Славия Шопова – “Един ден…”

Славия Шопова – “Един ден…”

Това лято и ние станахме селяни. Някаква мода ли ни грабна, някаква тъга ли ни завлече далеч от града, още не знам. Стана някак внезапно, защото съдбата ей така понякога вдига пръст и ти посочва да видиш нещо, което е било пред очите ти и те е чакало.

Като се замисля, отдавна вече пътувам от точка до точка, по определени маршрути, с разчетено време. Пък отдавна за никъде не бързам, защото никой не ме чака. Просто навитата пружина в главата ми още ме държи напрегната и натиска газта. А когато спра, правя го само за едно кафе и обикновено го допивам на път в колата.

И този път спрях за кафе. Направи ми го сладкодумният чичо Минко. Та той каза, че наоколо из Добруджа има села, в които са останали по десетина души и къщите стърчат пусти – сърцето ти да заплаче. Такова е и това село. Ще го нарека Наше село, че то си стана нашето.
Така се случи, че като се върнах у дома, запалих и мъжа ми да идем да видим чичо Минко и … Наше село. Чичо Минко ни намери връзка с кметския наместник на селото, тя ни свърза с наследници на запустели къщи, ние харесахме една с чуден чардак, каменни основи и с каменна пътека до нея направо от мегдана. И това е – сега имаме селски дом. А на село не купуваш просто дом. Той върви със съседите. Ако не улучиш на съседи, направо продавай!
Точно до нашата къща не живее никой. Но там, дето е бил мегданът, на самата чаршия, както още му казват, има висока къща с работилница на първия етаж. Това е домът и дюкянът на дядо Ставри. Сам е. Синът му отдавна отишъл да живее във Варна, после децата му пораснали и отишли да учат в София, а той пък заминал за Испания. Попилели се хората, разсипали се като пясък, а наоколо – “поруха”, както казва дядо Ставри. Да не е сам,  купили му телефон “с картинки” – той така му казва, та се виждат от време на време.

Дядо Ставри е сарач. Досега не се бях замисляла какво точно означава това. Сега знам, защото почти всеки ден си пием кафето при дядо Ставри. Той кафе не пие, но все работи нещо, а много му се ще да има някой да му говори и обича гости. Затова сутрин правя по едно кафе, грабваме чашите и отиваме да го пием в дюкяна. Там мирише на кожа и лепило. Винаги е отворено, сякаш дядо Ставри не спи, а чака някого. И докато чака – все прави нещо.

– Едно време сарачите бяха много – едни седлари, други хамутчии, трети тапицери. Ама не останахме. Повечето взеха да поправят чанти в града. Едно време ееей, какви коне е имало тука. Какъв добитък! И какви майстори! То сега и коне няма, а и един хамут да ти потрябва, няма отде да вземеш. То вие и хамут не знаете какво е. Ако човек има животно – я кон, я магаренце, то гледа го като детенце свое или като брат. Вие как обличате кучетата и котките си с рокли. И те така – обичат си животните. То не може животното само да ти служи – грижа си трябва. Седлото трябва да е удобно и меко не само на теб, дето си отгоре, а и на животното. Пък като му туриш едни юзди и оглавник с мъниста и пискюли, като го нашариш със замби – ей, красота. Ама и животното го разбира – вдига глава и се големее пред другите, не го е срам, че го товарят, а гордост му е. Ние тука висове си нямаме – дорде ти стига окото е равното. Та като му отпуснеш юздата на коня, гривата му се вее, а в ушите ти – само шептежа на вятъра.  И с животните е като с хората. Ей на – на мене работата не ми е тежкотия, ами тъга ме наляга понякога, че самотията тежи като казън, ама като ми замирише на кожа, само да  седна зад кютюка да набивам капсите или да хвана замбата, се успокоявам и продължавам напред.

По стените наредени висят хамути, колани, юзди и юлари, кесии и дисаги; седла има всякакви – за кон, за магаре. За делник и за празник.

Ръцете му – напукани и набодени от иглата – миришат на лепило и кожа.

– Дядо Ставри, продаваш ли? Търсят ли се твоите самари?

– А! Аз самар съм продал един преди три години на един по-стар от мен от съседното село. Гледам го една заран, минава оттука с магарето, а самарът му се избушил и от него изгнила слама стърчи. Срам го беше да мине при мен, щото пари няма, а знае, че продавам. Та го поканих и от дума на дума, склоних го да вземе нов самар за добичето, че за него най ми домъчня. Десет лева ми даде, щял и още десет на пенсия да ми даде, ама чух, че май се споминал. Дано магаренцето да са дали на някого, който да го гледа. То вече ни кон, ни магаре тъдява можеш да найдеш. Те си отиват със стопаните си.

