Славея Семова - Надежда като бяла лястовичка

Славея Семова – “Надежда като бяла лястовичка”

Преди да умре, Благой Терзиев извика единствения си внук при себе си. Малкият Благовест приседна на неудобния, твърд креват и впери големите си очи в болнавия старец.

– Мойто момче. Отивам си…

– Къде ще ходиш, дядо? – попита любопитно Благовест.

– Хе там, горе, на небето… – Благой Терзиев вдигна треперещата си ръка и посочи с пръст тавана. – Дето гледахме птичките, дядовото, помниш ли? – Момчето поклати послушно глава. – Аз… нали ти казах, че птиците клетки не търпят. Казън е туй за тях. Те обичат да се реят свободно над висовете, в дълбините на синьото небе. Затвориш ли ги и умират.

Старецът примижа и се усмихна леко. Съсухрен, блед и слаб, лежеше и се губеше в дългите чаршафи. Наболата прошарена брада говореше за възрастта му, с колко усърдие минаваше през живота, колко грижи му тежаха и как се справяше с тях самичък – никого не намесваше в тежкотията си.

–Та и аз като тях… – продължи с едва доловим шептеж старият мъж. – На години съм вече, нищо в градинката не мога да бутна. Трябва затворен да стоя по цял ден.

–Аз ще ти правя компания, дядо – каза детето.

–На непокорна душа компания прави ли се бе, Блажко…? Затуй, отивам си – отново промълви Благой и притвори очи, като че ли да събере последни сили. Така прекара известно време и после ги отвори. – Но преди да се отправя нагоре, ще ти дам нещо.

Възрастният мъж се вдигна полека и постоя малко седнал. Види се, че му се виеше свят. След това се протегна и с трепереща ръка отвори най-близкото чекмедже на дървения скрин. Подухна и във въздуха се разхвърчаха прах и стърготини. Вътре се търкаляха няколко коркови тапи, отворено пакетче дъбов чипс за домашната му ракия, ножка с връвчица и дребна орехова кутийка с катинарче. Старецът я взе в ръце, потръпна и я отвори. Върху парче кадифен, тъмночервен плат лежеше метална брошка. Лястовица.

–На нас с тебе много ни харесват лястовичките, нали? – погледна Благовест с потъмнели очи и момчето кимна насреща. – Ето ти една, за спомен от дяда ти. – Благой опита да я постави върху ризката на детето, но не успя, натъжи се и я пусна в меката му ръчичка. Благовест благодари и силно прегърна стареца. – Хайде, бягай сега, че и аз бързам. И мене ме чакат.

Благой Терзиев вдигна очи пак към тавана, а после се загледа в момчето. То се отдалечаваше бавно от дядо си, като през две стъпки се обръщаше. Така го запомни – побелял старец, който седеше кротко на кревата, усмихваше се нетърпеливо, а от него струеше приятна, снежнобяла светлина.

След смъртта му Благовест като че ли се предаде. Още от оня момент, в който бе прекрачил прага на вратата, оставяйки стареца на някой небесен ангел. Взе да линее, по цял ден мързелуваше, ходеше напред – назад по двора, кръстосваше пустите улици и търсеше нещо. Липсваше част от неговия напрежен живот, късче от съществото му и той диреше с какво да запълни празнотата. Старият Терзиев бе неговият най-добър приятел и в игри, и в пакости. Направеше ли си шега с някого, дядо Благой изникваше отнякъде и със спокойния си гласец казваше: „Не му се карай на момчето, бе. Скучно му е, нали няма другари наоколо. Какво да прави?”

Родителите на Благовест се изреждаха да му се карат и да му търсят недостатъци. Лентяй бил, човек нямало да стане от него, коя щяла да го вземе такъв… Най-накрая Терзиеви го изгониха да си търси щастието по света, където и както го вижда.

