„Писмо в небето“ – Радица Божилова

“Писмо в небето” – Радица Божилова

Тъмните облаци се спуснаха ниско над града. Мълком обгърнаха всичко живо, като с черно, траурно наметало. Между хората настана тишина. Всички бързаха да се приберат в домовете си, преди небето да пусне тежък рев и да се разцепи на две. Много бързо започна да ромоли ситен дъжд, който се усилваше с всяка ускорена крачка. Едни тичаха, други спираха таксита, трети се въртяха хаотично, търсейки място къде да се скрият. А там, на третия етаж едно малко светлокосо момченце гледаше през прозореца замислено и в големите му очи се оглеждаше разтроеното небе. Ръчичките му стискаха зелен, плетен шал, а устните му трепераха в опит да проговори, без да се разплаче:
– Мамо, защо баба е тъжна? Ето, че отново плаче…
Майката погали детето, чудейки се как да го успокои.
– Не, мило, може би плаче от щастие. Може би се радва, че малката ти сестричка проходи.
– Нее, щеше да има слънце. Сигурно е много самотна.
– Искаш ли да и изпратим поздрави? Да ѝ напишем писмо и да и кажем колко я обичаме! Може би се е разтъжила за вас. – предложи майката, като гледаше право в очите детето, опитвайки се да разбере дали го е успокоила поне малко.
– И аз се разтъжих за нея. Разтъжвам се, когато вали. Да и кажем ли, че ни липсва? Но как ще изпратим писмото? Как ще знаем дали го е получила? – попита детето, което вярваше, че майка му знае всички отговори на този свят.
– Има начин, мъниче, ще ти покажа утре. Но до тогава, хайде, да помисли какво искаш да кажем на баба и заедно ще напишем писмото. Искаш ли?
– Даа, аз още сега знам какво искам да и кажа! Искам да и кажа, да не бъде тъжна,.. и че тя не е самотна, защото ние винаги мислим за нея. И да, ще и кажа, че сутрин махам на слънцето, защото казваш, че това е нейната усмивка, ще и го кажа, може би не вижда, че и махам. Нали носеше очила. Там може би няма очила. Може ли да и изпратим едни?-
Тя сигурно те вижда,.. и ти праща вятър, за да те погали. Всичко, което каза ще и напишем. Умното ми момче, колко хубави неща се е досетил!
Двамата почти веднага започнаха да пишат писмото, нарисуваха и много цветя, защото това беше второто, което бабата обичаше най-много. Детето много настояваше да опише как, когато покажат нейна снимка на малката му сестричка тя маха с ръчички и се смее, като че ли иска да я прегърне. Така то уверяваше баба си, че даже и бебето много я обича.
През нощта, когато всички спяха спокойно под монотонното ромолене на дъжда, жената почти не мигна. Чудеше се как да изпратят писмото. Чудеше се какво да измисли, че любопитното ѝ дете да остане доволно и щастливо. На разсъмване, оранжевото слънце я загъделичка с романтични спомени, от които ненадейно изплува решението. Привечер дъждът се успокои и тя заведе децата си на една полянка, малко отдалечена от града, от която, при ясно небе, те гледаха звездите. Сега закачиха малкото писмо за един голям оранжев фенер. Майката го запали и всички заедно го пуснаха да отлети в небето. Децата го наблюдаваха търпеливо, докато не стана точица и изчезна в далечината.
– Мамо! Мамо! Писмото наистина отиде при баба! – момчето подскачаше около майка си, а тя се усмихна спокойна. Другият ден дойде слънчев и топъл. Облаците бяха оставили зад себе си само чиста, свежа миризма на дъжд.

31 Views