Лъчите на короната

Имало едно време, отдавна, но не чак толкова, далече, но не прекалено, едно малко кралство, наречено Кастерган. Китни речни клисури прорязвали снежнобелите му планини, а между тях като изплакани от мъка сълзи се спотайвали кристално сини езера и скокливи водопади. Преливащи от златист пясък пустини се простирали между огненочервени вулканични кратери и непроходими маслиненозелени джунгли. И при всеки прилив буйните разпенени вълни на безбрежния океан се плискали по дългите полегати плажове.

Магията в Кастерган била силна, а кралете му – мъдри, затова дълго време не допускали навлизането на технологиите в него. И докато другите държави с бързи крачки развивали науката и познанието си за Света, хората в красивото кралство продължавали да разчитат на магията. Но както всяка история има край, така и най-щастливите времена все някога свършват. При това толкова по-скоро, колкото по-щастливи са били…

Един ден при крал Невлан дошли пратеници от съседна страна, които му направили изкушаващо предложение. Кастерган бил богат на злато и платина, а имал и угаснали вулкани, чиито кимберлитови тръби били пълни с диаманти. Всички тези залежи можели да се разработят много по-бързо и лесно с машини, но верни на традициите, досегашните владетели отказвали категорично.

Това обаче било на път да се промени, при това – съвсем скоро. Щедрите обещания на посланиците и почти празната хазна можели да убедят и значително по-непреклонни мъже. Дъщерята на Невлан – прекрасната като езерно отражение принцеса Армелика, нямала право на глас в държавните дела. Но била твърде скъпа на сърцето на краля, за да пренебрегне волята й. Затова той решил да я изслуша, преди да вземе окончателното си решение.

Въпреки че разговорът бил между баща и дъщеря, на него присъствал и Великият съветник Хемидос. От древни времена човекът, заемащ тази висока длъжност, задължително участвал във всяка среща, която можела да повлияе на мнението на краля.

– Моля те да уважиш древните ни обичаи и да не позволяваш използването на машини – започнала смирено Армелика, макар че вътрешно кипяла като изригващ вулкан. – Богатства на щедрата ни земя принадлежат на народа ни и един ден ще бъдат добити за неговото благо. Но нищо не налага това да стане точно днес. Няма никаква причина да се бърза и да се замърсява природата. Нека вместо това помним и почитаме завета на дедите ни и да пазим нашата родина. Защото с технологиите принуждаваш водата, скалите, растенията и животните да се подчиняват на волята ти, докато с магията ги молиш да ти помогнат. И ако ги зачиташ и проявяваш грижа за тях, те с готовност ще се отзоват.

– А защо да не попитаме хората? – с услужлива усмивка предложил Съветникът.

– Защото няма смисъл! – посърнала принцесата като нежно цвете, оставено без капчица вода в изгарящите пясъци на пустинята. – Много добре знаем какво ще кажат те! Веднага и без замисляне ще изберат бързия и лесен път, който решава проблемите им с едно натискане на бутона. И така неусетно, но необратимо ще започнат да късат връзката си с Природата. Ще се отчуждят един от друг и постепенно всеки ще се затвори в мъничката си черупка от илюзорно щастие, която машините ще създадат за него. А както самият ти си ме учил, най-лесният път много рядко е най-правилният.

Пламенните думи на дъщеря му трогнали краля и той замислено поклатил глава:

– Виж кралската ми корона. Тя има четири лъча, които символизират посоките на света, и се събират в общ връх, за да покажат единството на народа ни и безграничната ми власт над него. А сега погледни своята! Тя също има четири лъча, но те се раздалечават, защото ролята ти е на наблюдател, а не на участник в управлението. И тя, и ти сте като красиви цветя, чиито отворени към света венчелистчета попиват от мъдростта му, но без да могат да му влияят. Въпреки това, понеже много те обичам и ценя мнението ти, съм склонен да забавя с един месец вземането на решението си. Точно толкова ти давам, за да обиколиш надлъж и нашир кралството и от всяка посока да донесеш по едно украшение за лъчите на короната си. Така ще докажеш на мен, а и на хората, че си опознала добре земята ни и си достойна да се грижиш за нея. И едва тогава гласът ти ще бъде чут.

