“Пъпна връв” – Дора Нониска

I. РАЖДАНЕТО

​ Тропане кънти на вратата на баба Кира. Тя полека отваря очи, примигва и се заслушва в мъжкия глас.

​ – Киро, Кироооо…. Ставай! Радина ражда!

​ Акушерката разпознава гласа на Асен – съседа на Матей и родилката, става, облича се, навлича цървулите, нахлузва вълнено елече и отваря.

​ – Да връвиме! Ех, Радино! – прошепва Кира – Защо баш сега, чедо?

​ Виелицата обгръща тялото на Кира. Тя върви след Асен, който бързо се скрива от погледа ѝ, погълнат от тъмнината. Студът се промъква през дрехите, хапе бузите ѝ, а мракът лъже очите ѝ. Краката ѝ, обути в цървули, хрупат по току-що натрупалия сняг. Тя се спира за миг, обляга ръка на близката каменна ограда. Вдига длан и я поставя на гърдите си, диша едва през полуотворените си устни, усеща препускащото си сърце да тупти под пръстите ѝ.

​ – Още малко! Требва да бръзам! Мръсните дни са, а Радина точно сеги ражда! – мърмори си Кира.

​ Възрастната жена се прекръства, бръква под черното елече, изважда сребърното кръстче, което виси на шията ѝ, поднася го към устните си и го целува. Сетне го прибира с треперещи пръсти, когато виелицата я удря в лицето с нова ледена струя. Кира затваря очи, сетне бавно ги отваря, тръгва напред с бързи крачки с наведена глава. Черната ѝ забрадка и дрехите се покриват с бели снежинки, докато крачи в безлунната нощ. Стига до голямата, дървена порта на Радина, а жални вопли достигат до ушите на възрастната жена. Матей вече я чака, а погледът му е замъглен, на устните му грее вечната иронична усмивка.

​ – Как е жена ти, Матее!? Радина? Оти я остави сама? – Кира потърква почервенелите си пръсти и духа в шепите си, докато крачи редом до високия, напет Матей.

​ – Еми, как да е… – погледът му е замъглен, по устните му цъфти вечната иронична усмивка – Лежи на миндеро! Като вълчица вие! Наду ми главата!

​ При тези думи мъжът се изплю на прясно навалелия сняг. От него лъха остра, кисела миризма на вино. Възрастната жена си поема дълбоко въздух през полуотворените си устни. Качват се по дървената стълба към втория етаж, която стене под тежестта на краката им. Вече горе, отварят тежката, дървена врата, а топлината обгръща тялото на Кира, облизва поруменелите ѝ от целувката на зимата пръсти, хлъзга се по бузите ѝ, а жената примижава в опит да прогони дрямката, която се настанява на очите ѝ. Писък, изтръгнат от недрата на ада, долита до ушите ѝ и тя забързва крачка към миндера, където лежи Радина, гърдите ѝ се повдигат бързо, гарвановочерните ѝ коси са мокри, а ясните ѝ кафяви очи са зачервени. По бузите ѝ се стичат горещи, бисерни вадички, бялата риза е полепнала на гърдите ѝ, а пръстите ѝ са вкопчени в червено–черното одеяло. Кира плъзва поглед по корема на родилката, надолу към белите ѝ бедра, по които се стича алена кръв. Жената се прекръства, устните ѝ мълвят:

​ – Помагай, Божичко! – сетне се обръща към Матей, който седи спокойно на трикракото столче досами печката – Че ми дадеш ли топла вода или само че седиш там?

​ Матей не помръдва. Кисела усмивка разтегля устните му.

​ – Ти що се притесняваш толко? – гласът му бе тих, подигравателен – Оно детето сигурно вече не е живо!

​ Кира се извръща към него с почервеняло лице. Думите ѝ са задъхани, накъсани.

​ – Давай вода! Нема да се разправям с тебе!

​ Матей се изправя с тихо сумтене. Крехкото, тънко тяло на Радина се извива нагоре. Писък раздира нощта, надвиква виелицата, която блъска бясно с ледени пръсти в прозорците на старата каменна къща. Някъде долу под краката им долита жалното блеене на коза, което се слива с болката на родилката и се издига високо над къщите, след което пада на снега, надвито от страховитата зима. Сълзи пълнят очите на Кира. Тя съблича елека си, измива ръцете си и кляка пред младата жена. Пипа твърдия ѝ корем и извисява глас:

​ – Напъвай, Радино! Айде, чедо!

