Поезия от Петя Цонева

Поезията на Петя Цонева

Поезията на Петя Цонева

Живот

 

Аз отварям очи. И земята прилича на дом.

Боже, колко прозрачни глухарчета в миг се разпадат…

Виждам сенките как накуцукват по пътя си хром –

градоносният свод на живота дими като клада.

 

Разлюлените ябълки ронят цветчета от скреж

и изтръпват от вятъра. Всяко цветче е раздяла.

А животът върви босоног като ангел сред пещ

и превръща дълбоката, бяла тъга в катедрала.

 

Аз отварям очи. Виждам топлите длани над мен –

два разперени облака искат света да прегърнат.

И небето, така уязвимо над земната тлен,

се притиска до нейната гръд и тревите го кърмят.

 

Аз отварям очи. И сърцето ми вижда пръстта

как от слънцето става туптяща почти като кожа.

Как под нея прозира стаеният миг на ръжта,

в който тъмният хляб на далечната есен е вложен.

 

И не знам докъде се простира светът. Не, не знам –

сняг е бялото, цвят на черешите, прежда от повет.

Всяка моя човешка частица я има и там,

в безграничното тяло от зима и есен, и пролет.

 

Не нанасяйте граници в него. Светът е раним.

И смъртта, и животът поникват от същия корен.

Трябва просто да можем, преди да затворим очи,

да го видим красив. И такъв да е нашият спомен.

 

Глад

 

Не за топъл самун. За коричката здрач,

почерняла от глад и зелена от мухъл,

той заплака без сълзи и сухия плач

на сърцето му всичките изгреви чуха.

 

И когато намери сред пъстрата смет

два нахапани, хвърлени ръжени къса,

той целуна коравата плът най-напред

като обич, споходила дните му късно.

 

До гърдите притисна парчетата хляб –

най-добрият. Най-сладкият. Истински. Вечен.

Всяко беше дете на безименен свят,

в който Господ се връща от много далече.

 

После седна на първия син тротоар,

който само за миг бе прелял в булеварда,

и изчезна с хапливото слънце на март.

Като пристъп на съвест в проблясък инфарктен.

 

На земята останаха шепа трохи

и се втурнаха няколко гладни врабчета.

 

Тази пролет кварталът не спря да дъхти

на парчетата хляб, нагостили Небето.

 

Моля те!

 

Ако тръгнеш по пътя широк, по-добре окуцявай,

мой свободен и силен, и истински, вятърен стих!

Свободата е тревна пътека в самотна дъбрава,

всяка стъпка по нея звъни сред следобеда тих.

 

Опази си сърцето. Пази го от блудстващи думи.

Извърви тишината. Върви я до белия час.

Ако някой след теб своя хляб като бебе целуне,

ако с тебе възкръсна по пътя си тесен и аз,

 

ще съм имала в дните достатъчно светла причина

да съм истинска. Твоя. И с теб, моя изгрев висок,

да живея в онази подребрена, вярна родина,

във която прощава и съди единствено Бог.

 

Петя Цонева

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

518 Views
error: Content is protected !!