Не е ли магия?

Не е ли магия, че те срещнах, точно когато животът ми бе преобърнат с краката нагоре? Когато ураган от емоции ме бе връхлетял заради поредното ми разочарование от разбитото ми и смачкано сърце и помел всичко по пътя си… Защото те не се научиха да го обичат както трябва, те не се научиха да го ценят и да боравят внимателно с него, да докосват с пръсти нежно фината му и чуплива повърхност, да го карат да чувства, да тупти в ритъм, да мечтае, да се възвисява и обича отново и отново… И най-вече да не го нараняват с грубите си ръце, да не остават отпечатъци по него.

Не беше ли магия, когато на първата ни среща моето сърце щеше да изскочи от вълнение и никога досега не се бях чувствала така. Ти се появи и върна усмивката на моето лице, когато животът ми бе просто сив и скучен, а аз бях потънала в океана на сълзите, а ти сякаш с магия внесе отново цвят в него и ме накара пак да чувствам и мечтая… И когато ме чакаше на уреченото място с букет червени рози, а аз бях толкова смутена, защото си мислех, че ще срещна просто приятел, но не очаквах това приятелство да се превърне в нещо много повече.

Ами не беше ли магия, когато търсехме четирилистни детелини в тревата, а ти откъсна няколко глухарчета и издуха пухчетата в лицето ми карайки ме да кихам, а ти се смееше толкова весело, твоят звънлив и мелодичен смях, който докосна дълбоко вътре струните на сърцето ми, карайки ги да трептят. И не е ли магия как ме накара да обичам твоята усмивка… Толкова топла и заразяваща, омайваща, превърнала се в най-красивата усмивка на света! Щастие и светлина и топлота в сърцето ми. Как ме накара да обичам твоите очи, кафяви, дълбоки и магнетични… Няма на света човек с подобни очи и искам да потъвам в тях цяла вечност, докато ги гледам и да не откъсвам погледа си. Никога не би ми омръзнало…

Както и в твоите прегръдки и нежните ръце и вените изпъкнали, изписани по тях, сякаш с молив… Не е ли магия? Когато за пръв път в киното ти ме целуна… Гледахме един много романтичен филм сами в празния киносалон и бяхме прегърнати през цялото време. Емоциите бушуваха в нас, а когато финалните надписи се показаха на екрана ти ми прошепна в ухото – ” Обичам те! Ти си моето слънце!”. След тези твои думи се изчервих и настръхнах, а ти ме дари със сладката си срамежлива усмивка. После стояхме гушнати и притиснати здраво един в друг и охраната трябваше да ни каже да напуснем киносалона, а на нас така не ни се тръгваше, потънали в сладостта на другия…

Не е ли магия? Ти за мен си изкуство! Бъди моята Валентинка! Съвършено недостъпен, невъзможно съвършен… Като електрически вълни по тялото ми, изтръпване и блаженство. Всеки път щом те видя губя ума си и речника си. Толкова мистериозно недосегаем и в същото време толкова близо, но и далеч, много далеч и невъзможно. Но толкова силно чувство, не просто чувство, а емоция и не дори това, а – лудост! Лудост е да те обичам, трудно е да те забравя.

Дори и след хилядите трески, които оставиха в сърцето ми преди теб, не е ли магия, че ти успя да му покажеш, че то още е способно да обича и как твоята любов го възроди като Феникс от пепелта… Не е ли магия как ти се превърна в моята благословия, карма, съдба, неизбежност, истина, любов и красота! Твоите къдрици и тази мека коса, ме карат да се чувствам като в Рая щом те докосна и щом ти докоснеш моята душа… Не е ли страхотно как се губя в твоя магнетичен поглед? Подкосяваш ме за секунда и ме обезоръжаваш и не мога да ти кажа “Не”, дори да се съпротивлявам… Аз падам в твоите крака и съм готова да се моля пред теб като на Бог… на Божество, защото ти си Ангел в моите очи и то божествено красив, облечен в бяло, с нежно ангелско лице, а косата ти от абанос… Просто ела при мен и бъди моята Валентинка!

Побъркваш ме, ах не е ли магия, за мен ти си безкрайна поема. Не, много повече! Не мога да те опиша целия в думи, защото ти просто не стигаш за тях, необятно пространство си, космос и звезден прах. Тишина… Без звук докосваш ме, а без теб е празнота… Запълваш всяка част от мен. Забравила съм какво е да съм цяла без теб. Парче по парче, като пъзел неразгадаем, като лабиринт, в който се лутам и губя и не намирам изхода, защото ти си омагьосан кръг. Не, ти владееш някаква магия и сякаш с едно твое щракване на пръсти пред тебе падам и се Изгубвам пак… Отново и отново… Да, защото те обичам и не мога да изпитвам към теб по-различно чувство от любов. Никога не съм обичала така и никого преди по този начин – завладяващо и дълбоко… Безумна безкрайност… Без точка или запетая… Без черта… Не е ли магия, това е чувството на Любовта!

Автор: Вероника Павлова