнанието на жена си…не я карайте насила… – с жест го прекъснах. Лекарят вдигна вежди. Какво може да се обърка? Щях да взема съпругата си и толкова. Щом лекарите са безсилни…о, тя можеше да бъде много упорита. Мислех, че отдавна сме решили този въпрос. Но тя не се прехвърляше.

– Да започваме – свих рамене.

Върнахме се в стаята на Камерън. Там вече ме чакаше втора капсула. Настаних се. Сложиха лепенки към жици, да следят показателите ми. Затвориха капака. Изчаках така няколко минути докато свържат двете машини. Загледах се в стъклото, нямаше запотяване от дъха ми. Затворих очи. Трябваше да бъда смел. Почукаха по стъклото:

– Започваме – потвърди сестрата. Чувах ги ясно, може би и Камерън долавяше молбите ми. Вдигнах палец. Започнаха да пълнят съда с вода. Разперих пръсти да направя вълнички. Не беше вода, нещо по-гъсто, като слуз или течен метал. Отпуснах се. И тогава ме изключиха.

Намирах се в тунел. От жици. По тях минаваха електрически импулси. Имаше светлина в края им и човешка фигура. Затичах се, ала не напредвах. Обхвана ме хлад. Крещях името ѝ. Протягах ръце. Блестящи неща прииждаха на рояци.

Първото се блъсна в мен. За миг ме вцепени. Осени ме моят образ, когато в началото на връзката ни, за Св. Валентин ѝ подарих еротично бельо и ѝ предложих да ми потанцува. Тя го направи, но не видях сълзите ѝ. Изпълни ме срам, сякаш се давя. Виждах и преживявах нещата от нейните възприятия.

Втори спомен се блъсна в мен. Перна ме по ръката, остави кръв. Крещях, когато разбрах че е дарила парите, които ѝ връчих да си купи нещо. Тя се свиваше на кълбо, отново плачеше. Страх ме разтресе.

Трети спомен, ние в парка, тя иска на басейн, аз на кафене, спорим за глупости. Тя се мръщи. Обикаляме, никой не отстъпва. Тъпа болка в главата. Казвах, че я ценя, дали? Този спомен ме изтласка назад. Разкъсах го, само за да посрещна поредния. Така спомените изчезваха.

Връхлитаха ме нови като грабливи птици. Повличаха ме. Дърпаха ме назад. Размазваха ме. Исках да я достигна, да ѝ се извиня. Мислех, че печеля спора, щом замлъкнеше и стиснеше устни, но съм я губел.

Драпах по кабелите на пода. Дерях, мачках и захвърлях спомени. Напредвах към нея. Къде са усмивките, любовта, топлината, които помнех. Беше толкова нежна и крехка. Не я оценявах.

Последен спор, потроших къщата, да я убедя да отидем в космоса. Тя искаше доказателства. Не вярваше на учените. Държеше да останем в загиващия свят.

Полетях за миг и се блъснах в нея. Прегърнах я. Целунах я по бузата. Тя стоеше неподвижно. Гледаше право напред. Не ме отблъсна, но и не ме придърпа.

– Аз съм, скъпа, Зак! – опрях брадичка на рамото ѝ и зарових лице в русите коси.

Вдъхнах ги.

– Знам – гласът ѝ бе вял. Звучеше така сякаш е прегракнала от плач, предадена. Беше такава след споровете ни. Обикновено я оставях да се съвземе. Как я исках. Тя не ме поглеждаше.

– Какво гледаш? – застанах до нея. Бях потен, изцеден, раните ми кървяха. Изпънах гръб, вирнах брадичка. Подадох ѝ кутре, ако го приеме, спорът е решен. Тя скръсти ръце.

– Земята. Не загива.

– Пак се започва – изпъшках.

– Лъгали са ни. Знаех го. Казах ти, но не ми повярва – промълви. Нямах сили да спорим.

– Да вървим – погалих я по рамото.

– Искам да ти покажа нещо. Само още малко – премига.

Сълза ли видях да пада? Значи идваше? Усмихнах се.

За секунди обиколихме света. А може би времето вървеше различно, реехме се като птици на края на кабела. Слънце, зеленина, деца. Животните се препичаха. Птича песен. Всичко се завихри в ума ми, но го помнех.

– Не така си представях нашето пътешествие – усмихна се леко.

– Околосветско пътешествие? Да, много го искаше, знам. Но трябваше да работя… – потърках гърба ѝ. Кожата ми се наелектризира.

– Земята не загива. Видя ли?

– Да – кимнах. Дали не бе илюзия, плод на ума ѝ?

За пръв път ме погледна. Светлите ѝ очи ме изучаваха.

– Ти ли си наистина? Не си до мен.

– До теб бях всеки ден. До тялото ти…

– Моето тяло е в болницата… – процеди през зъби – Не ме слушаш. Нямаше нужда да го правиш. Излъгаха ни. Тъпчат ни с наноботи и… ако ни изключат?

Разсмях се.

– Не ми вярваш? – тя премига.

Поклатих глава.

Озовахме се в болницата сред капсули на други хора. Инжектираха им нещо. Тилът пак ме засърбя. Някои се съпротивляваха. Усещах как енергията ги напускаше. След завършване на прехвърлянето, изгаряха телата. Зяпнах.

Камерън тръгна към другия край на тунела. Държах я за лакътя. Не исках да ми избяга.

От там видяхме тела. Същите, но механизирани. Вливаха им наноботите. Нямаше дихание. Нямаше сърцебиене. Отваряха капсулите. Усмихнати лекари им помагаха да се облекат.

– Е, все някак трябва да осъществят прехода до космоса. При това бързо. Не могат да си позволят да хабят…

– Парите, ресурсите, Земята е за тях! Искат да се отърват от хората. Да намалят бройката! И ти се върза. Ти ми го причини – блъскаше ме. Крещеше и плачеше. Това и исках. Още малко…дойде точния миг. Хванах я за ръцете и я повлякох. Падахме…в телата си.

Направо изхвърчах от капсулата си. Отваряха и тази на Камерън. Страхувах се, как щеше да реагира. Щеше ли да ми прости?

– Камерън, любима, как си?

– Кой си ти?

56 Views

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Content is protected !!