Изпитанието никак не било лесно, но все пак Армелика се зарадвала, защото макар и малка, отстъпката на баща й била повече, отколкото тя се била надявала да получи.

Но по време на целия разговор привидно добронамерената усмивка на Хемидос ставала все по-ехидна:

– Само че щом толкова не одобрявате технологиите, не би било редно да използвате плодовете им. Така че ще трябва да пътувате без колесни, верижни и крачещи всъдеходи, без глисери, глайдери, махащи с крила орникоптери, планери и хеликоптери.

– Ха, притрябвали са ми вашите шумни, миризливи, димящи и бездушни машини – проблеснали лъчезарно очите на принцесата. – Ще взема само моя верен Рейлуни и с него ще се справим за по-малко от седмица.

Пегасът Рейлуни бил дар от един особено напорист принц, който дълго и безуспешно ухажвал кралската дъщеря. Но макар че тя отклонила предложението на претендента за ръката си, така се влюбила в подаръка, че сърце не й дало да го върне. Крилатото животно било гордо и своенравно и не допускало никого до себе си. Но с много любов, търпение и доброта Армелика успяла да го приласкае и с течение на времето да спечели доверието му. Двамата станали неразделни и често обикаляли из всички кътчета на кралството. Летели над планини и долини, над езера и реки, появявали се неочаквани, но винаги нужни и желани. Помагали на изпадналите в беда, а благодарните хора пеели песни за ездачката на белия пегас.

Съветникът обаче очаквал отговора на момичето и веднага щом го чул, нанесъл последния си удар:

– Но, скъпа сияйна принцесо, както несъмнено добре знаете, пегаси не съществуват в природата. Всички те, включително и безценният ви Рейлуни, са генетични хибриди, съчетаващи тялото на кон, крилете на кондор и мозъка на делфин. Така че, макар да са вдъхновени от легендите и да са взели името си от тях, те всъщност са създадени с помощта на доста сложни технологии. Което, за огромно мое съжаление, означава, че няма да можете да вземете със себе си своя любим спътник.

– В такъв случай нямам време за губене и трябва веднага да тръгвам! – възкликнала огорчено Армелика и така стремително се завъртяла към изхода на тронната зала, че полите на снежнобялата й туника се разперили като крилете на птица.

Принцесата била свикнала да пътува, но никак не обичала да го прави сама. И макар че думите на Съветника я натъжили, те изобщо не успели да я разколебаят. Така че тя взела храна и вода, затъкнала в колана си остра кама, навила в малък вързоп одеяло и зимни дрехи и се отправила към северните планини. Единствените й спътници били удобната й походна тояга и някое бездомно куче или котка, които понякога я придружавали за кратко.

Бялата планина Стуледа била толкова висока, че се виждала дори от кралския дворец. Отначало Армелика била убедена, че искрящите върхове не са далече, но дори след три дни ходене те не изглеждали по-близо. Пътят ставал все по-стръмен, тесен и неравен, а дърветата край него се снишавали и се превръщали в храсти, тръни и сухи треви. После от цялата зеленина останали само мъхове и лишеи, за да изчезнат накрая и те, погълнати от сянката на надвесващите се над тях заледени скали.

Принцесата се катерела нагоре по острите зъбери, а въздухът ставал все по-студен, разреден и сух. Тя се задъхвала на всяка крачка, препъвала се и падала, но отново намирала сили да се изправи. Очите й все по-трудно виждали в ослепителната млечна белота, която я обгръщала отвсякъде. Смразяващи ветрове виели с вълча ярост и впивали зъби в плътта й, леден прах драскал лицето й, свирепи виелици я затрупвали с нови и нови преспи. Но тя продължавала.

Не знаела къде отива, нито какво точно търси. Била убедена само, че ще го познае в мига, в който го види. Вече наближавала един много висок връх, когато се подхлъзнала за пореден път. Затъркаляла се надолу по почти отвесния скат и едва успяла да се хване за някакъв леден ръб. Но той не издържал тежестта й и се откъснал с чист звънлив пукот. За късмет на Армелика развяващите се поли на връхната й дреха се закачили за острия край на една скала и това спряло падането й.

