May
Разкази
“Белята” – Ив-Ана Драгомирова
„L;gp:GrE,,mssow”
Надписът нахално светеше на екрана, прилежно ограден с кавички. Дигиталният часовник в долния десен ъгъл предъвкваше секундите, които падаха една след друга и се превръщаха в безвремие. Ако външен човек влезеше в този момент, можеше да оглушее от тишината настъпила в залата. Сетивата на присъстващите се бяха изострили до крайност. По-късно хората споделяха с психолозите на Агенцията, че са чували премигването на колегите до тях.
Една минута…
Главнокомандващият генерал МакМърфи се огледа. Повечето хора се бяха вторачили в поредицата от безсмислени букви и знаци. Неколцина бяха затворили очи и безмълвно движеха устни, сякаш се молеха. Само охлаждащите системи кротичко бръмчаха.
Две минути…
Надписът изчезна.
– Какво по дяволите! – възкликна МакМърфи.
Репликата изсвистя като камшик. Изведнъж всички се раздвижиха. Тресящи се ръце започнаха да разлистват папки. Столове застъргаха по пода. Затрополяха тежки стъпки устремени в различни посоки. Различни гласове се преплитаха в неразбираем хаос от думи…
Три минути…
От всеобщата шумотевица се откроиха фрази, всяка от които звучеше по-плашещо от взрив
– Ядрен код?
– Хакерска атака…
– Заговор!
Четири минути…
Телефонът до МакМърфи иззвъня. Всички се обърнаха и се загледаха в главнокомандващия. Генералът вдигна, заслуша се с напрегнато изражение. Веждите му заиграха неуверен танц, сякаш собственикът им се чудеше дали да се разкрещи от ярост или да се разсмее…
Матю гледаше с копнеж вълните на океана, които надигаха гръбчета в далечината. Толкова му се искаше да зарови ходила в хладния утринен пясък на плажа. Желаеше да вдиша изпаренията, кожата му да попие солените пръски, да потопи длани в морската пяна и да я пропусне гальовно между пръстите си.
Вместо това седеше в кабинета си. Можеше единствено да излезе на терасата. Беше благодарен, че поне семейството му го придружаваше. Отпуснат в офис-стола си наблюдаваше екрана в очакване на инструкции от Центъра за днешните му задачи. Разсеяно слушаше бъбренето на Хана и Дейвид, което се носеше от кухнята. Не ги чуваше за какво точно си говорят, но предполагаше, че се уговарят кой какво ще закусва. Както всяка сутрин и днес бяха започнали пазарлъците между двамата.
Леко го втресе и Матю стана. Разходи се из стаята, но продължаваше да му е студено. Излезе и отиде в спалнята, за да потърси жилетка. Не я откри в гардероба и си спомни, че предишния ден Хана я беше изпрала. Откри я в помещението, което им служеше за сушилня. Жилетката беше поставена най-отгоре на купчината от току-що изгладеното пране. Грабна я и бързо я облече. Топлината, оставена от ютията приятно се разстла по тялото му.
Допи му се чай и се запъти към кухнята, за да помоли Хана да му го приготви. Цареше необичайна тишина и Матю се усмихна. Явно се бяха договорили за закуската и сега спокойно се хранеха. Влезе. Хана приготвяше портокалите за пресния сутрешен сок. Дейвид го нямаше. Липсата на звук от вечното му бърборене, обтегна нервите на Матю.
– Хана, къде е Дейвид? – Хана се стресна от гласа му. Обърна се и огледа стаята.
– Нямам идея – погледа ѝ се спря на празната опаковката от шоколад и възкликна – Мамка му!
Двамата се втурнаха по коридора и започнаха да отварят вратите на стаите като викаха името на Дейвид. Последно стигнаха до кабинета и застинаха на прага. Дейвид седеше на стола, съсредоточено зяпаше екрана на компютъра и с изцапани от шоколад пръстчета щракаше по клавиатурата.
– Дейвид!
Общия вик на двамата родители накараха четиригодишното дете да обърне русата си главица. Доволна усмивка се разля на изцапаното му с шоколад личице.
– Тати, виж! – кафявото лепкаво пръстче сочеше екрана – Дейви помага.
Неразбираемият надпис неприятно и тревожно потрепваше на екрана
„L;gp:GrE,,mssow”
Матю и Хана се завтекоха към детето. Хана го грабна на ръце и бързо го изведе от стаята, а Матю с един замах изтри написаното. С треперещи пръсти набра телефона на шефа на Агенцията:
– Генерал МакМърфи слуша! – строгият глас на главнокомандващия даде да се разбере, че гафът се е разраснал.
Матю бързо обясни какво се беше случило. Отсреща чу развеселения глас на генерала:
– Значи прашката се оказа фалшива и нашият Голиат няма да се строполи.
На километри от океана, в командната зала на Агенцията служителите чуха отривисто произнесените думи на генерала:
– Значи прашката се оказа фалшива и нашият Голиат няма да се строполи.
Всички видяха отривистия замах, с който МакМърфи затвори телефона. След това в залата се разнесе гръмогласния му смях.
