Apr
Поезия
Поезия от Ивайло Василев
LA PETITE MORT
Предвкусвам устните ти сладки,
от тях врата към Рая съм създал.
Целувките ни винаги са прекалено кратки.
Докосванията ни – като красива песен без финал.
Като фин прах през пръстите изтича
дъха ти като мелодичен стон.
Едва ли нещо някога тъй силно ще обичам
както гласът ти шепнещ в най-високия си тон.
…и всичко се превръща в тишина.
Между земята и небето ни сме цяло
две реалности на магията си в плен.
И не помним, че е възможно някога да е боляло
аз с тебе съм и ти оставаш винаги до мен.
НАХРАНИ МЕ
Ти дойде прегладняла.
Наранена, с тракащи зъби.
“Нахрани ме.” – ми рече.
А отдавна бе празен дома ми.
И приех те. Но първо
излекувах старите рани.
И огледах за хляб,
но отдавна бе празен дома ми.
“Нахрани ме добре
и сълзата ми вино ще стане.” –
ти прошепна едва.
А дали беше празен дома ми?
“Нали имаш сърце?” –
и посочи ме с пръст във гърдите.
“За какво да тупти
щом така ще е празен дома ти?”
И ти дадох сърцето си
в поднос от моите длани.
Капка вино се сля със кръвта.
И отново бе празен дома ми.
НЕКАНЕН
Мислиш ли за мен?
Унесена.
Невярваща.
Прехапала красиви устни в тишината чужда.
Проклинаш ли ме?
Мен безумния.
Неудържимия.
Накарал всичко грешно в теб да се събужда.
Разкъсана ли си?
Въздигната.
И приземявана.
С бедра горящи от внезапни пламъци.
Сънуваш ли ме?
Тръпнеща.
Отдадена.
Строшила всички изградени граници.
А будиш ли се нощем?
Недокосната.
Но трескава.
Като че ли с невидими ръце обгръщана.
И срещаш ли зората?
Омагьосана.
Тъй женствена.
От жадуван, но неканен гост прегръщана.
РАЗСИПАНАТА ЗАХАР
Събирам в шепа мисълта си
като разсипаната захар по изоставената маса.
Разсипана от теб като смеха ти,
отекващ неочакван след непроницаема гримаса.
Остави ми във въздуха дъга.
От цветове на роклята внезапно прелетяла.
В сънищата празнина.
В очите цвят на кожата ти обгоряла.
За какво ни е да има лято?
Да крием в сянката най-сладките мечти?
Старателно изчиствам всичко разпиляно.
Захарта я няма, но спомена за теб сладни.
ТИ БЕШЕ ТУК
Ти беше тук преди няколко мига,
сладък парфюм ми напомня за теб.
Танци и шепот, отворена книга,
повей довян от косите от мед.
Силно кафе в неизстинала чаша,
силует на тела върху топло легло.
Последни акорди от любимата наша
песен, събрала ни често в едно.
Стъпките тихи дочуват се боси,
нежният глас шепне в ъгъла стих.
Разказ за твоята обич се носи.
Изгубих те тъкмо, а едва те открих.
Автор: Ивайло Василев