На края на силите си, премръзнала, трепереща и отчаяна, принцесата успяла да застане на колене. Ръцете й били вкочанени и безчувствени, а дъхът, с който се опитвала да ги стопли, се превръщал в скреж веднага щом напуснел посинелите й устни. Тя с мъка раздвижила непослушните пръсти на лявата си ръка и с тях открехнала здраво стиснатата в юмрук дясна. В дланта й лежало продълговато късче лед, отчупено от замръзналия корниз. Момичето било готово да го захвърли, когато забелязало правилната му ръбеста форма и неговия чист, почти прозрачен цвят. Щом осъзнало какво е открило, то разгледало скъпоценния камък по-внимателно и видяло във вътрешността му малък заснежен връх, обвит в мъгли.

Кристалният подарък на планината блестял в шепата на Армелика със своя собствена светлина и лъчите му озарявали изуменото й лице. А лазурносините й очи, свили се в тесни процепи заради снежните вихрушки, отново възвърнали обичайната си, преливаща от възторг бадемова форма.

Обратният път надолу бил дълъг и труден, но окрилената от щастие принцеса сякаш летяла над непристъпните канари и бездънните клисури. Когато стигнала до подножието на планината се наложило да изостави дебелите си връхни дрехи. Те били напълно съсипани от жестоките бури и острите камънаци, пък и повече нямало да й трябват. Щяла да продължи търсенето си на запад, към топлите и тънещи в мъгливи изпарения джунгли.

Подхранвани от обилната влага и плодородната почва, дърветата ставали все по-големи. Разклонените им корони се докосвали, кръстосвали и преплитали, образувайки огромен плътен покрив. Слънчевите лъчи с мъка си пробивали път през него, процеждали се като немощни тънки струйки светлина и едва достигали тучната зеленина по земята. Полянките ставали все по-малки и по-нарядко, докато исполинските стволове растели и се издигали все по-нагоре към небето.

През джунглата нямало път, а и никой никога не се осмелявал да навлезе в нея. Стремително връхлитащи ягуари и вечно гладни анаконди дебнели на всяка крачка и зад всяко дърво, а реките били пълни с крокодили и пирани. Отровни паяци, змии, скорпиони и стоножки пълзели по клоните, криели се в шубраците и безшумно се спускали върху жертвите си. Гигантски огненочервени мравки строели мравуняци по-големи от къщи и завличали в тях всичко, което докопали. Безбрежният зелен океан гъмжал от какви ли не смъртоносни създания, вкопчили се едно в друго във вечната борба на живота.

Армелика знаела, че не би оцеляла дълго в това изпълнено със зъби, нокти, щипки, шипове и жила ловно поле. Затова разперила пръсти и допряла дланите си до грапавата кора на едно древно и величествено дърво. Разказала му за мисията си и важността й за всички живи същества и го помолила за помощ. И дървото чуло нейния зов, почувствало искреното състрадание в мислите й и откликнало на думите й. Протегнало корени, лиани, клони и листа към съседните дървета и предало и на тях молбата на момичето. И всички те, цялата огромна гора, решили да й помогнат. Сплели се в здрави мостове, които повели принцесата все по-навътре в гъстите дебри. Живата пътека се виела високо над земята и била недосегаема за свирепите хищници. Само пъстрокрили пеперуди и игриво пърхащи птички стигали до нея и правели компания на самотната пътешественичка, а дъхави цветя й вдъхвали кураж с аромата си.

Когато Армелика стигнала до самото сърце на гората, от клоните на едно дърво в краката й тупнал голям сочен плод, който изглеждал много вкусен. Такъв се и оказал, когато гладното момиче забило зъби в него. И много скоро в ръката й останала само твърдата му гладка костилка. Подаръкът на джунглата приличал на замръзнала бледозелена сълза, която едва забележимо сияела в гъстия полумрак. Вътре в нея проблясвали хиляди светлинки и всяка била микроскопично дръвче от една много мъничка гора.

