Поля Цолова – “България”
Във вените ми е остала
кръвта, на моите деди!
В сърцето ми блести кинжала,
пробождал български земи!
Каква бе тая казън страшна
във робство да не найдем дом?
В шептежа на клане безгласно,
деца да тичат без подслон.
Поруха свобода помете
и висовете срина в миг.
В калта пропадна и небето
видяло смъртния дръвник…
Момите дивни, обругани,
във кръв хоро играха пак.
Момци простреляни, във рани…
На кол глава- вместо байрак.
И тежкотия ни затисна,
старици давеха се в плач.
За майчица сираче писна
посече го един палач.
Да зайде – никой не помисли,
в душата си не беше роб.
Перущица възкръсна чиста,
Батак лежеше в собствен гроб.
Роди се Ботев! Левски тръгна
и даде себе си в курбан!
Балканът стана! Пушка гръмна!
И Шипка счупи боздуган!
Лъвът от знамето ни слезе,
Изправи се достоен, горд!
България му даде клетва,
и пламна робския затвор!
Гората тихо се разлисти
и пак се смееха деца.
Дочуваха се песни чисти,
за слава и за свобода!
Във вените ми е остала
напрежната, най-свята кръв!
Не може да ме спре кинжала
в сърцето си щом нося лъв!