“Пътеката” – Мирослав Брайков

„Няма пътека без стъпки. Няма истина без мълчание.“

На север от Чернозъб, където планината се пречупва като старец, облегнат на гега, се виеше една пътека. Тя не беше отбелязана на карти, нямаше маркировка, нито табели. Само стъпки, затихнали във времето. Казваха, че по нея са минавали хайдути, влюбени, бежанци, поклонници… и спомени.

 Лисугерите я наричаха „пътеката на душата“. Цинцугерите пък „необозначеният маршрут“. А лигундерите? Те я нарекоха „зона за виртуално преживяване“.

 Един ден тръгнаха да я „възстановят“. Ентусиазъм, камери, дронове. Проект. С финансиране. Щели да направят не просто пътека, а интерактивен маршрут – с аудиогид, сканиране на дървета, истории чрез Bluetooth и даже специална точка за „рефлексия“.

─ Рефлексия? – попита дядо Станьо, лисугер. ─ Аз по тая пътека си занесох мъртвия брат на гръб. На кой Bluetooth да го кача?

 Цинцугерите се засмяха. Не с подигравка, а с горчивина. Те разбираха и дядо Станьо, и лигундерите. Разпънати между времето и посоката.

 Почистиха пътеката. Лигундерите поставиха табелки. Сложиха и метални „каменни“ плочи с QR кодове. Старите стояха настрана. Пътеката, такава каквато беше – крива,кална, с дъх на борове. Вече я нямаше.

 Месец по-късно се случи бедствие. Група туристи, тръгнали по дигиталната пътека се изгубиха. Техните телефони се бяха изтощили, GPS-а ги водел в кръг, а сигнал нямало.

 Тогава се обадиха на единствения човек, който познавал всяко дърво по тая пътека. На дядо Станьо.

─ Помниш ли я?

─ Не съм я забравял.

 Тръгнаха с фенери. С него бяха и двама цинцугери и една от лигундерките, която настояваше да помогне. Станьо вървеше напред, по памет, не по карта. Говореше със земята, с камъните, със сенките.

 Намериха ги. Студени, изморени, мълчаливи. Един от тях прошепна:

─ Ама няма я вече на GPS-а…

─ Пътеката не е пиксел. Тя е ходена. С болка. С обич. И само който я е минал, я знае – каза дядо Станьо.

 На следващия ден QR кодовете ги нямаше. Бяха демонтирани. Вместо тях, лигундерите нарисуваха с боя следи от човешки стъпки. Без звук. Без интерактивност. Само насока.

 На едно дърво сложиха дървена табела:
„Следвай не е същото като помни.“

Бележка от автора:

Истинските пътеки не се очертават на екрана, а в сърцето. Не са прави. Не са лесни. Но винаги водят там, където човек не забравя кой е бил.