„Размяната“ – Ив-Ана Драгомирова

Размяната Ив-Ана Драгомирова
Reading Time: 5 minutes

Отвори очи. Обгръщаше го непрогледен мрак и непозната тишина. Макар мислите му да се движеха бавно и объркано, за миг му хрумна, че само си е представил повдигането на клепачите. Опита се да се раздвижи. Мускулите, ставите и сухожилията се колебаеха дали да му се подчинят. Мозъкът му се забърза и започна да раздава заповеди. Дясната му ръка се опита да се повдигне от гърдите му, но едва на няколко сантиметра по-нагоре се удари в нещо твърдо и тапицирано. Сви показалец и леко почука по повърхността. Чу се глух звук като под похлупак. Лежеше по гръб. Опита се да се обърне. Не можа. Тясно му беше. Но въпреки че цял живот се чувстваше притеснен от затворени пространства, в момента не му пукаше.

Спусна ръце надолу покрай тялото си и спря на бедрата. Лека-полека проумяваше, че се намира в нещо като кутия, която се стесняваше към краката му. Осъзнаваше, че трябва да се паникьоса, но по някаква причина нямаше връзка с емоциите си. Сетивата му бяха по-изострени откогато и да било. Макар че в момента можеше да провери само силата на слуха си. Чуваше разместваща се върху дъски пръст и тихото шумолене на пълзящи твари. Незнайно защо не можеше да изкрещи. Пък и не искаше. Искаше да се измъкне от тази теснотия. Усещаше, че не му е тук мястото. 

Започна да блъска по похлупака си. Все по-силно и по-силно, но нещо тежеше отгоре и не му позволяваше да го помръдне. Заби нокти в плата непосредствено върху него и той шумно се раздра. Отдолу се откриха дъски. Започна да удря по тях с длан и пръстите му напипаха пролука, в която успя да ги провре. Върху лицето му се посипа сух пясък, примесен с влажна пръст. Кожата му усещаше всяка малка частица сякаш го удрят зърна от градушка. Няколко прашинки попаднаха в устата му. Солено. Наистина сетивата му се бяха усилили. 

Вече му беше повече от ясно, че се намира под земята. Но защо и кой го беше заровил? Спешно трябваше да разбере. Изпитваше неистова нужда от покой. И трябваше да си намери мястото, където да се отпусне. Затова ровеше все по-енергично. 

Нямаше представа колко време продължи да чопли пръстта, но стремежа да излезе нагоре поддържаше енергичността му. Накрая бе възнаграден с хладен полъх на вятър, а светлината на звездното небе го ослепи за секунда. После започна да различава силуети на дървета, скулптури на печални ангели и ниски храсти. Постепенно успя да се измъкне. Взря се в кръста, който беше забит в земята. На него беше изписано име, което му беше напълно непознато. 

Осъзнаването, че не диша, нито сърцето му тупти го блъсна и зашемети. Беше мъртъв, но погребан под чуждо име. Някъде, незнайно къде.

Тръгна напред по алеята и излезе от парка. Докато вървеше и се препъваше в следствие затруднението да координира движенията си се чудеше дали наблизо може да намери табелата на селището, където се намираше. Не се наложи да умува дълго. Табелата беше паднала в тревата на границата на селото и кротко ръждясваше от нощната роса. Но все пак се различаваше името. По инерция въздъхна с облекчение, макар че нямаше нужда да диша. Знаеше къде се намира. Беше благодарен, че паметта му се е запазила. Затътри се по пустия нощен път към близкото градче. Виждаше светлините му в далечината.

Трябваше да отиде там, за да разбере какво му се беше случило. Спомняше си своя край в болницата. Последният миг на блаженство и светлината, която го призоваваше, топлината, която го обгръщаше. Той уверено се беше запътил нататък, но нещо го издърпа обратно в тялото му. Така докато предъвкваше спомените си неусетно стигна покрайнините на града. Картонените подметки на евтините му  обувките се бяха изтъркали, но той не усещаше болка от това, че вече стъпваше бос по чакъла отстрани на пътя. Огледа се във витрината на един добре осветен магазин. Още веднъж въздъхна по навик. Поне се беше върнал в своето тяло, а не в нечие чуждо.

