Сбъднато желание

– Уважаеми колеги, скъпи приятели,… добре дошли на фирменото ни парти по случай Новата 2022 година! – приветствено подхвана г-н Донев. – Пийвайте, хапвайте, забавлявайте се и… не забравяйте да окачите своето новогодишно желание на вълшебната ни елха! Пожелавам ви „Приятна вечер!“. Наздраве! – тържествено вдигна чашата си той и се ухили до уши.
– „Елха на желанията“ значи… – замисли се Анелия и си каза – Не вярвам много на такива неща, но… какво пък?! Ще опитам! – сграбчи тя химикалката, написа своето желание и стисна очи.
После старателно сгъна листчето и след като го подпечата с целувка – за късмет, го окачи на елхата. Цветните лампички примигнаха закачливо и изпратиха желанието на сърцето ѝ към Вселената…
Две тюркоазени очи проследиха всяко едно нейно действие с особен интерес. И щом тропотът на токчетата ѝ утихна, чаровният им притежател излезе от прикритието си зад една от колоните в ресторанта и се приближи до елхата. Погледът му се спря върху подпечатаното с червило листче. Без да губи и секунда, Христо се протегна, откачи го тайничко и жадно зачете: „ Вълшебна елхичке, искам на следващото фирмено парти за Св. Валентин да не съм сама!“ – устните му се разтеглиха бавно в усмивка. Лицето му засия при една скрита мисъл…
***

14. февруари: ден, подсладен с шоколадови бонбони и целувки, в който вали дъжд от рози и валентинки. Когато всичко е любов. Небето е някак по-синьо, а слънцето грее по-ярко. И докато за влюбените гълъбчета този ден е с цвят и вкус на захарен памук, то за свободните електрони в категория „необвързани“, той е оцветен изцяло в тъмни окраски. За тях „времето“ не е слънчево, а облачно, мрачно и най-вече… самотно. Такова бе днес времето и за Анелия, която беше вперила поглед в екрана на лаптопа си, изцяло фокусирана върху статията, по която работеше. Пръстите ѝ галопираха по клавиатурата в надпревара с тиктакащия часовник и най-вече с хилядите мрачни мисли, които се блъскаха в главата ѝ и профучаваха като спортни коли по магистрала.
Изведнъж някой я побутна закачливо и я извади от черната бездна:
– Е, Ани, кой ще е твоята „валентинка“?
– Моля?! – ококори очи Анелия и запримигва привидно неразбиращо.
– За партито питам…– обясни колежката ѝ и продължи да любопитства. – Намери ли си кавалер за довечера?
Анелия свъси вежди и поклати отрицателно глава:
– Този път съм пас, Ели! Не съм в настроение за празници. Не мисля да ходя…
– Стига глупости! – махна пренебрежително с ръка колежката ѝ. – Какво като си „сингъл“. Нима ще допуснеш това да ти скапе вечерта?!… Трябва да дойдеш на партито. Ела и бъди неотразима!
При тези думи Анелия скръсти ръце. Върху тънките ѝ устни заигра саркастична усмивка:
– Ха! Това го мога най-добре! – горчиво въздъхна тя. – Винаги съм такава – мъжете не ме отразяват!
– Ами тогава ги накарай да те забележат! – намигна ѝ закачливо блондинката.
Брюнетката ококори очи:
– Не те разбрах?!
Елена се подсмихна, съвсем не изненадана от тази реакция, и обясни с добродушно-закачлив глас:
– Облечи се, наконти се и бъди зашеметяваща. Роклята ти да казва: „Мъжете си загубиха ума по мен!“.
– За мъжете не знам, но аз ще си загубя работата, ако не предам статията навреме. Гоня краен срок. А и с редакцията на онзи роман съм доникъде… – уклончиво замърмори Анелия и остана непреклонна в решението си. – Но на теб и колегите пожелавам „Приятно изкарване!“.
– Невъзможна си! – поклати глава Елена и сви рамене. – Е, добре. Ти си знаеш. – завъртя се на пета и напусна офиса.
Своенравната брюнетка впери намусен поглед в екрана:
– Да. Точно така. Аз си знам най-добре… – гневно занатиска тя бутона на мишката върху „Печат” на документа.
Последвалата ситуация обаче не прогони облаците от лицето ѝ. Чу се натрапчиво пиукане, зелените лампички светнаха, но листове хартия така и не се показаха дори и след стотния ѝ опит да стартира процеса по отпечатване:
– Браво! Направо страхотно! И принтерът ми сдаде багажа. Денят става все по-хубав! – възкликна с ирония тя и изпуфтя с досада. – Уф! Сега ще трябва да сляза до долния етаж и да се моля на колегите… – награби лаптопа си и излезе, разгневена.
Когато „тайфунът с нежно име“ отново връхлетя в офиса си, завари бюрото си в по-различен вид. Голяма червена кутия с лъскава панделка прикова погледа ѝ още от вратата:
– Ама… какъв е този подарък?! – опули очи тя и зяпна в почуда. – Коледа мина, а рожденият ми ден е чак през юли.
След кратък размисъл брюнетката взе картонената кутия и вдигна капака. Дъхът ѝ секна. Това определено бе най-красивата червена рокля, която бе виждала: огнено мечтание! Семпла, но ефектна и елегантна. Дълга вечерна рокля с паднали рамене и силует русалка, изработена от сатен и фина дантела:
– Рокля като от романтична приказка! – ахна Анелия, удивена, и впери любопитен поглед в придружаващата я картичка, която бе сгушена в цвета на изящна рубиненочервена роза:
„ Бъди моя валентинка!“ – прочете тя с треперещ глас и вдиша от сладкия розов аромат, който сякаш я опияни и запали звездите в очите ѝ.
Облаците на лицето ѝ бяха изчезнали. Сега грееше слънце. Но дали то щеше да я стопли или изгори?!
„Ами, ако това е някаква хлапашка шега и той не дойде?“ – тревожна мисъл премина през съзнанието ѝ, но Ани не ѝ се даде. Разтръска глава и прогони „натрапницата“.
– Е, какво пък?! – вдигна рамене младата дама. – Риск печели, риск губи!… Ще бъда твоя валентинка, тайнствен Купидоне! – с мечтателно усмихнати очи възкликна Анелия и изпусна поредна влюбена въздишка…