​ Родилката извива тяло силно, стиска зъби, лицето ѝ почервенява от усилието, а синята главица на детето бавно се показва навън.

​ – Дишай, дишай, Радино! – нарежда Кира, а бурята в душата ѝ надвива виелицата навън.

​ Тя поставя сбръчкана длан на корема ѝ, брои и чака, а когато мускулите под пръстите ѝ се стягат, нарежда:

​ – Давай, Радино! Още малко, чедо!

​ Родилката затваря очи, руменината се оттича от бузите ѝ, болката и изтощението я унасят и тя се отпуска. Кира извисява глас, лекичко потупва ръката на Радина.

​ – Чедооо, немой да спиш! Още малко! Като се роди, че спиш!

​ Със сетни сили младата жена напъва отново и отново, докато Кира не поема синьото телце на детето в ръце, развива пъпната връв, увита като въже около врата на малкото момиченце. Изчиства личицето му, обръща го надолу с главичката и го потупва по гръбчето, но то остава безмълвно. Тупа го отново и отново, докато сбръчканите ѝ устни мълвят:

​ – Айде, мило! Айде, немой!

​ Точно тогава Радина се надига леко на леглото, взира се в безжизненото, посиняло телце, плъзга поглед по гарвановочерните коси на момиченцето.

​ – Що става, бабче? Живо ли е детенцето ми?

​ Кира не отговаря, стиска устни, а телцето в ръцете ѝ бавно изстива, обръща се към Матей и поклаща глава. Писък раздира нощта, а горчиви думи се леят от устните на родилката.

​ – Сакам си детето! Дайте си ми детенцето!

​ Матей отваря чекмеджето на стария скрин, вади от там червена бохча, разстила я на старата маса, взема телцето от ръцете на Кира, поставя го върху вълнения плат и го увива, грабва го и излиза навън. Радина се свива на леглото, стиска с пръсти одеялото под себе си, а устните ѝ се отварят в безмълвен писък. Кира измива ръцете си, сяда до родилката и шепне, като плъзга пръсти по бузата ѝ:

​ – Че имаш друго дете. Млада си, Радино! Укроти се!

​ Очите на жената се впиват в синините, опасали бялото лице и врата на родилката, стиска зъби, а през главата ѝ преминава мисълта:

​ – Господ да го убие Матей! Грех струва! Дека отнесе детето?

​ В това време мъжът крачи с червеното вързопче под мишница, подпира се на лопатата, а свирепата зима блъска в лицето му, докато устните му мълвят:

​ – Цела нощ вие зарад тая пущина… Поне момче да беше!

​ Стига до големия дъб досами побелелите върхове на боровете на гъстата гора, хвърля увитата бохча на снега, забива лопатата в измръзналата земя, стиска зъби, докато изхвърля пръстта от черната дупка. Тя расте все повече и повече с всяка забита лопата, а по челото на Матей избиват капчици студена пот. Навежда се, грабва вързопчето, покрито със сняг, хвърля го в черния трап, гребва пръст и я изсипва върху телцето. Така буца след буца, червената бохча изчезва от погледа му, взема лопатата и крачи обратно към къщата, а виелицата блъска в гърба му. Матей се качва по стълбата, чува виковете на Радина, които кънтят сред стените на старата кухня, влиза вътре, измерва с поглед старата жена и просъсква.

​ – Тръгай си! Утре че се разбереме за парите! – сетне очите му се заковават на лицето на младата жена – А ти стига муча! Нема го вече!

​ Болката нараства в гърдите на Радина, тя се свива на пропития с кръв миндер, а от устните ѝ се отронва тежка въздишка, която ехото в стаята повтаря като злокобна молитва.

​ – Детето… Дека е детето? Дайте си ми чедото! – мълви неспирно тя.

