“Алхимичният път” – Дарина Дикова

Светът се въртеше с такава скорост, че хората губеха същността си и забравяха най-същественото тук – да живеят. Това, което ги разяждаше като киселина и ги караше да се самозабравят в ръцете на монотонното, беше времето. Умовете потъваха в най-дълбоката и унищожаваща илюзия. Тълпата се луташе и едно бе ясно – това щеше да продължи вечно. Кръгът се затваряше и малката останала надежда за път потъваше. Смисълът беше станал невидим не само за очите, но и за сърцата, които се затваряха заедно с кръга на заблудата.

Две очи в тълпата бяха вдигнати – две топли очи, в които не се виждаше край. Имаше само път – дълбок, безспирен и търсещ в синия цвят, предвещаващ онова тихо благородство, което променяше без признание и фанфари, а само с добротата в себе си. Това бяха очите на една млада жена. За своите двадесет и пет години Девота беше твърде проницателна, а онова, което вдигаше погледа ѝ, бе самата тълпа, лутаща се без път. И какво по-правилно би избрала освен да вникне отвъд? Да… това умееше тя. Виждаше невидимото. Най-голямата смелост, която притежаваше, бе да се откаже от времето и света на сенките. Умовете на хората тиктакаха, а в нейния ум се носеше музика.

Един ден, в който човеците напълно изгубиха себе си, Девота се вслуша в пространството – онази невидима бездна, в която времето бе вечност. Тогава тя затвори очи и почувства в тялото си порив, който извисяваше мисълта ѝ. Изведнъж всичко пред нея се замъгли и изчезна. Тя усети как пътува във водовъртеж. В този миг отвори очи и се озова на съвсем различно място. Погледът ѝ шареше, а веждите ѝ се повдигаха в синхрон с прокрадващото се изумление. Музиката, която звучеше в съзнанието ѝ, бе по-ясна от всякога и сякаш тя откри света, от който тези тонове извираха. Момичето видя пред себе си един различен свят, който бе по-необятен от света на хората. Дърветата бяха окъпани от слънчевите лъчи, цветята блестяха, озарени от цветовете на скъпоценните камъни, които наоколо бяха разпръснати, а времето… всъщност то не съществуваше. Имаше само музика. Докато Девота се оглеждаше на всички страни с препускащо сърце, тя чу женски глас, мек като тишината, величествен като смелостта и благороден като най-тихата доброта.

– Девота, най-накрая откри своя свят.

Момичето не разбираше откъде се чува гласът. Тогава с трепнало от вълнение сърце прошепна:

– Кой е?

– Аз съм твоята същност – промълви гласът.

– Но… как се озовах тук?

– Ти винаги си тук.

– Обяснете ми!

– Ти създаде това място.

– Аз? – веждите на младата жена се повдигнаха така, сякаш бяха напът да изхвръкнат от лицето ѝ.

– Огледай се! Виждаш ли всичко това?

Момичето не можеше да промълви и дума. Само кимна леко на невидимата си събеседничка.

– Целият този свят си ти. Само твоята музика е способна да спре седемте часовника.

– Но… къде мога да ги открия?

– В света по средата. Трябва да преминеш през алхимичния път.

– Все още не разбирам…

Но тогава гласът замълча. Сякаш се разтопи в музиката, която не спираше да се носи по вятъра, който свистеше като шепот, по малката река, която клокочеше и търсеше вечността, по птиците, които летяха към никъде, защото всичко беше тук… Имаше само път и музика, която всъщност бе тишина.

Очите на Девота пак се затвориха. Опитваше се да успокои ума си, но нещо в нея тежеше. Тогава тя разбра – тази тежест бе отговорността да спре времето и да спаси любовта, приятелството и близостта между хората.

Изведнъж отново почувства водовъртежа и се озова право във видимия свят. Никой не забеляза как тя се беше появила от нищото. Хората бяха заети да бързат толкова, че не виждаха другите, но те не познаваха и себе си. Младата жена беше объркана. Къде можеше да открие часовниците? И защо точно седем?

Тогава тя чу тиктакането – онова болезнено тиктакане, което се забива като гвоздей в съзнанието и го кара да избере между него и свободата. Наоколо беше пълно с хора и точно заради това нямаше кой да я види. Тиктакащият ритъм я караше да затвори очи от гняв и с ръце да запуши ушите си. Музиката в този момент беше глуха, ако изобщо я имаше. Това накара Девота да пробуди всичките си сетива, за да започне пътя си. И тогава – не тиктакане, не музика, а само тишина. Момичето отвори очи – не виждаше света, който беше открила, нито света на хората, а този, ширещ се някъде по средата. Тихият покой беше огледало. Младата жена се вгледа в него и изведнъж потрепна. От другата страна бе не нейният образ, а самият невремеви свят. И тогава разбра – намираше се на алхимичния път. Там нямаше никого, дори самата тя не се чувстваше цяла, защото бе напът да се открие, за да промени онова отвън. Сърцето ѝ препускаше безумно бързо. Това, което я накара да застине, бяха безкрайно многото посоки. Тогава тя осъзна, че всяка мисъл в ума ѝ поражда по една нова посока. Това бе отговорността. Алхимичният път не беше даденост, а избор.

