Пролетен риф - Виктория Баръмова

“Пролетен риф” – Виктория Баръмова

Двете вишни поднасяха листата си на вятъра и той ласкаво ги милваше в желанието си любовта им да трае по-дълго от отреденото. Червеният плод не натежаваше достатъчно, така че на земята ѝ се налагаше да надигне влажните си пръсти, за да го целуне. При срещата на любовта доста червени вишни се търкулваха весело в тревата, а други издъхваха успокоени и крайно уморени. Сянката на дърветата пестеливо се разхождаше по изпръхналата земя, където няколко пролетни жълтурчета другарски разменяха усмивките си. 

Беше пролет… И очевидно, яркожълтият ден идваше…, при това отново бе невъздържан, прям и млад като тази, на която принадлежеше… Едва доловим шепот на река се прокрадваше до гората, а малките борчета наоколо наостряха игличките си, за да чуят по-добре джвакащите мокри стъпчици на водата към тях… Лек възторг раздвижи аромата им и скоро гората се изпълни с лекотата на детска нетърпеливост. Слънцето попари първо планината и, придобило увереност, се спусна убедително към къщите зад нея. Бели кирпичени къщи с червени керемиди и малки прозорци бяха затаили дъха си, за да посрещнат земния огън. Застинали в очакване, те плахо му махаха с пердетата си от цвят на старо злато. Цветът на пердетата, от многото им срещи във времето, беше придобил достолепието на стар и препрочитан безброй пъти роман. Каква история дебнеше тук? Каква любов и сила ги бе връхлетяла, а после напуснала… Каква болка бе дълбала в земята и очаровала сприхавия вятър? Човек не можеше да не забележи, че на това място природата господстваше, ваяше и подчиняваше с яркия овал на слънцето, възбудени буйни треви, изповедта на вишните, приплакването на реката, дебненето на малките борчета, битката на запустелите къщи и прекършената им сърдечност… Покой! Само чист и красив покой на душата се рееше в кипналата пролет и предвещаваше свършека на света. Наистина жива душа не преминаваше от тук, затова и от никъде не се задаваше и забързаният пулс на минутите, часовете – всички те пощурели деца на времето… Природата беше независима и всесилна, победила мимолетните чувства на мъжа и жената…! И най-вече спасена от техните грехове и нищожни зависимости! 

Около земята едно пресиньо и могъщо море обикаляше и правеше запуснатия остров още по-недосегаем и мечтан… Морето сключваше веждите си от водорасли покрай пръстта, плисваше нависоко, ту плачливо – ту с ярост белите си, пенести прегръдки… Защото само съзнаваше, че не може да го притежава – тукашният остров бе свещено място и не бе за всеки. Някога, около него, зъбите на стари кораби алчно бяха проскърцвали и оставили завинаги там вехтите си души и същества…

Отнякъде аромат на сладникава канела погъделичка носа ми…

– Ще го вземете ли, друг нямаме!? Имаше и други острови на преспапиета…, но свършиха… – смирен и далечен женски глас достигна до мен.

Запримижях… Стоях в неведение на средата на книжарницата на „Двамата братя“, стисках шише лимонада и  се мъчех да разплета мислите ми, довели ме до тук. Те се бяха слепили, като влажни сламени пръчки и отказваха да ми поднесат чудатостта на случващото се. 

Люлеещият стол на Сашо изстена зад гърба ми… Аз самият се олюлях, когато разбрах, че мирисът на канела и самодоволна смола бяха от лулата на единия брат, собственик на книжарницата. 

Сашо стана и дотътри едрото си тяло до моето учудване: 

– Али, не помня откъде е това преспапие… Може да е останало от баба! Тя мъкнеше постоянно разни редки стъкълца тук…и очите ѝ блещукаха сякаш са открили сърцевината на света… – той изведнъж спря да говори, загледа се в трапчинката на луната и се прокашля… – Ах, Али, аз не помня добре баба, бях малък, може би ти я помниш…? 

Али спря ентусиазма му със сух поглед, наля си ванилов чай и седна, леко раздразнена зад касата.

Усетих, че е време да си вървя…

– Утре ще мина – промуших три беззвучни думички в тягостната обстановка и се метнах на колелото си. 

Мимоходом зърнах как Али с лека победоносна усмивка сложи преспапието най-отпред на витрината – между книжните тела на „Невинни години“ и  „Рифът“ на Едит Уортън. 

„Разбира ги“ – помислих си аз …

На другата сутрин слънцето беше решило да си поспи до късно, смълчани мъгли засипваха и душаха града. Звънът на велосипеда ми разцепи сивотата му и аз литнах към книжарничката на „Двамата братя“. Отпивайки глътка гъсто черно кафе забих поглед във витрината и нейното съдържание. Днес преспапието беше различно, познатите къщи и натежали вишни се губеха сред мрежите на сърдити мъгли… Зад гърба ми се шмугна студен и непокорен вятър, видях как в преспапието листата на вишните се разклатиха гневно и как сърдитият вятър сведе короните им. 

Завъртях педалите на верния си велосипед …и отскочих за кифлички до „Иглика“, имах време да закуся, докато отворят книжарницата. По пътя наобратно, забелязах, че светлината на жълтото кълбо горе започваше да пробива облаците. 

– Сънен си бил, нали – като мен – му подметнах…

Книжарничката все още беше затворена. Загледах се в моето преспапие и моя самотен остров – той вече бе огрян от светлина, точко както и градът тук. Мъглите на преспапието бяха раздухани и вратите на кирпичените къщи широко отворени. Забелязах, че завесата на единия прозорец играеше с времето по-нетърпеливо от вчера…, потърках очи, зад нея стоеше Али…Тя лениво се пресегна да затвори прозореца, но… ме видя…

Пак чух гласа ѝ

– Нямаме други острови! Този е последният ни самотен остров…

Побягнах. Това преспапие показваше времето каквото беше – ако тук беше пролет и там бе пролет, ако тук бе се настанила силата на сивотата – то тя се пренасяше и там. Може би да бе обратно – преспапието са показваше нашата реалност. Но беше сигурно самотните острови бяха навсякъде и най-вече в нас! 

След два дни, почти безстрашно, влязох отново в любимата книжарница, за да взема моя остров на самотата. Люлеещият стол на Сашо проскърцваше…

– Къде е Али?

– Али ли – продума Сашо и се закашля от облака канела, в който живееше… – Подводният риф я отнесе … при сестра ѝ, при моята баба…

Сега бе мой ред да се задавя…, но се наложи да се съвзема… Предполагах, че на Сашо му беше доста по-тежко и неловко:

– А може ли да взема преспапието…

– Съжалявам, но вече нямаме самотни острови. Невинните години на Али са паднали върху него преди около час и странно, но са го строшили на парчета… 

Сашо отвори шепа, за да ми покаже стъкълцата от погиналите вишни, пресушени реки и предали се на времето ветрове… После бързо се обърна настрани и продължи да подрежда книгите по рафтовете на своя самотен остров…

Познатото усещане от онзи ден, когато Али беше в магазина, отново ме връхлетя. Време беше да тръгвам… по познатите празни улици и да потърся онова непознато място, на което стъкълцата на голямата самота още не бяха посяти…

Автор:

Виктория Баръмова

510 Views
error: Content is protected !!