​Кира премества поглед от него на младата жена, въздъхва, изправя се, облича елечето си и излиза навън. Вятърът утихва, а снегът все още се сипе от небето. Тялото на възрастната жена потрепва и тя се прекръства, зелените ѝ очи просвяткват.

​– Грех стори Матей! Баш у мръсните дни!

​II. УЖАС В ГОРАТА

​ Безлунна нощ. Радина седи до прозореца на малката кухня. В главата ѝ се лутат объркани мисли. Всяка нощ го чува. Плача му кънти в празната стая. Взира се в гъстата, лепкава тъмнина. Вижда го. Ей там до големия бор вижда мъничък силует. Сърцето ѝ тежи като канара. Буца застава в гърлото ѝ. Преглътнати сълзи рукват от очите ѝ. Изправя се. Втурва се навън в зимната нощ. Босите ѝ крака мръзнат на снега. Хиляди иглички се забождат в стъпалата ѝ. Пълзят по тялото ѝ. Радина крачи към голямото дърво. Вижда го. То е там. Ей там. Само на дъх разстояние. Пристъпва в сенките. Протяга ръка. То изчезва. Топла длан обгръща талията ѝ. Привлича я към нечия здрава, мъжка гръд и чува тихия шепот на Матей:

​ – Ех, Радино! Айде да легаме! Че се разболееш!

​ Младата жена се обръща към него, в очите ѝ гори студен пламък.

​ – Видох го, Матее! Тука беше до боро! – очите ѝ се напълват със сълзи – Саках само да го гушна, Матее! Само еднаж да го гушна…

​ В очите на Матей проблясва вина, навежда глава. Когато не е пиян, той е различен, докосването му е внимателно, обичта в очите му е осезаема.

​ – Че си имаме друго дете! Може да е момче! Айде, мило… немой така.

​ Матей вдига Радина на ръце, понася я обратно към къщата. Слага я в топлите завивки и целува премръзналото ѝ чело.

​ Нощите се нижат. Еднакви, студени, ужасяващи. В мразовит ден Радина реже лук. Сълзите ѝ се стичат по бузите. Чува разговори и се заслушва.

​ – Ония ден са намерили Тодор. Е там до големио дъб – гласът на Малин е тих, приглушен – Умрел, вкочанен. Бил с прегризан врат като от животно.

​ По гърба на Радина лазят ледени пръсти. Устата ѝ пресъхва.

​ – Стига бе! – Думите на Матей тежат като олово. Заваля думите, криви звуците – Какво ли животно може да е било? Да не е било вълк.

​ – Не е бил вълк! Вълците немат пръсти! На врато му имало сини отпечатъци от пръсти! Хората думат може да е върколак.

​ Смехът на Матей отеква между белите стени.

​ – Не думай! Върколак, а! Стига, Малине! Нема такива работи!

​ Гласът на мъжа притихва. Малин се приближава тихо. Долепя ухо до стената.

​ – Хората не одат там нощем, Матее! Страх ги е! Верваш или не там има нещо. Има нещо много страшно.

​ Гласовете заглъхват. Радина стои и чака. Мъжете мълчат. Тя се връща до масата под прозореца, взима ножа и започва да реже лука. Чува тих плач, но когато очите ѝ обхождат двора, не вижда нищо. Усеща пареща болка в показалеца. Поглежда ръката си. Алена кръв обагря кафявата дъска. Устните ѝ засмукват пръста. Устата ѝ се изпълва със сладостна течност. Устните ѝ се изкривяват в усмивка. Алената течност, примесена със слюнка, потича по брадичката ѝ. Кафявите ѝ очи искрят. В тях плуват неизплакани сълзи. Гърдите ѝ се разтърсват от накъсан, хриптящ смях.

​ Тъмна, беззвучна нощ. Койна крачи покрай гората.

​ “Требе да бръзам. Тука намериха Тодор и Ивана с прегризани вратове. Били излезнали по тъмно. Минавали са от тука. Дума се, че връколак броди из гората. Ако ме застигне, лошо ми се пише. Ех, Койно. Оти замръкна толку късно у пустата Вила. Па и оттука ли требеше да минеш. Да опустеят тамън и приказки и сичко.”