Трябваше да успокои мислите си, за да избере. Когато се освободи от тях, можеше да види ясно пътя. В този момент тя успя. Почувства как нещо дърпа тялото ѝ напред. И тогава Девота видя първия часовник. Той бе целият от олово. Тишината беше нарушена от тиктакането, което пронизваше всичко. Момичето се разколеба. Може би не трябваше да прави това, не и когато рискуваше да загуби собственото си сърце. Но точно тогава потече музика в ума ѝ. Тоновете се превърнаха в река, която се стече към часовника и го погълна в себе си. На мястото му стоеше мъж със сърп в лявата си ръка, а в дясната държеше вързоп жито.

– Кой сте Вие? – попита Девота със силно треперещ глас.

– Аз съм началото на пътя – отговори мъжът. – Благодаря, че ме освободи!

И тогава младата жена видя как реката се отдръпна и изписа с водата ,,Сатурн“. В този момент тя разбра – пред нея стоеше самият бог Сатурн. Думите сякаш увиснаха във въздуха и не можеха да бъдат изречени. Но изражението на лицето ѝ казваше много повече. Сатурн се усмихна едва-едва и изчезна. Сякаш се сля с пространството. Сърцето на Девота трепна. Оставаха още шест часовника.

В този момент тя усети силна болка, пронизваща стомаха ѝ. Спомени започнаха да бушуват в съзнанието ѝ. Видя хората, които някога бе загубила, моментите, в които е искала да се откаже от всичко, чу думите, които я нараняваха най-силно. И тогава тя почувства гореща вълна – огън, който изпепели цялата тази тъма, разтворена в някакъв нов смисъл. Младата жена беше изумена от това, което видя – по пътя се появиха малки светлинки.

– Трябва да ги последвам! – прошепна тя на себе си, докато сред изумлението ѝ се прокрадваше тиха решителност.

Тръгна по светлинките и изведнъж отново чу онзи болезнен шум: ,,Тик-так! Тик-так! Тик-так!“ Тя видя пред себе си втория часовник, но той не бе от олово, а от калай. В този миг усети онзи порив на музикални мисли. Реката потече напред и погълна калаения часовник. На негово място се появи мъж с жезъл и мълния.

– Кой сте Вие? – попита момичето, но гласът ѝ вече не трепереше.

– Аз съм продължението! – отговори мъжът. – Благодаря, че ме освободи!

Реката се връщаше бързо към Девота и водата изписа: ,,Юпитер“. Пред нея стоеше самият бог Юпитер. Докато тя понечи да промълви нещо, мъжът се беше слял с пространството, което вече не бе изцяло тъмно, а имаше и малко светлина.

Изведнъж момичето се усмихна истински. Сякаш някаква нова мисъл бе озарила младия ѝ ум.

– Ако не бях почувствала онази болка, нямаше да стигна дотук – помисли си тя.

Светлината започна да става все по-голяма, а мракът не я унищожаваше. Само я допълваше като доказателство, че тя не би могла да съществува без него.

Тогава Девота потегли напред. И отново: ,,Тик-так! Тик-так! Тик-так!“ Третият часовник бе от желязо. Пак последва музиката, която роди реката. Младата жена усещаше порив и точно това ѝ даваше сигурност. Часовникът бе погълнат, а на негово място се появи мъж с доспехи, щит и копие. За момент сърцето ѝ прескочи, а стомахът ѝ се сви. Каза си тихо:

– Може би трябва да избягам от това място. Не съм сигурна. Страх ме е.

Но тези чувства бяха мимолетни. Сякаш самите Фуга и Тимор пробягаха през душата ѝ.

– Кой сте Вие? – прошепна Девота.

– Аз съм твоята воля – промълви мъжът. Благодаря, че ме освободи!

Водата изписа ,,Марс“, а момичето преглътна шумно, но не от страх, а от някакво ново усещане. Помисли си:

– Това е моят път.

Всичко изглеждаше много по-ясно и чисто. Тя продължи напред, докато отново не чу тиктакането, но то вече не будеше в нея раздразнение, колкото решителност да довърши започнатото. Часовникът бе от чисто злато. Мисълта ѝ сякаш шепнеше:

– Златен, но несъвършен.

Тогава музиката отново се превърна в река, а водата погълна златния часовник. В ума на Девота препусна в див бяг една нова мисъл:

– Защо водата не стана златна?

В този момент на мястото на часовника се появи млад и харизматичен мъж с благородна осанка. Но в него имаше нещо различно. Той свиреше на лира и музиката му сякаш резонираше със сърцето на младата жена.

– Кой сте Вие? – попита Девота.

– Аз съм твоята младост и дръзновение – отговори мъжът, като усмивката му сияеше благородно в синхрон със звуците, които идваха от лирата му. – Благодаря, че ме освободи!