Градската болница беше наблизо. Спря се под едно разклонено дърво и започна да обмисля онова, което следваше да направи. Той така или иначе трябваше да се движи из сенките, защото светлината на уличното осветление го зашеметяваше. Чудеше се как да влезе в административните кабинети посред нощ. Помнеше името си, но по някаква причина не знаеше къде трябва да отиде. Трябваше да разбере какво се беше случило. 

Промъкна се незабелязано на етажа на администрацията. Затътри се покрай вратите и се взираше в табелите. Докато ги четеше и опитваше да съобрази къде може да намери следите си, беше осветен от фенерче и един глас извика:

– Стой! Не мърдай!

Спря, обърна се по посока на гласа, който му се стори твърде силен и видя дребно човече, което беше насочило газов пистолет към него. С две крачки светкавично стигна до охранителя, изби оръжието и се чу леко изпукване. Хвана го за яката на якето, с което беше облечен и го вдигна. Пръстите на краката едва докосваха пода. Човечето стенеше и го гледаше с огромни очи, изпълнени с болка. Изглежда му беше счупил нещо. Раздвижи езика в устата си и изломоти:

– Къде е… – изръмжа и се поправи – къде да намеря регистрите на починалите?

Човечето размаха ръце в неопределена посока напред по коридора и промълви с треперещ гласец:

– Втората врата в дясно – после добави – моля те, не ме убивай!

Изгледа го и бавно го постави на пода. Побутна го по посока на стъпалата, за да го подкани да се разкара. Обърна се и тръгна към посочената врата. Разби я с лекота. Просто я натисна и тя поддаде. Влезе. Отвън се процеждаше светлина и затова нямаше нужда да включва лампите. Заразхожда се между кантонерките с досиета в търсене на буквата на своето име. Пътем, когато мина покрай бюрото, включи и компютъра. Надяваше се да не му се налага да прибягва до тежкия и бавен мастодонт и досиетата на пациентите да не са защитени с парола. 

Някой прилежно беше залепил етикетчета с букви върху шкафовете. Благодарение на незнайния и спретнат чиновник бързо откри шкафа, където можеше да са документите му. Почука с пръст. Не си знаеше силата. Ключалката се счупи и ролетката шумно се свлече. Пръстите му започнаха да ровичкат из папките, подредени по азбучен ред. Намери своята и отиде до бюрото.

Започна да чете под синята светлина на екрана не компютъра. Епикризи, назначени медикаменти… Но нищо, което да го насочи какво се беше случило и защо. Докато разгръщаше листовете, от папката падна малко листче и тихо кацна на бюрото. Присви очи и видя само някакви цифри, букви, чертички и знаци. Изправи се и започна да крачи енергично из кабинета. Какво, по дяволите, му се беше случило?!

И докато се чудеше защо не се изпитваше яд или поне раздразнение, мярна ъгълче на папка със същите означения. Беше свряна между други документи и хвърчащи листове. Издърпа я внимателно и отгърна. Най-отгоре се мъдреше документ с неговото име и вестникарска статия. Зачете се в статията. 

Оказа се, че размяната станала в болницата. Вдигнал се голям шум, дори започнало разследване, тъй като не могли да установят къде са изпратили неговото тяло. Наложило се дори да отворят гроба.

Остави досието си и статията на бюрото. Потупа разсеяно с калните си пръсти по тях. Вътре пишеше и къде е неговия парцел. Мислите му се въртяха около това, че вече знаеше къде трябва да отиде. Успокояваше се, че ще си е в града. Енергията му отслабваше и мечтаеше да си почине. Единствената му мечта. 

Излезе от кабинета и от болницата без повече произшествия. Скри се сред сенките по улиците и влачейки се се запъти към гробището. Произшествието с охранителя се оказа последното препятствие. Стигна със сетни сили. В парка беше спокойно. Откри гроба си близо до централната алея. Около него суетливо витаеше смътна сянка. Сякаш се беше залутала на непознато място. Когато се приближи, той само изломоти името на селото, от където беше дошъл. Сянката кимна, извиси се над дърветата и се стопи. 

Седна на ръба на дупката и спусна крака. Пръста леко прошумоля, когато се изрони от края. След това той скочи и оголените му ходила меко тупнаха в рохката почва. Легна на голата земя. Последно видя порозовяващото от изгряващото слънце небе. Усмихна се и затвори очи, отдаден на покоя завинаги.

Ив-Ана Драгомирова

69 Views