Mar
Поезия
Поезията на Петя Цонева
Поезията на Петя Цонева
Живот
Аз отварям очи. И земята прилича на дом.
Боже, колко прозрачни глухарчета в миг се разпадат…
Виждам сенките как накуцукват по пътя си хром –
градоносният свод на живота дими като клада.
Разлюлените ябълки ронят цветчета от скреж
и изтръпват от вятъра. Всяко цветче е раздяла.
А животът върви босоног като ангел сред пещ
и превръща дълбоката, бяла тъга в катедрала.
Аз отварям очи. Виждам топлите длани над мен –
два разперени облака искат света да прегърнат.
И небето, така уязвимо над земната тлен,
се притиска до нейната гръд и тревите го кърмят.
Аз отварям очи. И сърцето ми вижда пръстта
как от слънцето става туптяща почти като кожа.
Как под нея прозира стаеният миг на ръжта,
в който тъмният хляб на далечната есен е вложен.
И не знам докъде се простира светът. Не, не знам –
сняг е бялото, цвят на черешите, прежда от повет.
Всяка моя човешка частица я има и там,
в безграничното тяло от зима и есен, и пролет.
Не нанасяйте граници в него. Светът е раним.
И смъртта, и животът поникват от същия корен.
Трябва просто да можем, преди да затворим очи,
да го видим красив. И такъв да е нашият спомен.
Глад
Не за топъл самун. За коричката здрач,
почерняла от глад и зелена от мухъл,
той заплака без сълзи и сухия плач
на сърцето му всичките изгреви чуха.
И когато намери сред пъстрата смет
два нахапани, хвърлени ръжени къса,
той целуна коравата плът най-напред
като обич, споходила дните му късно.
До гърдите притисна парчетата хляб –
най-добрият. Най-сладкият. Истински. Вечен.
Всяко беше дете на безименен свят,
в който Господ се връща от много далече.
После седна на първия син тротоар,
който само за миг бе прелял в булеварда,
и изчезна с хапливото слънце на март.
Като пристъп на съвест в проблясък инфарктен.
На земята останаха шепа трохи
и се втурнаха няколко гладни врабчета.
Тази пролет кварталът не спря да дъхти
на парчетата хляб, нагостили Небето.
Моля те!
Ако тръгнеш по пътя широк, по-добре окуцявай,
мой свободен и силен, и истински, вятърен стих!
Свободата е тревна пътека в самотна дъбрава,
всяка стъпка по нея звъни сред следобеда тих.
Опази си сърцето. Пази го от блудстващи думи.
Извърви тишината. Върви я до белия час.
Ако някой след теб своя хляб като бебе целуне,
ако с тебе възкръсна по пътя си тесен и аз,
ще съм имала в дните достатъчно светла причина
да съм истинска. Твоя. И с теб, моя изгрев висок,
да живея в онази подребрена, вярна родина,
във която прощава и съди единствено Бог.