Водата се отдръпна и изписа: ,,Аполон“. Това бе самият бог Аполон. Момичето усети мощен трепет в сърцето си. Никога не се бе чувствала по-вдъхновена. Изведнъж мъжът се сля с пространството.

– Аз създавам всичко това – помисли си младата жена.

Тя продължи по пътя с двойно повече решителност, толкова мощна, че следващото тиктакане бе много по-глухо за ушите ѝ. Часовникът беше от мед. Музика изпълни младото съзнание и реката отнесе със себе си медения часовник. На мястото му се появи една огромна раковина, а от нея излезе жена – изключително харизматична и благородна.

– Коя сте Вие? – попита момичето.

– Аз съм онова, което притежаваш и не всеки може да разбере. – промълви жената, а в усмивката ѝ се четеше рядко благородство.

Водата изписа: ,,Венера“ и жената изчезна, сливайки се с пространството.

– Любов – помисли си Девота и продължи напред с отворено сърце.

,,Тик-так! Тик-так! Тик-так!“ Тя чуваше поредното тиктакане. Часовникът беше целият от сребро, а музиката в ума ѝ бе много по-свободна. Водата погълна сребърния часовник, а на негово място се появи млада жена с лък.

– Коя сте Вие? – промълви момичето.

– Аз съм онова, което те води и ти дава сила да продължиш.

Реката се връщаше към нея и водата изписа: ,,Диана“. В този момент жената с лъка изчезна и се сля с пространството, но този път то бе различно. От едната страна беше озарено от слънчева светлина, а от другата се появи лунната, която събуди сетивата на Девота и по-точно интуицията ѝ.

Тя продължи с мисълта, че ѝ оставаше само един часовник. ,,Тик-так! Тик-так! Тик-так!“

– Но къде е часовникът? – тази мисъл препускаше през ума ѝ.

И пак: ,,Тик-так! Тик-так! Тик-так!“ Музика не последва. Нито реката. И тогава момичето се заслуша в това тиктакане. Изведнъж почувства отново онова дърпане напред и се озова в света, който не бе подвластен на времето. За нейно най-голямо учудване тиктакането продължаваше, но то не идваше отвън, а беше в самата нея. ,,Тик-так! Тик-так! Тик-так!“ Сърцето ѝ трепна. Дали не беше объркала всичко? Това ли бе пътят? Последва глас:

– Девота, не се съмнявай в себе си! Почти успя.

– Но как? Нима в мен има часовник?

– Да, в теб има часовник, но силата ти е по-голяма от него. Можеш да го освободиш.

,,Тик-так! Тик-так! Тик-так!“ Монотонният ритъм пронизваше като меч съзнанието ѝ.

– Той не спира. Къде е музиката? – извика младата жена.

Гласът отговори:

– Позволи ѝ да излезе. Ти си всичко и всичко е в теб.

– Какво имате предвид? – тя все още не разбираше.

– Сама създаваш това. Променяш вътре и вън. Това е пътят.

Момичето се замисли. В ума ѝ избухна необяснима сила и тя разбра – това бе осъзнаването. Музиката зазвуча заедно с тиктакането, но водата не излезе, а остана вътре в нея. В този миг часовникът спря. Девота почувства силен порив, сякаш нещо отново я дърпаше напред. Изведнъж тя видя пред себе си капки, излизащи от нея, но те се променяха непрестанно и се пречупваха. От тях изскочи мъж, обут със сандали с криле. Капките изписаха: ,,Меркурий“.

– Девота, благодаря, че освободи мен и себе си! – прошепна мъжът.

– Но как? Вие бяхте в мен? – гласът на момичето трепереше.

– Аз съм в теб – отговори Меркурий и ѝ подаде една от онези капки.

– Живак? – попита младата жена с удивление, но и с прокрадващо се възхищение.

Гласът на мъжа беше толкова плътен, сякаш побираше Вселената.

– Да. Ти си живакът. Остава ти още една стъпка.

В този миг мъжът изчезна в нищото.

Младата жена за първи път се почувства цяла. Сякаш всичко в нея се бе променило. Тя наведе глава за миг и когато я изправи видя пред себе си капките, озарени от слънчева светлина. Всичко наоколо се къпеше в злато, но не като онова от часовника, а философското злато, което бе навсякъде. Музиката не спираше. Тогава Девота промълви:

– Всичко е всичко.

Отново усети порива. Очите ѝ се затвориха, когато попадна в буен водовъртеж. Тя пак се озова в света на човеците, но този път всички я гледаха с благодарност, разбиране и най-вече с любов.

Времето си беше отишло завинаги, а хората живееха така, сякаш имаше само днес. Невремевият свят беше навсякъде. Нещо ново се бе пробудило. Все по-често се чуваха думите: ,,Обичам те!“ и тази любов бе най-съвършеният философски камък.

Музиката течеше, носейки вяра, вятърът свистеше и събуждаше смисъл, а птиците… те летяха към никъде, защото всичко беше тук.

---