Моят любим приказен герой – Кръстю Мушкаров

Риналу – моят любим приказен герой

Любимият ми приказен герой е добрият дракон Риналу от романа ми “Сълзите на дракона”. И това изобщо не е странно, защото той е точно такъв, какъвто бих искал да бъде. Една от най-невероятните привилегии на писателите е, че могат да създават светове и герои по свой собствен вкус и нищо друго – нито реалността, нито дори фантазиите на някой друг автор, биха могли да им бъдат по-близки, по-разбираеми и по-любими.
Когато разработвах образа на дракона Риналу, се опитах да балансирам върху едно интересно противоречие.

От една страна той е изключително могъщо и опасно същество, което може да лети и да бълва огън. Притежава способност да регенерира като гущерите и да се самолекува като делфините. Има невероятно чувствителен нос и памет за миризми, и може да проследи и открие всекиго навсякъде.

От друга страна си е още дете и е твърде млад и неопитен, за да осъзнава последиците от собствените си действия. Не знае почти нищо за света и няма представа кое е правилно и кое – не. Затова е в състояние да сътвори невъобразими поразии, без изобщо да го осъзнава.

Първоначално изцяло е зависим от майка си – както за храната, така и за първите си уроци по морал. След убийството й се запознава с вещицата Алгира, която се опитва да го научи как да бъде по-малко хищник и повече приятел. Тя не се старае да го опитоми, това и без това не е възможно. Стреми се единствено да създаде в него усещане за отговорност и грижа към другите. Но Риналу обикновено си има свое мнение и е доста непокорен. Изпълнява каквото му се каже само ако е съгласен, или ако му е все едно. И определено е нещо повече от крилат кон за езда.

Що се отнася до чисто физическия облик на дракона, аз си го представям като нещо подобно на летящ динозавър. Но за разлика от първите летящи животни – различните птеродактили, които са имали ципести криле, Риналу има пера. Те, както и кухите кости, са по-късно “изобретение” на природата, но са по-съвършени и ми се струват по-добрия избор. Макар че се размножават с яйца, както влечугите, драконите в моята представа са топлокръвни животни.

Това не е противоречие, защото в природата има много животни, които имат нетипични за своя биологичен вид характеристики. Например акулите, макар че са риби, раждат своите малки живи, а не хвърлят хайвер. Така правят и някои малки аквариумни рибки, например хелерите. А пък австралийските бозайници птицечовка и ехидна снасят яйца, а после кърмят малките си.

Но все пак най-съществените характерни черти на драконите са способността им да летят и да бълват пламъци. И мисля, че точно това ги прави толкова привлекателни както в моите очи, така и в очите на много други хора. Защото в топлината и в светлината на огъня има някакво древно, могъщо и неизкоренимо привличане, а пък копнежът за свободен полет винаги е бил най-чист израз на мечтите ни.

Така че е напълно естествено да харесваме драконите, да се прекланяме пред мощта им и да жадуваме за тяхното приятелство.

Автор: Кръстю Мушкаров