Принцесата била много доволна, защото вече имала два от нужните й четири скъпоценни камъка, за да изпълни изпитанието на баща си. Но въпреки че бързала, колкото можела, отпуснатото й време безмилостно изтичало. Затова тя веднага поела към южните предели на кралството, където веднъж на няколко години изригвал вулканът Лавократ.

Скоро след като напуснала джунглата, Армелика навлязла в плодородна речна долина, ширнала се от левия до десния край на хоризонта. Гледката на златните житни поля изпълнила очите й с възхищение, а ароматът на прясно окосено сено опияняващо галел носа и гърлото й. Уморените песни на хората, събиращи урожая, долитали до нея като далечен ромон на планинско поточе. Пригласяли им криещи се в тревите щурчета и звънливо бръмчене на пчели, бързащи да съберат последните капчици роса. И като метнати от прашка сивкави камъчета, десетки чучулиги се стрелкали в небето с пронизителни писъци.

После равнината постепенно се издигнала, пресъхнала и плавно преминала в полите на огромен черен кратер. За разлика от ледената бяла планина, скалите тук били горещи и парели под краката. От бездънните процепи между тях се издигали тъмни валма отровен вонящ дим и изглеждало сякаш цялата планина диша. Като каменен исполин, в чиято паст принцесата била решила да влезе.

На много места между безплодните скали се извивали езици от текли някога потоци и дори реки от вече втвърдена лава. А там, където тя била изстинала особено бързо, проблясвали острите ръбове на късове от изключително твърд обсидиан. Те се врязвали дълбоко в подметките на обувките на Армелика, въпреки нейните внимателни и леки стъпки. А изкачването едва било започнало.

Въздухът бил наситен с черни прашинки, прах и пепел. Момичето откъснало ръкавите на роклята си и вързало с единия дългата си червена коса, за да не пламне. Другия увила като шал около устата си, защото ставало все по-трудно да се диша. Мъгливите изпарения били толкова гъсти, че напълно забулвали горната част на кратера. От време на време оттам долитали каменни късове и дори цели канари, изхвърлени от нестихващата ярост на вулкана. Те се разпадали в полет като гарванови ята и се разбивали в разтърсваната от спазми земя, добавяйки рева си към общия грохот. Но мъничката човешка фигурка неотклонно продължавала да пъпли нагоре.

Високо над главата на Армелика мрачната гъба от кълбящи се пушеци и дим продължавала да расте. Мощни светкавици раздирали вътрешността на тъмния купол, но въпреки ярките си експлозии повечето едва прозирали през буреносните талази. Изведнъж черните купести облаци се продънили и от тях рукнал водопад от дъжд. Тежките капки стремително се носели към земята, но повечето се изпарявали по пътя си от неимоверната горещина. А тези, които все пак достигали сухите голи скали, се разбивали в тях и изчезвали с яростно шипене, без да успеят да ги напоят.

С пукот и тътен навсякъде зейвали нови и нови процепи. От тях изригвали кипящи водни гейзери и фонтани от клокочеща лава и изхвърляли пепелносиви сажди и отломки високо в нажежения въздух. Едно яркочервено камъче прелетяло пред лицето на Армелика и паднало съвсем близо до нея. Преливало в най-ярките червени, оранжеви и жълти разцветки като буйно лумнала огнена клада. Приличало на тлеещо въгленче, уловило в себе си капка разтопена лава и било толкова красиво, че принцесата неволно посегнала към него. И едва след като го взела в ръка осъзнала, че въпреки вида си то изобщо не е горещо. Затова решила да го задържи и го насочила напред като факла, която да осветява пътя й.

Щом открила това, за което била дошла, Армелика хукнала през глава надолу, по-далече от разтърсваната от гърчове планина. Преследвана по петите от задушливи изпарения и облаци пепел, от потоци гъста вряща кал и огнетечна лава, тя тичала с лекокрили стъпки. И щом се измъкнала от задушливата хватка на вулкана, поела на изток към безводната пустиня Рехсуда.