Ей такава ми е мищурията на мен. То на нас от едно време така ни върви – на занаяти, дето умират. Моят дядо е бил фенерджия. Знаеш ли какво е? На времето фенерджиите палели големите фенери по улиците вечер, а сутрин минавали да ги гасят. Той отдавна пали звездите в небето, защото така обичал работата си, че със сигурност Бог му е дал ей тая длъжност. Дивен свят Божи, дивен! И аз съм остал по тия краища сам. И моят занаят си отива. Един ден само в музеите ще ни показват.

И един ден… Един щастлив ден… Тая сутрин дядо Ставри сновеше нагоре-надолу между дюкяна и двора – никак не приличаше на себе си.

– Добрутро, дядо Ставри!

– Добро е, добро е, деца!

– Какво е станало, та още не си седнал зад тезгяха? Ти да не чакаш гости? А? От града или чак от Испания, а? Да помагаме ли с нещо?

– Не, не! Чак така не е, ама гости чакам. Обади ми се един човек от Разград. Не! От Разлог! Къде е чак Разлог! Обади се човекът – разбрал, че правя седла. Искал едно седло за детето си. Да е шарено искал. За момиченце. За чудо ще го направя! За чудо и приказ! Всичко ще си има – и седло, меко и шарено, и юзди, и пискюл за челото. Ох, не ги разбирате тия работи, ама то е красота. Като си вдигне кончето главата, като запристъпя напред, вдига крак след крак като елен. Не за работа, работата всеки може да я свърши, за радост на очите е създал Бог коня. Има ли по-красива гледка от лъскавата козина на златист кон с развяна по вятъра опашка! А тури отгоре и едно дете и ето ти го Бога! Иде ми само да се прекръстя!…

Оттогава поне месец чука, ши и майстори тоя човек – от изгрев, докато слънцето зайде. В един кът на претъпкания дюкян слагаше всеки ден по нещо за детето на оня човек, за момиченцето с коня. Аз нищо не разбирам ни от коне, ни от конска сбруя, а то май е всичкото, което трябва да имаш, за да оседлаеш един кон, или поне аз останах с това впечатление, защото толкова неща приготви дядо Ставри. И ето, че дойде денят.

Към 10 часа сутринта пред къщата му спря голям черен джип и от него слезе спретнат мъж на около четиридесет. Дядо Ставри се завтече към него и пръв му подаде ръка като на свещеник. Гостът изглеждаше смутен. Влязоха в дюкяна за малко и взеха да товарят всичко, що беше направил за специалната поръчка дядо Ставри. Отдалече чувах как гостът обясняваше нещо, но изглеждаше щастлив и объркан. А когато си взеха довиждане, хвана ръката на стареца, задържа я в ръцете си и се поклони.

Когато шумът от мотора заглъхна, се реших да ида при майстора да го поздравя.

– Е, дядо Ставри, хайде, хаирлия да е продажбата! Много работи, дано си взел добри пари!

– А, пари! Отнапреж говорихме за пари, ама то е за детето. Сега се учи, каза баща му. Много обичало конете. Те сега и жените яздят. Ама по състезания. Той бащата му се обади по телефона, оня де, дето му викам “с картинките”, и му показа всичко, дето съм му приготвил. Онова дете се разплака от радост! И скача на едно място! Деца! Ех, деца! Колко е лесно да им дадеш щастие!

– Как ще е лесно – ти цял месец се труди.

– И как светеше от радост! Браво! Браво! Много съм доволен.

– А колко му взе на бащата за тая радост? – попитах направо аз, защото вече подозирах отговора.

– За седлото трийсет лева, а другото му го подарих.

– Че то и седлото си подарил, дядо Ставри!

– Да, ама трябва да се даде нещо, за да е на хаир – на късмет. Не ги знаеш ти тия работи. Как се зарадва детето!…

– Цял месец работа и какво – за теб нищо не остана. Ех, дядо Ставри!

– Един ден, като умра, мен сигурно Бог ще даде да оседлавам на свети Илия конете, та да бяга с тях по небесните друмища и като чаткат копитата им, на земята да гърми и святка – мърмореше си усмихнато под мустак дядо Ставри.

А един ден… Един ден, когато се запътих с кафето към къщата на дядо Ставри, видях пред портата черен джип. А от двора се носеше пискливо детско гласче: “Дядо! Дядо!”

Всички хубави неща се случват един ден!…