“Последната игра” – Младен Минев

Игра

Шарлийн усети, че я гледа в сумрака, и се усмихна. Той отвърна на усмивката с целувка по челото и затвори очи. И двамата бяха изморени от поредната сексуална нощ, но този път на неин терен.

Шарлийн лежеше върху гърдите му и долавяше дишането му. Усещаше пулса му, който беше ускорен, а малките капчици пот по гърдите му се сливаха с нейните. Всичко това бе част от една ускорена реакция по време на дивия секс, но сега утихваше. И тя затвори очи и започна да попива с тялото си неговите аромати, като си създаваше спомени от миризмата му.

Не бяха го правили така страстно и диво, откакто бяха на по шестнайсет. Тогава беше вторият път, но на закрито. Спомняше си всичките пъти с него много добре. 

Но сега беше различно.

Те бяха на по четиресет, имаха семейства и деца, но не се притесняваха от това, което правеха. Просто възраждаха старата си тийнейджърска любов. 

Обхвана с ръка голите му гърди, намести се и продължи да сънува. В съня ѝ се появиха картините от тяхната младост.

Любов, раздели, предизвикателствата, които им поднасяше животът. Спомените минаваха като на филмова лента. В един момент седяха на един чин заедно и тя го удостояваше с най-прекрасната усмивка, която едно четиринайсетгодишно момче можеше да поиска. После се прехвърли на онази закътана поляна, която двамата бяха открили малко след като започна втората учебна година в гимназията. Колко ли време бяха прекарвали там, стоейки прегърнати или любейки се върху меката трева, която при първото им посещение беше напоена с нейната кръв…

Първото негово промъкване у тях. Как безшумно успя да се изкачи на втория етаж на къщата и също толкова безшумно се изнесе, преди баща ѝ да усети нещо и да нахлуе в стаята на дъщеря си, носейки пушка. Вторият път бе далеч по-успешен. 

Следващата картина беше от университета.

Небрежните ѝ забежки с други, по-големи от нея момчета я притесняваха. Тя знаеше, че той пак ще я приеме, но отиваше с по-големите на купоните. Правеше неща, които искаше, но от любопитство. Но пак се връщаше при него. Осъзна се после и спря. И двамата не можеха един без друг.

Започнаха да кроят планове за бъдещето и старините си, но ето…

Следващата картина, която ѝ се присъни, беше денят на неговата сватба. Вричаше се във вярност на своята съпруга пред Бог и още сто и двайсет свидетели. Сякаш всичко друго, предишният ѝ живот с него, бе изтрито като с гъба. Бяло поле, на което стоеше само тя. 

Оцветена като от художник, чакайки да бъде запълнен белият лист, тя стоеше отстрани с насълзени очи и яростта към другата нарастваше все повече и повече. Когато чу думите „Обявявам ви за съпруг и съпруга“, хълцането започна да става неудържимо, а сълзите ѝ рукнаха с нова сила.

Тя избяга от церемонията и…

Картината, която дойде в съзнанието ѝ, беше денят на нейната сватба. Забравила болката, когато нейната ученическа любов се бе оженил за друга, с ослепителна усмивка, радостна и щастлива, тя крачеше по червения килим в църквата. 

Естествено, той беше там. Гледаше я с безизразно лице как сега тя изричаше онова „Да“, което той бе казал преди години на подобна церемония…

***

Изведнъж се събуди от студен полъх.

Прозорецът бе отворен и от него навлизаше прохладният априлски въздух. Тя стана в просъница, затвори го, запъти се отново към леглото, където я чакаше нейният любим, но се спря.

Неговото място бе празно.

Завивките бяха отметнати, а дрехите му ги нямаше.

Неведнъж се бе случвало той да се измъкне тихомълком посред нощ, след поредната сексуална игра с нея. Все пак беше женен за онази другата, от която имаше две красиви деца, за онази другата, която щеше да излъже само за да може да прикрие забежката си.

И тя беше омъжена с едно дете, което спеше в съседната стая, а баща му почти винаги отсъстваше по работа в други градове. Тогава беше удобното време за нея да се види с човека, когото винаги бе обичала и щеше да обича до края на живота си.

Но сега…

Сега тя знаеше, че нещо не е наред.

Усещаше го дълбоко в себе си.

Всеки друг път би го усетила как се измъква леко от леглото и тихо, в тъмното, намира вещите си, облича се и изчезва по нощните улици.

Но сега не беше така.

Не го беше усетила. Погледна часовника на нощното шкафче. Зелените цифри показваха 04:25. Много беше късно да си тръгва, помисли си Шарлийн. Тогава видя нещо на възглавницата, което бе жълтеникаво и се открояваше върху бялата постеля и под зелената светлина на циферблата. 

На празната възглавница до нейната имаше смачкано жълтеникаво листче, запратено там в някакъв пристъп на ярост или отчаяние. Шарлийн го погледна с невярващи очи, пресегна се и светна лампата. Да, то си беше още там, върху възглавницата. Студът обхвана голото ѝ тяло. С треперещи ръце взе листчето и го отвори.