***

Четвърт час преди 8 вечерта Анелия се яви пред ресторанта за фирменото парти по случай Св. Валентин, пременена в цвета на любовта и променена до неузнаваемост, благодарение на стилните грим и прическа, и най-вече на роклята-подарък. С разтуптяно сърце огненото момиче зачака тайнствения мъж, нервно потропвайки с крак и потрепервайки от мразовития февруарски ветрец, който леко я пощипваше.
Градският часовник удари 8. Алармата на телефона ѝ също потвърди часа на уговорката, а от кавалера ѝ ни вест, ни кост.
След още десет дълги минути в трепетно очакване брюнетката се почувства разочарована и се ядоса на себе си, упреквайки се в лекомислие:
„Голяма глупачка съм! Какво си въобразих! Ах, Анелия… наивно момиче! – заклати тя глава и тропна с крак. – Уф! Знаех си, че няма да дойде. Върза ми тенекия!“ – изпуфтя раздразнено брюнетката и заби нос в телефона си.
Гневът и разочарованието замъглиха съзнанието ѝ. В главата ѝ се блъскаха мрачни мисли. Изникваха хиляди въпроси: „Но как така?… Защо?!“ и най-вече „Кой?!“ изгаряха душата ѝ. Сърцето ѝ се свиваше от болка. С наведена глава, изцяло потънала в бездната от мрачни мисли, Анелия сновеше напред-назад без да гледа къде върви.
Изведнъж я разтърси силен удар. Когато огненото момиче вдигна глава, погледът ѝ срещна две тюркоазени очи, които я гледаха с обожание:
– Извинете! – измънка тя и сведе виновно глава, сякаш опитвайки се да игнорира непознатия. Разбитото ѝ сърце не искаше компания.
– Извинена сте! – подари ѝ бляскава усмивка Христо и попита с добродушно-закачлив глас – Няма ли да влизате в ресторанта? Партито май започна…
Анелия обаче остана като ледена шушулка в унисон с мразовитото време. Черните ѝ очи сега хвърляха стрели и пронизваха досадния костюмар право в сърцето.
Изведнъж обаче погледът ѝ се спря върху ревера му и по-точно върху изящната рубиненочервена роза там. Анелия разтвори широко очи и зяпна, озадачена. Прочел мислите ѝ, Христо свали цветето и кавалерски ѝ го поднесе:
– Да, точно така. Аз съм този, когото очаквате, госпожице!
– Тайнственият Купидон?!
– Или… „Валентин“ за партито, ако се съгласите, разбира се. А иначе по паспорт съм Христо. Приятно ми е!
– Значи Вие… ъъъ… – запелтечи объркано тя и сбърчи чело в опит да нареди парченцата от пъзела. – Подаръкът, т.е. ъъъ… тази рокля…
– … много Ви отива! – довърши изречението ѝ младият мъж и отбеляза – Зашеметяваща сте!… Затова не бива тази красота да се похабява. Нека и другите ѝ се насладят. Аз съм „сингъл“, Вие – също… Какво ще кажете? Ще бъдете ли „моя валентинка“? – присви умолително очи той и още по-настоятелно ѝ подаде розата.
Сладкият аромат на цветето отново завладя брюнетката и я умилостиви. Ледът в сърцето ѝ се разтопи. Очите ѝ заблестяха като звездици в лятна нощ. Алените ѝ устни се разтеглиха в усмивка:
– А аз съм Анелия, но… тази вечер ще бъда Ваша валентинка! – възкликна тя, щастлива от сбъднатото си желание, хвана кавалера си под ръка и тайничко благодари с цялото си сърце на Вселената.
Най-ярката звезда на небето трепна доволно и закачливо ѝ намигна. Светлината ѝ се отрази в тюркоазените очи на Христо и запали огъня в сърцето му. Искрено запленен от красотата на дамата си, той се ухили до уши и нежно прошепна:
– Да влизаме тогава,… моя валентинке!

Автор: Весела Алегрия

625 Views
error: Content is protected !!