Къде си, валентинке?

Алармата на телефона изписука в синхрон със звънеца за края на работната смяна. Рени въздъхна облекчено, поизправи схванатия си гръб и изключи шевната машина. Стана от стола. 

– Ленче, приключих. Ще се видим утре. – махна към бригадирката  и тръгна към съблекалните. 

  Днес Рени бързаше. Обикновено се спираше и разменяше по някоя дума с колежките, а сега навлече поовехтялото сиво палтенце направо върху работната манта, грабна чантата с дрехите и първа се измъкна към спирката. 

Имаше среща. След неуспешния 13-годишен брак, сърдития тийнейджър вкъщи и разводът, уж по взаимно съгласие, Рени за първи път се вълнуваше. Прибра се, метна сака на пода в спалнята и влезе в банята. Горещата вода отпусна гърба ѝ, а балончетата с аромат на ванилия и ягоди – бръмналата ѝ от шумните машини глава. Увита с дебелата хавлия седна пред малката тоалетка и се загледа в отражението си. Телефонът ѝ бибитна, получил съобщение.

„Ще дойдеш, нали?“ 

„Да… обещах…“ 

„Ще те чакам…“ 

„Сигурен ли си…“

„Бъди моя валентинка…“ 

Жената въздъхна и остави телефона. Само най-близката ѝ приятелка знаеше за срещата. Софи се вълнуваше повече и от нея за новия мъж в живота на приятелката си. Затрупа я с идеи какво да облече, как да се гримира, какво да говори и как да се държи. Заведе я на маникюр (настоя момичето да ѝ изгради изкусителни дълги нокти) и ѝ  подари чифт изкуствени мигли. Рени се смееше на суетнята, прие миглите, но твърдо отказа грабливите остри нокти. Сега се загледа в поочуканите си нокти и съжали. Порови в едно от чекмедженцата на тоалетката и намери някакъв отдавна забравен лак. Беше позавяхнал, но реши да се лакира. Резултатът от леко треперещите ѝ ръце не беше велик, но беше по-добре от нищо. Стана и погледна към гардероба. На закачалка висеше една от роклите на Софи – черно асиметрично „нещо“ с висящи сребърни парчета и ярко червени апликирани цветя. Отвори вратата на гардероба и погледна своите обикновени блузи и невзрачни панталони, и реши. Затвори вратата обратно и се зае с тоалета.       

Беше го срещнала преди няколко месеца. В социалната мрежа. След раздялата с Недко и обвиненията в какво ли не, Рени се беше затворила в себе си. Странеше от най-близките си приятели и роднини. Те пък не я търсеха вече както преди. Синът ѝ също преживя тежко развода, а тя се бореше да запази своя и неговия разсъдък ясен и на място. Момчето се справяше добре в училище, но върнеше ли се вкъщи, се затваряше в своя свят. Жената почти не излизаше, с малко спестени пари си купи компютър на старо. Направи си регистрация в мрежата. Сприятели колежките си от работа и вечер отделяше по час-два, за да разглежда публикациите им. Радваше се на семейните им снимки, а на работа тихо се усмихваше, когато разказваха и споделяха къде са били и какво са правили. 

Не приемаше чужди покани за приятелство. Внимателно разглеждаше профилите и снимките на тези, които ѝ изпращаха покани. Повечето бяха мъже, разбира се. Рени беше сложила стара своя снимка от младежките години за профилна. Усмихнатото лице и тициановата хубост бяха доста атрактивна за ергените в мрежата. Досадниците ги блокираше, а на тези, които се осмеляваха да ѝ пишат учтиво отговаряше, че не се интересува. Петко някак си първоначално го пропусна. Вечерта не обърна внимание на компютърния свят, а на сутринта месинджъра показваше непрочетено съобщение. Бързаше за работа и остави поредния нахалник за по-късно.  От любопитство не го отряза веднага, а прекара обедната си почивка в търсене на подходящи думи, за да отговори. Първоначално комуникацията вървеше мудно и тегаво. Рени се дразнеше дори и от най-безобидните му въпроси, не искаше чужд човек да дълбае в личния ѝ живот. Постепенно се отпусна, двамата започнаха да се опознават без да докосват отворените рани. Споделяха каквото сметнат за уместно един с друг. Скоро Рени с трепет очакваше сутрешния поздрав и вечерното „сладки сънища“. И дума обаче не ставаше за истинска среща. Петко не беше от същия град и мисълта да срещне непознат я плашеше. Общуваха вече няколко месеца, а в навечерието на нова година Рени получи: „… искам да те видя най-сетне… това е желанието ми навръх празника…“. Жената дълго време се взира в проблясващите на екрана думи:  „добре… съгласна съм…“. 

След като се пребори с тънкия чорапогащник и облече черното творение на Софи, Рени отново седна пред огледалото. Спомни си пороя от съвети на приятелката си и извади гримовете. Не, че бяха много… избра сини сенки и ги нанесе на клепачите си. Кутийката с изкуствените мигли привлече вниманието ѝ и тя я разопакова. Прочете упътването, извади малкото лепило и пое дъх. Оказа се, че не е толкова лесно, колкото изглежда на картинката. Няколко пъти лепи и разлепва, препоти се от усилието да не се омаже, изгледа няколко пъти клипче в youtube и най-накрая успя да ги закрепи. Миглите веднага натежаха на очите ѝ с неестествено чуждата си тежест. Рени примигна няколко пъти в опит да държи очите си разтворени. „Да не забравиш да си сложиш червило!“, бръмна в главата ѝ гласът на Софи. Рени въздъхна и избра тъмночервено червило. Погледна се за последно в огледалото. Жената насреща ѝ беше чужда. Големите мигли, червилото и черната рокля не бяха „Тя“. С годините тялото ѝ се беше променило, наедряло. Кръглото румено лице, поотпуснатото коремче и плътните бедра не отговаряха твърде на профилната ѝ снимка. „Кой ще те хареса тебе, ма… разпуснала си се като стар ластик…“, изръмжа в главата ѝ отдавна забравения Недко. Рени се сепна. „Днес ще рискувам.“ Взе палтото и затвори вратата зад себе си.   