„Неведнъж съм те губил, неведнъж съм те наранявал, както и ти мен, лъгал и мамил… както и ти мен, но винаги ми прощаваше… както и аз. Нараняваше, когато си играеше с по-големите студенти, но ти простих. Обичам те, но аз не мога да си простя тези грешки, не мога да преглътна и твоите. Но все пак… прощавам ти. Беше малко момиче и гребеше с пълни шепи от света. Не ти се сърдя. И аз го правех. Но сега, колкото и пъти да те губех, ти ще ме изгубиш… завинаги!“

Стоеше гола на ръба на леглото и плачеше. Държеше намачканата хартия с неравния му почерк, а сълзите падаха върху бележката. 

Нима той наистина си бе тръгнал тихомълком и я беше оставил сама в нощта?

Не!  

Тя не го вярваше. Усещаше, че той все още е някъде тук. Може би си играеше по някакъв нов, извратен начин, за който тя не бе подозирала. Ако бе истина, не беше никак смешно. Досмачка бележката и я запокити в далечния край на стаята. 

– Мамка ти, копеле! – промълви тя. Една част от нея знаеше, че за пореден път тя е предадена.

 „Боли, нали?“, попита съзнанието ѝ.

Нямаше нужда да му отговаря… така си беше.

Болеше.

Шарлийн стана от леглото, загърна се с одеялото и излезе на балкона. Искаше да подиша малко чист въздух, да преосмисли нещата и чак после да го потърси. Излезе боса на циментовия под, вдиша сутрешната пролетна миризма и като че ли мозъкът ѝ се успокои. Беше затворила очи и мислеше дали да не се върне към цигарите отново. Беше скрила една кутия в килера, при старите играчки на малката. Сега щеше да отиде, да я отвори, да издърпа един папирус, да го запали и да се успокои. Не беше пушила, откакто забременя – бяха минали пет години оттогава. 

Да, така щеше да направи!

Отвори очи и застина на място. 

Отвори уста, но от нея не излезе нищо. Очите ѝ се разтвориха още повече. Студена пот се плъзна по гръбнака, докато тя осмисляше гледката, която се бе разкрила пред нея. Нещо изскърца и вятърът леко се усили. 

Тялото на нейния любим се полюшваше, безжизнено и бледо, на сантиметри от терасата на къщата, както и от нейното лице. Празните му очи се взираха в нея, а единственият звук, който достигаше до ушите ѝ, бе от скърцащото въже, на което висеше нейният любим.

Викът се надигна в нея. 

Тя отвори уста и…

Гласът ѝ отекна в нощта, а вятърът го пое и го запрати в небитието…

Едгар Пери отвори входната врата на къщата и още от антрето чу, че бебето плаче.

Напсува наум жена си. Както винаги, тя сигурно не го чуваше или се правеше (не можеше да разбере кое от двете).

– Шарлийн?

Гласът му отекна из къщата и накара детето да ревне още по-силно.

„Дали не беше отишла до съседката?“

Само клюки обсъждаха с проклетията и се бавеше по два-три часа.

С бавна стъпка се запъти към стаята на бебето. Откри, че малката е махнала биберона си и го е запратила на пода. Взе го, изми го с гореща вода, за да убие бактериите, и го върна на дъщеря си.

След като детето се успокои, в къщата се възцари тишина. 

И тогава чу някакво едва доловимо проскърцване от спалнята.

– Шарлийн, в спалнята ли си?

Само скърцането му отговори. 

Имаше нещо ритмично в него, но Едгар нямаше как да разбере, докато не провери. Отвори вратата на спалнята и влетя вътре, сякаш очакваше да хване съпругата си в обятията на някой друг, но леглото беше празно. Чаршафите бяха разхвърляни, двете възглавници издаваха присъствието на двама души.

Но там нямаше никого. Само досадното ритмично скърцане, което идваше от отворената балконска врата.

„Мамка ѝ. Тя наистина ми изневерява.“

Едгар огледа отново стаята, но нямаше нищо друго. Нямаше захвърлени презервативи или лубриканти. Отбеляза си наум едно смачкано листче до стената. В банята нямаше нищо, което да подскаже чуждо присъствие. Обърна се, затвори вратата и погледна към балкона. Там тя беше отворена и повяваше сутрешният априлски въздух. 

Чак сега осъзна колко е студено в стаята. Запъти се към нея, понечи да затвори вратата, но остана с протегната към дръжката ръка.

От устата му излезе само гърлен звук. Мозъкът започваше да възприема видяното и да го подканя да изкрещи, да освободи тялото си от ужаса, който гледката му предоставяше. Пристъпи на терасата, протегна ръка и я дръпна.

Ритмичното скърцане на двете въжета за миг се усили. Ветрецът се заигра с клоните на дървото, на което двете тела се полюшваха леко, хванати за ръце, и сякаш главите им се допираха една до друга. Едното беше облечено само с дънки, а другото – чисто голо.

Единственото прикритие на голото тяло бе дългата руса коса, която падаше над гърдите на…

– Шарлийн…

Вятърът като че ли се усили още повече, подхвана вика на Едгар и го запрати във вечността…

За последната игра с вика на Шарлийн, който издаде, преди да хване ръката на любовника си и да увисне на въжето до него.