Умираме твърде рано, Алия
Алия,
умираме твърде рано, Алия,
чуваш ли?
Умираме твърде рано!
С бомби
отбелязваме точки в портите на алчността,
а когато пеем
сред жабешкия хор
фалшив,
продаваме тишина
за героизъм.
Летим от натежали небеса, Алия
и се приземяваме сред тръни
кафяви,
където губим дрехите си,
косите си,
и уханието на целомъдреност
от незабелязана вярност.
Умираме твърде рано, скъпа ми Алия,
веднага след изплитане
на очарователната завеса,
веднага след новолунието.
Умираме твърде рано!
Толкова рано!
Мама чете корана
Слънцето залязва,
събирайки последните лъчи на благодатта,
както птица – събира пиленцата си,
събирайки камили
в египетската жега
и изгубена вода,
събирайки кафявото
в гладуващите детски очи,
седнали в ъгъла.
Събирайки пророчества
на пропилени души,
и стени,
и техните дупки.
Слънцето залязва,
като целувка от турист
отиващ на места,
носейки чудеса и безрасъдство,
като талисман.
Слъцето залезе.
Положено на успокояващия студ
от плочките в моята зала,
колебая се между
гръцката митология
и западната философия.
Но мама чете Корана.
И аз съм дъщеря на майка ми.
Симфония на цикадите
Вечерното спокойствие е заплашено
от желанието за безмислено и силно пеене,
а от север чувам,
симфонията на цикадите,
режисирани с превъзходство.
Мога да усетя клоните,
протягащи се към жълтата луна,
и облаците покрили
като с ярко платно
моето или твоето безсъиие.
По-силно от всичко усещам
симфонията на цикадите,
аз-
нощен хищник,
воден от насекомо.
Каква ирония!