Благовест събра необходимото, сложи кутийката от дядо си в джоба на ризата, до сърцето, и се отправи в неясна посока. Дълго обикаля кръчмите, за да разговаря с хората, да му помогнат в неговото лутане. Оставаше в крайпътните ханове, но будуваше по цели нощи, за да размишлява за живота си. Но всеки път празнотата у него започваше да боли. Свиваше го сърцето, обземаха го страшни мисли за поруха и гяволи.

Веднъж, докато седеше на вълнения килим в хана и следеше как слънцето зайде зад високите, мъхести планини, младежът съзря гледка, която развълнува сърцето му. Момък и неговата невеста вървяха бавно по свежата трева. Прегръщаха се, целуваха се, ухажваха се. Благовест разбра, че са младоженци. Погледите им бяха влюбени, а походката – леко танцувална, под тихата музика на щурците. Заминаха си влюбените и само смехът им се чуваше още дълго, след което и той се изгуби.

„Любов” – помисли младият Терзиев. Тази мисъл като стрела се спусна от небето, мина през мухлясалия таван на хана и се загнезди в ума му. – „От това имам нужда. С нея ще запълня празнината, която чувствам толкова години.” Доволен от появилата се цел в живота му,  Благовест се засмя, поклони се на залязващото слънце, легна и заспа – спокоен и освободен.

На другата сутрин той се събуди усмихнат и удовлетворен от дълбокия сън. Събра малко хляб във вързопчето си, нарами го и потегли. Сам не знаеше къде, но сърцето го водеше.

Не след дълго стигна до обширна и гъста благунова гора. Дърветата сплитаха клони едно в друго, оставяйки мънички пролуки за слънчевите лъчи. Между тях пръстта бе черна, влажна и отъпкана. Бе като рисунка на слънчеви петна и клончета. Благовест вдигна глава и се огледа. Навлезе по-дълбоко в гората, спря до голям, мъхест камък и пусна вързопчето на земята.

– Горице – сестрице! – провикна се той и прогони няколко птички, които се бяха сбрали между тъмнозелена корона. – Тръгнал съм да найда любовта! Помогни ми, горице, инак себе си ще загубя… Покажи ми кой път да хвана, та да стигна до нея.

Момъкът говореше спокойно. Не бе осъзнал кога бе извадил кутийката с брошката и я въртеше между пръстите си в очакване на отговор. Гората притихна за миг. Тази тишина се стори неприятна на Благовест и той се смути. Лек полъх повдигна лениво листата на близките дръвчета. Чу се шум от животно, което бягаше да се спаси. Тежките дървесни корони помръднаха и слънчевите петна по земята се обединиха. Превърнаха се в пътека от светлина и надежда, която водеше далеч надолу към полето. Благовест ахна от радост и побърза да вдигне снопчето си и да продължи.

– Благодаря! – помаха с усмивка на цялата гора и всички нейни обитатели. Извади металната лястовица от кутийката, закичи се с нея и се отправи по пътеката. Брошката проблясваше, като че ли го подкрепяше в начинанието му.

Благовест знаеше за близкото поле, но не му се бе случвало да ходи там. Като малък бе поискал да отиде с дядо си, за да се запознае и той с хората, да поработи, пък после да отпочине на сянка. Но дядо Благой не го вземаше, все го пъдеше – да не слънчасал, да не пречел на работниците.

– Спорна работа! – поздрави Благовест. Шепа голи глави се повдигнаха и го погледнаха учудени.

– Благодарим – отвърна стреснато един работник и избърса с опакото на ръката стичащата се пот по лицето си. Младежът се загледа в тези уморени хора – червендалести, сухи и с мътни очи. Цял ден се занимаваха с полска работа, докато слънцето отгоре стоварваше жълто-оранжевите си камшици върху тях.

– Вие сигурно не ме знаете, но аз ви познавам. Внук съм на Благой Терзиев – съобщи Благовест и из един път хората се усмихнаха, успокоиха се и не го смятаха вече за подигравчия.

– Ааа, Блажко, ти ли се, бре! – обади се един мъж, избърса ръце в ризата си и се спусна да го прегърне. – Ние само по име те знаем. Я се гледай какъв си бабаджан!

