Представяне на „Камъчета от луната“ от Павел Нодари

Павел Нодари
Reading Time: 7 minutes

 

Представяне на „Камъчета от луната“ от Павел Нодари

Издателство „Палимпсест“ кани всички свои настоящи и бъдещи читатели на представянето на най-новата си книга – „Камъчета от луната“, сборник разкази от Павел Нодари. Събитието ще се състои в НЧ „Васил Левски – 1861“, град Карлово, на 4 ноември 2022 г. (петък), от 19 часа. Тези, които нямат възможност да дойдат, може да си поръчат книгата от сайта на издателството и на събитието авторът ще им я надпише.
Очакваме ви с нетърпение 🙂
Вход: свободен

 

ЛУННАТА ПЪТЕКА НА ЖИВОТА В «КАМЪЧЕТА ОТ ЛУНАТА» НА ПАВЕЛ НОДАРИ

Павел Нодари поставя нов етап в развитието на българската литература, като, от една страна, възражда разказа и образа, а от друга – създава една диалогичност с читателя, като сам влиза в роля – ту на някой от героите си, ту на собствения си псевдоним; прави образ от самия себе си.
Сборникът «Камъчета от луната» съдържа разкази с изключително разнообразно съдържание. Действието в тях се развива в различни части на света и в различни епохи. Всеки разказ има стройна повествователна структура, стилът на всеки от тях е съобразен с времето и мястото на действие, както и с житейската специфика на героите. Метафорите и разсъжденията върху случката в разказа са изнесени извън «рампата», в прехода между два разказа, където авторът, предрешен като някой от героите си или като самия себе си, диалогизира с читателя. Така разказът остава фокусиран изцяло върху действието и образите, а размислите, които те пораждат, са изнесени извън сцената на действието.
Най-ценното в творчеството на Павел Нодари са образите. Може би най-колоритен е образът на Мелания от разказа «Костовица» – една жена, която с магии се опитва да промени живота си, но те не действат, защото промяната започва отвътре, а точно там, отвътре, липсва покой и приемане. Самата магия като отричане на живота, като неприемане на ролята, в която си поставен, и от която се мъчиш на излезеш, без да си вътрешно подготвен. И накрая излизаш от самия живот. Привидно много различен, но сходен като послание е разказът «Разкажи ми кой съм». В него героят Павел се среща със своя позната от детската градина – вече голяма и красива жена – и иска да задържи мига на срещата. Да изтрие от паметта ѝ детския спомен, да забравят, че някога е имало нещо друго в живота им, освен тази среща тук и сега, която е толкова красива и мимолетна – до следващата автобусна спирка. «…жената беше толкова красива, че нямаше как да бъде спомен» – се казва в разказа. И Павел се пита кой е тогава, щом не приема да бъде този, за когото си спомнят. Той също посяга към магия, но магия от друго естество – литературата. В нея описва истинския си живот, там намира себе си. За вид магия се говори и в разказа «И в Париж ли ще мислиш за мен». В него младата Ан Софи фон Зауке описва историята на родителите си, разделени по силата на родово проклятие и намерили се благодарение на една снимка и на една случайност. Темата за снимката на обичания човек е разгърната в разказа «Kukavica» – снимката като некролог. Тук красивата Кремена е обект на обожание от две момчета. Коста е отхвърлен и ѝ прави некролог, а Георги я издига на пиедестал и когато след години тя пада от този пиедестал, той разбира, че неволно също ѝ е направил некролог – онзи некролог, който правим на хората, които са излезли от рамката на нашите очаквания. «Кой ни отнема любимите хора – смъртта или животът?» – пита авторът от авансцената. Кой живее по-дълго в сърцето ни – мъртвият или живият? В разказа «Паркът» героят разговаря трийсет години с мъртвия си баща, докато се разхожда сред люляците между камъните. Подобна тема, но в друг нюанс, се среща в разказа «Мечката». Тук загиналият във войната Недю не излиза от тъжните очи на красивата Мария дори когато тя се омъжва втори път и има деца. Мъртвият трови живота на новия ѝ съпруг Бальо, докато един ден той не убива кошмара си, който му се явява във вид на мечка, заплашваща живота на семейството му. Едва тогава мъглата се разсейва от очите на Мария и тя проглежда за Бальо.