Той подрани за срещата. Седна на една от свободните маси и притеснено остави сервитьора да му отнесе палтото. Отвори поднесеното меню, но не можеше да прочете и една буква. Подръпна яката на ризата си и приглади пуловера върху нея. Трудно се реши за среща в реалността, а още по-трудно се реши да я покани. Много се зарадва, когато тя я прие. Искаше всичко да е истинско. Животът между книгите беше самотен и въпреки всички съвети, които беше прочел за успешна среща и блестящо бъдеще, мъжът не се чувстваше уверен в стъпката, която предприема. Не можеше да я позлати, но имаше прилична работа, печелеше достатъчно и искаше да общува с истинската жена, а не с профилната ѝ снимка. 

В заведението влезе средна на ръст жена в поодърпано сиво палто. Тя махна от главата си черната плетена барета и светлата ѝ коса се разхвърча във всички посоки. Жената нервно се завъртя и присви очи внимателно вглеждайки се в хората по масите. Мигна няколко пъти. Той се поизправи и извади букета с лалета. Дръпна стола назад в очакване. 

Рени влезе в задименото бистро и се огледа. Няколко пъти завъртя глава във всички посоки, но не виждаше приличащ на нейния Петко. Един от клиентите в дъното на помещението се изправи стиснал букет ранни лалета. Висок сух мъж със синя риза и скучноват пуловер. Той я погледна очаквателно и намести очилата на носа си. Рени се поколеба. Направи крачка стиснала дръжката на чантата за кураж. 

В този момент вратата зад гърба ѝ се отвори и с нея в заведението нахлу група нови клиенти. Един от тях ръкомахаше оживено и не я видя. Рени усети рязък тласък напред. Сервитьорът, който минаваше покрай нея вдигна натоварения си с поръчки поднос.  В опита си да запази равновесие той се олюля и го обърна върху жената. Трясъкът на счупените съдове накара глъчката да замлъкне. Всички клиенти обърнаха глави. Рени стоеше онемяла. По лицето ѝ се стичаха вади от питиета, събираха се на брадичката ѝ и капеха надолу. Дрехите ѝ бяха „украсени“ със залепнали парчета храна, а на единия от реверите ѝ се мъдреше зелена Айсберг. От питиетата гримът ѝ се разтече. Сервитьорът започна да се извинява и ѝ подаде кърпа. Тя попи очите си и едната от миглите се отлепи и се закачи на дясната ѝ буза. Рени се изчерви. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя припряно се обърна и излезе от бистрото. Седна на първата пейка, която ѝ се изпречи и даде воля на сълзите си. Не беше изпитвала такъв срам. Разхълца се и зарови в чантата за кърпички. В този момент усети докосване по рамото. Вдигна разплаканите си очи и видя мъжът от заведението да ѝ подава чиста носна кърпа. 

Мъжът видя сблъсъка на вратата и бягащата през глава жена. Стана, бързо плати и тръгна след нея. Видя я хлипаща на една пейка в алеята до бистрото. Подаде ѝ носната си кърпа. 

– Мисля, че имате нужда от това. – Гримът ѝ се беше размазал. Усилията ѝ да изглежда добре се бяха провалили с гръм и трясък в буквалния смисъл на думата. Тя вдигна зачервените си подпухнали очи и се вгледа в него. 

– Вие сте…? 

– Не трябваше да става така. 

– Вижте ме на какво приличам! Всичко се провали! Не трябваше въобще да се съгласявам на тази среща! – жената продължи да бърбори притеснено. 

– А може би точно така трябваше да стане? – мъжът заобиколи пейката и седна до нея. 

Тя не отговори, сгушена в изцапаното си сиво палто, мокро-потръпваща. Мълчанието се проточи. 

– Аз… аз не съм… като на снимката. – Рени се изкашля и го наруши първа. 

– Нито пък аз. – той меко отговори и намести очилата си. 

– Не съм първа младост, поналях се… Имам и син. 

– Аз пък съм слаб, изгърбен и с очила… но нямам син. – мъжът направи опита да се пошегува. 

– Много исках да се харесам, а … вижте какво стана… Какво ще правим сега? 

Въпросът увисна в тъмнината. Мъжът помълча и внезапно взел решение извади букета с вече поовехнали ранни лалета и се обърна към нея. Тя беше хванала двете си ръце, навела очи. 

– Добър вечер, госпожо. Приятно ми е да се запознаем. Казвам се Методи, самотник, на 48 години. Живея скромно, обичам да чета книги и отглеждам орхидеи. 

Рени вдигна глава и две тъмни очи пробляснаха срещу Методи: 

– Добър вечер, господин Методи. Казвам се Ренета. – тя пое букета и го притисна към себе си. 

– Мога ли да Ви поканя на среща, Ренета? Да отидем някъде другаде? – Рени го погледна и кимна с усмивка. 

А в чантата ѝ светеше едно непрочетено съобщение: 

„къде си моя валентинке…?“