​ Оглежда се наоколо. Очите ѝ различават трептящи сенки. Те танцуват на сребристата светлина на луната. Спира за миг. Сърцето ѝ блъска като обезумяло. Ето го. Ей там е дъбът. Прекръства се. Понечва да продължи. Краката ѝ сякаш пускат корени в черната земя. Разнася се тих, стържещ плач. От сенките изплува мъничка фигура и приближава тихо. От нея се разнася миризма на влажна, лапкава земя. Някога червеното се развява на зимния вятър. Койна понечва да извика. Устните ѝ са залепнали. Гласът ѝ е изчезнал. Плачът се чува все по-отчетлив. Пеленачето се рее във въздуха. Снежинките падат на челото му. Устата му се отваря. Отвътре се белеят остри, кучешки зъби. Лъхва я сладникава миризма на гнилост. Извръща поглед. Обръща се. Краката ѝ сами я понасят обратно към селото. Тича, зад себе си чува тихия плач. Тих, вътрешен гласец я подканя:

​ “Тичай, тичай, Койно! Бръзай. Ако те стигне това чудо… Че намерат и тебе утре вкочанена.”

​ Пеленачето я следва по петите. Гали я по гърба. Стига до къщата на Кира. Обръща глава назад. Там нема никой. Ледени тръпки лазят по гърба ѝ. Тропа по дървената порта. Чува стъпките на Кира отвътре.

​ – Кой е? – гласът се разнася от другата страна на затворената врата.

​ – Я съм, К-к-койна. О-о-отвори ми! – думите се прекършват.

​ Кира отваря. Взира се в бледото лице на Койна. Пуска я да влезе. Двете мълчат. Качват се по дървената стълба. Вече вътре, топлината обгръща тялото на Койна. Клепачите ѝ внезапно натежават. Кира сипва ароматен чай от лайка. Койна стиска чашата. Поднася я към устните си с треперещи пръсти. Отпива. Горещата течност се разлива в гърлото ѝ. Тя затваря очи. Вдъхва успокояващия аромат.

​ – Уплаши ли те нещо, Койно? Да не виде призрак? – гласът на Кира я изважда от вцепенението.

​ – Не беше призрак… Беше …. оно – думите се прекършват, а по бледото лице се стичат сълзи – Там… До големио дъб… Чух го да плаче… И го видох… Висеше у въздухо, увито у мръсно одеяло. Беше… пеленаче.

​ Кръвта се оттича от страните на Кира. Диша накъсано през полуотворени устни. Спомен блесва в главата ѝ. Кръсти се. Клати глава.

​ – Грех стори Матей! Що стори Матей!

​ Койна хваща ръката на Кира. Пръстите ѝ са ледени. Мълви:

​ – Що думаш, Киро? Матей на Радина ли? Она нели роди ония ден?

​ Акушерката клати глава. Устата ѝ пресъхва.

​ – Роди. Момиче. Беше мрътво. Матей го зема. Зави го у одеяло! Занесе го некъде!

​ Койна облизва устни, отваря уста. Гласът ѝ е стържещ, различен.

​ – Сега са мръсни дни. Уплътило се е, Киро. Оно е устрел. Що че прайме, Киро?

​ Кира се изправя. Взира се в мрака навън.

​ – Утре че идеме при отец Иван. Че може да каже некоя молитва. Знам го. Ти, Койно, днеска нема да идеш никъде. Тука че спиш. У другата стая. Утре рано че идеме у цръквата.

​III. РИТУАЛЪТ

​ Койна и Кира крачат по калдъръмената улица. Потриват зачервените си от студа ръце. Мълчат и само студената земя пее под стъпките им. Стигат пред дървената врата на черквата и влизат вътре. Миризмата на тамян и на горящи свещи се промъква през ноздрите им, докато навеждат глави и се прекръстват. Виждат черната фигура на отец Иван. Стои пред олтара. Приближават се бавно. Застават зад него със сведени глави. Той се обръща, вперил кротките си очи в Кира.

​ – Сполай Ви. Що Ви води тука толкоз рано? – спокойният му, плътен глас звучи в ушите им.