Образите и историите, посветени на темата за преходното, което не можеш да задържиш, са онази кехлибарена нишка, която започва от първия разказ – «Камъчета от луната» и стига до самия край на сборника. Една мимолетна среща разпалва силна и обречена любов, намираща временна утеха в купчината писма, вързани с панделка. Дали лекува времето? Може би, докато не настъпи събитие, което изведнъж ти припомня колко много време е минало, толкова много, че е направило разстоянието още по-голямо. Павел Нодари дописва сборника си в разгара на войната в Украйна и това го кара да си припомни, че отдавна е оставил незавършен романа си «Олга», в който се описва престоят му в тази страна в един щастлив момент от живота му. Няколко глави от романа са част от този сборник – разказът «Вор» и «Толкова си красива!» Самата Олга се превръща в символ на едно далечно щастие, в което младият Павел тепърва е откривал красотата на света и любовта. Потулени от разстоянието, а после и от времето, тези чувства изригват изпод ехото на войната. Интересен е образът на Игор Бормашов, крадецът трубадур, ворът домущик, който не краде от лекари и артисти. В този разказ има нещо по булгаковски тайнствено – невинната туристическа разходка на Оля и Павел се насища с разкази за бандитски татуировки и тяхното значение. Думата «криминал» отеква тревожно и контрастно на романтичния образ, който Игор си създава с баладите си. А дали обира влюбени? Обира ги по един мефистофелски начин, за който Павел си спомня дори след трийсет години. Темата за невъзможната любов продължава и в «Лилиите на Перу» през погледа на момичето Бени, което наблюдава двама влюбени, превърнали началото във вечност. Любовта им е цъфтяща като букета във вазата и също така обречена. Тук се появява образът на тайнствената Л., на която са посветени няколко стихотворения. Някои от тях са част от самите разкази, в които героините са Лидия – в «Лилиите на Перу» и Леа – в «Розов кварц». Тези два разказа са своеобразно продължение на разказа «Разкажи ми кой съм», защото героят сякаш е намерил своята действителност. Жената в тези два разказа не му припомня кой е бил, а го вижда кой е тук и сега, в неговото литературно, а вероятно и житейско осъществяване. В писмото до дъщеря си Корнелия авторът герой казва: «Изпращам ти недовършения си роман. Както ти казах, историята е минала и разбира се, си има край. Но аз го пиша сега и краят на моята сегашна история още не е дошъл… Не знам какъв ще е този край, Корнелия, наистина не знам.» Миналото прелива в настоящето без бъдеще, настояще, което на свой ред също е мимолетно, но нима целият живот не е такъв…
Авторът предлага и разкази, в които привидната сигурност отваря ями с неподозирана дълбочина. В «Хлебарки преди сватбата» бъдещите младоженци Криси и Чанко са изправени пред изпитание, което не издържа проверката на времето. В контраст с колоритния образ на Ачо циганина, който има здраво семейство, но пак не без дертове – да му се роди пак момиче («Ако е мъжко – Христо ша бъде. Ако е женско – ама бог да не дава! – Христина.») и да потъне в захарната каша. В разказа «Белята» двама съпрузи отдавна са забравили как се харчат пари за щастие. Но пък в разказа «Ичкия», въпреки трагичния обрат, има едно философско приемане на изпитанието и в крайна сметка взета поука.