– Как е Терзиев? Какви ги върши? – попита друг и потърси манерката с вода.

– Почина, почина… – наведе глава Благовест.

– Хе…  – въздъхна работникът. – Бог да го прости човечеца, добър землянин беше…

– Ами ти накъде си се запътил? – каза първият и сложи ръка на рамото му.

– Тръгнал съм да диря любовта – отвърна младежът.

Мъжете се спогледаха и дружно избухнаха в смях. Смееха се от сърце, забравили и горещина, и болка, и тежкотия.

– Те, хората, бягат от нея, наш Блажко я търси! – извика някой и останалите се засмяха в един глас. Благовест не се разсърди, нито поиска да си тръгне. Неговото сърце беше широко, поместваше всякакви странности и мнения.

– Та, знаете ли пътя или не?

– Знаем го, знаем го… – тупна го по гърба здрава, силна ръка. – Прав път няма в любовта. На моята жена все съм й крив. Че и дачата така учи. Две момичета имам и прибера ли се у дома, идват при мене и двете, хубавичко се усмихват, като розички разцъфват. После започват като пиявици! „Татко, купи ми рокля от гезия”, „Татко, за мен нови емении, може ли?”. Откажа ли – цупят се – възмути се той.

– Тя и моята… – поклати глава някой от сянката. – Върви из къщи и повтаря, че пари сме нямали, децата нужди имали, задлъжнели сме били…

Благовест Терзиев слушаше тези приказки, но те създаваха особено, неприятно чувство у него. Той бе израсъл с приказки за чистата любов. Тази, непринудената, която се появяваше между две души и ги свързваше завинаги. Родителите му също имаха проблеми, но те си оставаха в двора, в къщата. Зли, боязливи мисли не ги съпътстваха навън.

Работниците забравиха за момчето, унесени в крясъци, оплаквания и надпревара кой от тях има най-лоша къщовница. Ръкомахаха запъхтени и оставиха работата настрана. Брошката на Благовест отрази слънцето и за миг блясъкът й пробяга по лицата на всички спорещи, сякаш за да им покаже, че трябва да виждат доброто, светлото, позитивното у всяко нещо. Ала те сбърчиха лица и продължиха с караницата. Младежът се усмихна на глупавата им кавга и пое по пътя. По правия път, а не по кривия, за който се разправяха селяните.

– Ех… – въздъхна момчето. Вървеше с несигурни стъпки към непознатото, но сигурен в решението си. След него се вдигаха малки облачета прах, но почти веднага изчезваха. – Аз хубаво тръгнах, ама само с туй желание остал съм. Ще я найда ли тая любов?… Моето сърце вече се измори да броди, да търси… Пък няма кого да питам…

Благовест стъпваше по пътя, стъпваше и по сърцето си. За миг пропълзяха в главата му тежки мисли – като я види любовта, ще я познае ли? Ще оправдае ли надеждите му, очакванията? Още малко и щеше да го погълне несигурността и колебанието. Изведнъж усети как лястовичката се отдели от мократа му риза и тупна на земята. Прах се посипа по крилцата й. Младият мъж я вдигна и я почисти. Тогава се огледа. Умът му бе замъглен и дори не бе обърнал внимание на красивата поляна, обсипана с теменужки.

– Каква хубост! – промълви Благовест, а очите му придобиха синьо-виолетов цвят.

Растенията нежно се поклащаха под ласките на вятъра. В далечината се вееше бял плат, който блестеше на слънцето. Младежът присви очи и положи ръка над тях. „Чудно нещо…” – помисли той – „Я да отида да видя какво е!”. Пое напред, като внимаваше да не стъпче някоя теменужка, да не отнеме нейното изящество. Наближи и се спря. Момиче. Момиче в дрехите на самодива. Чистобяла рокля покриваше тялото й. Тъмнорусите й коси, подобно узрели класове, се спускаха по раменете й. С нежни ръце късаше цветя и сплиташе венци. Момичето не чу кога Благовест се приближи, защото пееше. Омайна, звънка, радостна песен, която караше растенията да танцуват, природата да се усмихва, а птичките да й пригласят.