​ – Сполай ти, отче. Идеме да искаме да четеш молитва. Чул си дека намират хора с прегризани вратове до гората. Там до големио дъб! – Койна замълчава за миг. Търси подходящите думи. Гласът ѝ потрепва – Снощи минах от там. Видох пеленаче, загърнато у мръсно одеяло. Рееше се у въздухо. Едва се спасих…

​ Тя млъква, потреперва. Жената се взира в очите на свещеника. Там проблясва искра на недоверие.

​ – Какви са тия глупости, Койно? Що думаш?

​ – Верно е, отче! – подхваща Кира – Ония ден Радина нали роди. Детето беше мрътво. Матей го зема. Зави го у одеяло и го отнесе некъде. После се връна без него. Само оно се е уплътило. Да прочетеме молитва, отче!

​ Свещеникът се съгласява с неохота. Тримата тръгват към големия дъб. Скоро стоят под голата му корона, окичена с було от сняг. Отец Иван отваря библията. Кръсти се с почервенелите си от студа пръсти и запява:

​ “Боже на духовете и на всяка плът. Ти, който стъпка смъртта, съсипа дявола и подари живот на Твоя свят! Сам ти, Господи, упокой душата на починалата твоя рабина в място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка…”

​ Отец Иван завършва молитвата. Прекръства се отново. Махва на жените и тръгва обратно към селото. Лекота се настанява в душите на Койна и Кира. Двете си поемат дълбоко студен въздух. Съзнанието им се прояснява. Невидимата прокоба вече не се усеща. Усмихват се. Злото си е отишло.

​IV. ПРОКОБА

​ Радина отваря очи. Взира се в сенките от пълната луна по тавана. Заслушва се. Чува тихи, призрачни ридания до прозореца. Изправя се. Босите ѝ крака парят по студения под. Вижда го. Синьото телце се рее току пред прозореца. Черните като прокоба очи се взират в душата ѝ. Радина потрепва. Вдига ръка, отваря прозореца. Лицето ѝ се разтяга от странна, ледена усмивка. Отстъпва крачка назад. Мъничкото, ледено телце минава през отворения прозорец. Извръща глава към Радина. Впива черните си очи в нейните. Отваря устни. От тях се разнася тих, сподавен плач. Радина протяга ръка. Пръстите ѝ докосват ливидната кожа на гърдичките. Устрелът извръща очи. Понася се към леглото. Рее се над спящия Матей. Тих кикот се изтръгва от мъртвешките устни. Белите, кучешки зъби проблясват. Матей отваря очи. Лицето му е мъртвешко бледо. Устните му са отворени в безмълвен вик. Устрелът спуска подпухнало телце над него. Кучешките зъби се впиват в топлата шия. От раните бликва топла, лепкава кръв. Очите на устрела блесват в червено. От гърдите му се разнася тихо ръмжене. Кръвта клокочи в гърлото на Матей. От устата му излиза само хриптящ звук. Устрелът се откъсва от гърлото на Матей. Последни, предсмъртни конвулсии разтърсват тялото на мъжа. Синкавото бебе се извръща към Радина. От устните му капе топлата, алена кръв. То се приближава до нея с тихо ръмжене. Радина разтваря ръце. Прегръща леденото тяло. Притиска го до гърдите си. Острите му зъби се впиват в гърлото ѝ. Топлата кръв потича. Разкъсващата болка сковава тялото на Радина. Тя пада с глух удар върху дървения под. Устните ѝ застиват в крива усмивка.

​V. ЕПИЛОГ

​ Луната огрява притъмнелия дъб в синкава светлина. Там под сенките стои призрачна жена. Алена кръв капе от гърлото ѝ. Изчезва, погълната от черната земя. Ръцете ѝ стискат мъничко вързопче, завито в старо, окъсано одеяло. Тя стои там. Чака търпеливо. Всяка нощ е тук. Стои и чака. Някой непременно ще дойде. Ще утоли глада им. Ще утоли жаждата за кръв. Както тази нощ. Устните ѝ шепнат несвързани думи:

​– Да дойде некой! Да впием зъби у врато му! Да усетим сладка, вкусна кръвчица по езико си!

​Вързопчето проплаква в ръцете ѝ. Тя пипа леденото челце.

​– Нема чедо. Все некой че дойде. Все некой че умре и тая нощ.

Дора Нониска