Трепетите на зараждащата се любов в разказа «Гламавият Георги» – срещата на Виктор и Жули много напомня на тази на Павел и Олга от разказа «Вор». Същата лекота и трепетно очакване. Тази ведрост обточва като с рамка мрачната история за Гламавия Георги (разказ в разказа), в която един талант се погубва заради завист – мотивът за Моцарт и Салиери, подсилен от картината на погребалния оркестър. Темата за завистта и използването на правомощията само защото ги имаш, присъства и в разказа «Кафе със сол». Тук, за разлика от Костовица, която не иска да приеме себе си и затова се опитва да промени света, героите поемат отговорност за себе си и обстоятелствата не ги пречупват. Барманът е бил доносник по убеждение, но при сблъсък с реалното значение на това убеждение (да донесе за своя приятелка), то се пропуква, той се отказва от него и поема всички последствия на този си избор. Същото прави и героят, на когото е поднесено кафе със сол. Той просто го изпива и дори иска още.
Темата за родовата обремененост присъства в разказа «От вятъра събирано, от дявола разпръснато» – синът поема на плещите си греховете на баща си и не може да намери покой. Сложна тема, може би непонятна за мнозина, но очевидно трудно преживявана от този, който я е изпитал на гърба си. В разказа «Лозето на бай Димитър» има приемане на чуждия живот, на това, че децата си имат свой път и свои мечти, и не може и не бива да се товарят с тези на родителите си. Циганката Зюмбюла направо отрича парите като източник на зло. Темата за добрата и лошата сделка прелива в разказа «Хубавата Елена», където тъкмо лошата сделка носи щастие на героя. От авансцената авторът ни насочва към детството на този герой – Димитър в разказа «Адажио, кутия за мечти», когато е мечтаел за любов. Какво по-ценно от нея? Темата за отхвърлената любов намира израз в разказа «Vete ya!», но отхвърлена по един здрав и облекчаващ начин, който превръща обърканите чувства в истинско приятелство.
Темата за граничността на времето, за остаряването на традициите е застъпена в разкази като «За старото късно, за новото рано» – в едно селце е късно вече да продаваш булки, но е още рано да кръстиш детето си Корнелия на баба му Неда. В «Паважи от надгробни плочи» времето се отразява и на имената, и на градежите. В едни времена може да е добре детето да се казва Хитлер, но ако времената се променят, по-добре да се казва Христо. Така е и с материала за паваж и чакъл, който довчера е бил надгробна плоча – темата за живота, който не търпи нищо вечно, защото самият той е промяна. Непостоянството на ситуациите в разказа «Баберка», които също зависят от външни сили, но пред които можеш да останеш стабилен, ако поемеш отговорност за живота и действията си. Същата тема, но в лек и шеговит стил присъства в разказа «Аристотел от Варна или броячът на боб» – «И не забравяй – носи си винаги бележник! И записвай всичко!» – темата за отговорността. Нищо не е вечно и в разказа «Бадемови порти». Тук присъства и носталгичността – една тема, доста експлоатирана в съвременната литература, но също част от живота, така че нямаше как да бъде подмината в този сборник. Както казва авторът, предрешен в един от героите си, това е «лунна пътека, която е една и съща независимо от времето и пространството, над които се разстила».
Има и една болезнена тема за детето родител, загатната в разказа «Хана и мечето». Вече порасналата Хана още живее с болката на майка си, японката Ецуко, по изгубеното ѝ детство. Дори малката Хана не е успяла със самото си съществуване да запълни тази болка, прави я своя и се опитва да я излекува с поредното плюшено мече за майка си.
Изключително интересен е светът, в който Павел Нодари ни потапя. Това е магия от цветни, плътни истории, запомнящи се образи и едно кротко, кехлибарено присъствие на самия автор, винаги предрешен, който ни посреща след края на всеки разказ и ни повежда към следващия. Всичко е кехлибар, сякаш казва той, така, както всички ние чувстваме, преживяваме, независимо по кое време живеем и в коя страна. Сякаш всички номинативни понятия се стопяват в тези камъчета от луната, сякаш се смесват в една обща лунна пътека, която е една и съща навсякъде и във всички времена.
ЛЮДМИЛА КОСТОВА – Издателство „Палимпсест“
93 Views