Младост

Годишнината от бала. Кръгла годишнина, четиридесет години. Валентина с огромно нетърпение чакаше срещата на класа. Купи си тоалет, аксесоари, дори и специален парфюм за случая си купи.

Денят дойде. А сега не ѝ се ходеше. Всичкото трепетно очакване, което пърхаше в мислите ѝ от месеци, се изпари безследно. Незнайно откъде я връхлетя една печал, една потискаща самота я сграбчи за гърлото и започна да крещи в ухото ѝ: “Къде си тръгнала, вече си бабичка, от бала са минали четиридесет години“! Валентина седеше сама в празния апартамент. От масата я гледаше снимката на починалия ѝ преди година съпруг. Само пламъчето на догарящата свещичка пред снимката игриво потрепваше и създаваше впечатление за някаква живинка. „За какво да ходя – мислеше си тя, – да се гледаме с някакви старци, да си говорим за болести и да се вайкаме кой е умрял?“. Наля си чаша вино.
Наздраве – каза тя, протягайки чашата към снимката.

Очите ѝ се наляха със сълзи. Големи и тежки, събрали тежестта на годините и болката от самотата.
На вратата се позвъни. Валентина не очакваше никого. Избърса набързо сълзите и бавно се запъти към вратата. Отвън някой нямаше търпение и натискаше звънеца безспир.

– Идвааааам! – провикна се леко изнервено тя.
– Хайдеее, още ли не си готова!
От вратата нахълта като у дома си най-голямата приятелка от училище.
– Аз няма да дойда.
Еуфорията на Яна беше заразна. Неусетно приказките на приятелката ѝ прогониха тъжните мисли и отново я обхвана оня трепет като в ученическите години, преди да излезе на забава.

– Кой ще си помисли, че си бабичка? По-секси си от много по-млади от теб. – повдигна ѝ самочувствието приятелката ѝ.
Ресторантът беше просторен и празнично украсен. На дълга маса нейната група приятелки пазеха хубаво място до дансинга. Обилни порции и изискани питиета. Приказки с този и оня. Хубава музика. Танци. С напредването на вечерта напредваше и алкохолът, настроението се вдигаше и падаха задръжките. Музиката ставаше все по-завладяваща, а танците – по-луди. Дали си на двадесет години, или на шестдесет – щом има алкохол и музика, купонът е същият.

– Наздравее! – провикна се някой от компанията.
Всички вдигнаха чашите си и се изправиха да се чукнат и с най-отдалечените от масата. Валентина тъкмо се беше протегнала да се чукне с някого отсреща. Неволно отблъсна стола си назад. Усети как удари нечий крак. Понечи да се извини. Тя се извъртя рязко с чашата в ръка и направо ливна остатъка от червеното си вино върху човека зад гърба си. Още не можеше да осъзнае какво се случи, когато мъжът се развика:

– Еее, не! Може ли същия номер като на бала? – гласът звучеше повече закачливо, отколкото сърдито.

Валентина втренчи поглед в мокрото петно. После бавно погледна към собственика му. Щеше да потъне в земята от срам. Това беше Христо. В училище беше влюбена до уши в него. Какво ли не правеше да я забележи, но той беше кон с капаци и нищо не забелязваше. Само го обсъждаха с приятелките си и тайно си мечтаеше да са заедно. Валентина се изчерви като ученичка. Спомни си, че и на бала го заля, но тогава беше само със сода и бързо изсъхна.

– Съжалявам, Ицо – каза тя сконфузено.
– За да ти простя, ще трябва да изтанцуваш следващия блус с мен.
– С удоволствие.

В този момент като по поръчка започна песента “Блус за двама“ на „Диана Експрес”. Сърцето ѝ бумтеше като на ученичка. Тялото остарява, но защо душата си остава същата? Нормално ли е да се притесняваш от мъж на тези години? Беше ѝ приятно. Допира му, уханието му, близостта. Една сбъдната мечта. Нежната песен ги водеше в най-чувствения танц на две пораснали хлапета. Погледите им се срещнаха. Очите му се усмихваха.

– Изобщо не си се променила. От целия випуск ти си най-хубава.
– Е, чак пък най-хубава!
– Огледай се! Я виж Наталия, красавицата на класа. Каква бабичка е станала. Даже не си боядисва косата. А Ваня се е облякла като с чувал.
– И ти изглеждаш много добре.

Песента свърши. Христо ѝ целуна галантно ръката, каза ѝ, че ще се видят пак и се отправи към своето място. Приятелките и я очакваха развълнувани. Те много добре знаеха за нейните детски терзания.