– Много харно пееш – извика Благовест, въодушевен и замаян. Момичето се стресна и обърна глава към непознатия. Видяха се тънките устни, с които пееше, алените й страни и дивните й очи… Очи като мъниста. Сини мъниста, каквито дядо Благой нижеше на дрехите на заможните хора.

– Кой си ти? – извиси се медният глас на девойчето и то се вдигна на крака.

– Прощавай, че те изплаших… – едва сега се извини Благовест. – Хареса ми песента ти – повтори той и се усмихна. Усмивка украси и лицето на момичето.

–Това е любовна песен – обясни то свенливо, докато вятърът играеше с косите му. – Свилен момък се влюбил в скромна девойка. Зла болест я покосила и тя си заминала. Преди смъртта си всеки ден ходела и говорела с теменужките. Хвалела се, че голямата любов я навестила. Затова, след като се сбогувал с нея, Свилен започнал да посещава цветята вместо девойката ден след ден, говорейки за красотата й.

Момичето разказваше песента на Благовест, а той слушаше в захлас. Когато свърши, настъпи мълчание.

– Как те викат тебе? – попита внезапно младежът. Отсреща девойчето се поколеба дали да му признае, но накрая проговори.

– Елена. Живея наблизко, но често идвам тук – каза тя, а Благовест си спомни песента. – Утре е празник, плета венчета за мен и сестрите ми. Твоето име какво е? – тя впери очи в него. Топла, синкава вода, която блестеше.

– Благовест – отвърна той. – За първи път ида тук. Крача по пътя и аз не знам къде отивам – засмя се.

Момичето бе привлечено от тоя странник. Мъж беше – голям, здрав, а душата му детска. Погледът на Елена се спря върху металната брошка – лястовичка. „Сигурно му е подарък и той я сложил най-отпред, да се вижда. И пак – като дете.” – помисли тя.

– Птичката от кого ти е? – кимна.

Сладките думи завладяха ума на Благовест. Преди малко бе говорил с шестима души и никой даже поглед не отправи към брошката. Не го запитаха за нея, от къде е, що е… А това дребно момиче, този ангел в полята, забелязваше малките нещица, улавяше се за тях и питаше. На младежът му се стори, че все едно трябва да разказва за сърцето си.

– Подарък ми е – опомни се той. – Харесва ли ти? – Момчето посегна и внимателно откачи брошката. Целуна я и я постави в ръцете на Елена. – Ето, вземи я.

– Аз такъв ценен дар не мога да приема – отказа смаяно тя и размаха ръце.

„Ценен дар”. Казаното остана да лежи в главата на Благовест. Погледна към лястовичката – метална, прашна, леко потъмняла, а после и към девойката. „Колко е скромна, умна…” – замисли се той. Вътрешно, нещо шавна. Нещо предизвика наново усмивката му и му се прииска да остане с това момиче. Да говорят, да я гледа и да се любува на хубостта й.

– Вземи я, пък ти ще ме разведеш из мястото, където живееш – настоя сърдечно Благовест. Елена се засрами от чудния подарък, от неговите очи, които не сваляше от нея.

– Благодаря – каза най-накрая, стисна брошката в тънката си ръчица, забързана мина покрай него и му направи знак да я последва.

Благовест не се върна по обратния път. Зарови страшните мисли там, при теменужките, за да ги отровят с уханието на сила и надежда. Заживя с Елена в нейното малко селце, близо до поляната с виолетовите цветя. Бе открил любовта и бе доволен, сияещ и обичащ. Бе цял. Наложиха си двамата традиция всеки ден да ходят на поляната – Елена да пее, Благовест да обича.

В селото за тях казваха, че си приличат – луди, млади, влюбени. Оприличаваха ги на две деликатни крилца. Свободни, щастливи и устремени. Две крилца, които можеха да победят несгодите на живота, само ако бяха заедно. Като бяла лястовичка насред слънчево небе…

 

160 Views
error: Content is protected !!