– Ооох, колената ми омекнаха, като в училище. Каза ми, че съм най-хубава от момичетата.
– Може и да стане нещо между вас. Разбрах, че се е развел преди пет години.
– Чак пък да стане нещо, едва ли. Той си живее в Пловдив, а аз съм си тук. Но така ми се иска да съм с него. Не мога да си го обясня. Толкова време мина. Толкова неща ми се случиха – семейство, деца, работа…А сега стоим тук четиридесет години след бала и аз се вълнувам като едно време и всичките чувства, които съм таила, ме връхлетяха с нова сила.

Припкавата музика на Еленино хоро огласи залата и приятелките се хванаха на хорото. Христо се хвана до Валентина. През цялото време ѝ се усмихваше. После започнаха други танци. Музиката завладяваше телата и ги водеше в ритъма си. Алкохолът кипеше в кръвта, прехвърчаха искри. Или по-точно стрели на палаво амурче. След това излязоха навън да си починат и да подишат чист въздух. Говореха си така, сякаш винаги са били близки. Валентина се изненада колко много общи теми имат и как хубаво им върви приказката. Беше ѝ интересно с него, беше ѝ приятно. После той я изпрати до вкъщи. А тя се притесни като ученичка и не се сети да го покани да се качи. Той също се държеше на положение.

На другия ден Христо си замина в Пловдив, а Валентина си остана сама вкъщи. Животът си продължи постарому. Щом си спомнеше за нощта на танците, сърцето ѝ трепваше като докоснато от ангелско перце. Христо се промъкваше в мислите ѝ и тя се превръщаше в невинно момиченце. Но здравият разум я връщаше на земята.

– Това е лудост – мислеше си тя. – Не отива на тези години да мисля за любов. Децата да се влюбват, да правят семейства…
Замисли се за децата си. Ели беше голямата дъщеря. Тя си имаше семейство и заедно живееха в Германия. Имаха хубава работа и жилище, само дето баба Валя не можеше да вижда внучето и това ѝ тежеше. Лъчко си беше в България. Учеше право в София. За него се притесняваше Валентина, че нямаше сериозна приятелка, а годините вървяха. Наближаваше тридесетте. Тя се надяваше да се прибере по празниците, но той се обади, че има работа и Валентина отново остана сама.

Добре, че си имаше щурата приятелка. С нея никога не ѝ беше скучно. Напоследък Яна много обичаше да си говорят за Христо, но този път на Валентина не ѝ се говореше. Тя беше убедена, че флиртът на срещата е бил нещо мимолетно, което трябва да си остане там и да запази хубавите спомени.

Христо я търсеше по какви ли не начини, но тя не му отговаряше никога. Накрая мъжът се примири и се отказа.
Дните се занизаха като преди и постепенно изтриваха спомените от лудата нощ. Един ден се обади Лъчко. Беше много развълнуван.
Мамо, трябва да ти кажа нещо много важно.

Невидим юмрук стегна сърцето на майката. Тя мълчеше в очакване.
– Мамо, имам сериозна приятелка и много искам да те запозная с нея. Ела в събота в София! Ще те чакам на гарата.
– Но това е чудесна новина! Нямам търпение да се запознаем. Разкажи каква е, с какво се занимава…
– Като се видим, ще ти разкажа всичко. Сега трябва да затварям.
– Обичам те, Лъчко.

Дните в очакване се влачат кошмарно бавно, но все пак свършват.

Валентина и синът ѝ се срещнаха на гарата. Той накратко ѝ разказва за приятелката си. Беше решил срещата да е официална, в заведение. Заведе майка си в квартирата, да се преоблече и да си почине. Валентина се гримира и се нагласи като за специален повод.

Ресторантът не беше далече. Кокетна сграда с уютна обстановка, която предразполагаше към интимност. Седнаха на подготвената за случая маса и зачакаха момичето. Валентина се настани с поглед към вратата и се взираше с нетърпение да види снахата. Вратата се отвори. Нежна фигура премина през нея и се усмихна, гледайки към тях. Но това, което Валентина видя в следващия миг, вледени кръвта ѝ и тя пребледня, а устата ѝ зейна в безмълвен стон. В рамката на вратата се очертаваше едър мъжки силует.

„Това е Христо! Какво прави той тук?“
Когато я видя, той също се ококори и почти изгуби почва под краката си, но се хвана за рамото на момичето.

Седнаха заедно на масата, майка и син, баща и дъщеря. Запознаха се и естествено, че старите много харесаха младата двойка. Точно в това време, в този ресторант, във въздуха се случваше една магия. Разменяха се влюбени погледи, туптяха запленени сърца. Лееха се думи, усмивки и уж неволни допири. Нямаше значение възрастта на хората. Любовта винаги е млада.

Автор: Вера Недялкова – Верита