Плодородните земи оставали все по-назад, зелените треви съхнели, линеели и изчезвали под лъчите на безжалостното слънце. Само сбръчкани клонки и бодливи тръни пълзели лениво по дюните, влачени насам-натам от немощните пориви на вятъра. Безкрайни вълни от жълти пясъци затрупвали всичко живо и давели всяка капчица надежда.

А нощният студ бил дори още по-опасен. Изпепеляващата през деня пустиня бързо изстивала и се превръщала в мразовита пустош, в която нищо не можело да оцелее. Змии и скорпиони кръстосвали отровните си зъби и жила в ожесточени схватки за малкото останали гущерчета и насекоми. Скрити под пясъка дебнели и още по-страховити хищници, привличани от топлината на живите тела.

Армелика навлизала все по-навътре в гибелната Рехсуда в търсене на оазис. Оглеждала се за някаква следа, която да я заведе до вода, но не откривала нищо, освен измамни и все пак примамващи миражи. Тя все по-малко се доверявала на сетивата си и бродела през дюните напълно изгубила представа за време и разстояние.

И изведнъж до ушите й достигнал шумът на далечен прибой. Някъде пред нея се простирал бряг и в него се плискали вълни. Освен ако това не било плод на изнуреното й от жегата съзнание. Отчаяна и обезверена, принцесата се изкачила на хребета на поредната дюна и пред очите й се разкрила безкрайната синева на морето. Далече напред към хоризонта повърхността му блестяла от слънчевите лъчи, нанесени като изящни златисти мазки от четката на умел художник.

Вместо да се зарадва обаче, момичето съвсем се обезсърчило. Било прекосило цялата пустиня без да намери каквото и да било украшение за своята корона. Въпреки огромните си размери, морето от дюни се оказало съвсем празно и в него нямало нищо друго, освен изобилие от пясък, суша и смърт.

Армелика продължила вяло напред и й се сторило, че вижда някакво движение във водата. Когато приближила брега видяла разперена длан, която й махала над вълните. След миг ръката изчезнала и на мястото й се мярнала голяма люспеста опашка. После от морето изплувала дългокоса русалка и с жест поканила принцесата да я последва.

Тъй като нямала какво да губи, Армелика съблякла раздраните си от премеждията дрехи и се гмурнала в морето. При всяко загребване голата й кожа с наслада приемала нежните милувки на прохладната вода. Зад нея оставала бледа сребриста следа от малки седефени мехурчета, които блестели в наситения лазур. Принцесата изплувала на повърхността да си поеме въздух и отново се спуснала в дълбините.

Русалката се носела напред с грациозни и почти неуловими движения на своята опашка. Плъзгала се във водата леко като птица и повела Армелика към осеяното с водорасли и корали дъно. Когато стигнала до една огромна мида, почукала три пъти по извитата й черупка. След кратко колебание тридакната се отворила и русалката извадила отвътре голям колкото орех бисер. Притиснала го до гърдите си и тържествено го подала на принцесата. После протегнала напред ръце, размахала опашка и изчезнала в синеещия полумрак.

Останала съвсем без дъх, Армелика се устремила нагоре към далечната повърхност. И едва когато ярките слънчеви лъчи погалили перлата и се пречупили през полупрозрачната й вътрешност, тя разкрила своето тюркоазено сияние. Малки бледосини вълни се разливали по гладката й искряща повърхност и потъвали в индиговите й дълбини.

Принцесата излязла на полегатия бряг, здраво стискайки скъпоценната си находка. Мокрите кичури коса обливали голото й тяло като прощална милувка на изоставеното море. А леката усмивка, ликуващо изгряла на устните й, само загатвала за бушуващата в сърцето й радост от успеха. Но крясъците на чайките я събудили от изпълнения с копнежи унес и я върнали към суровата реалност.

До края на отпуснатия от баща й срок оставали само три дни и тя нямала нито време, нито сили отново да прекоси пустинята. С унило клюмнала глава, залитайки от изтощение, момичето закрачило безцелно по брега. Босите й крака оставяли мокри стъпки по искрящия бял пясък като последно многоточие след края на печалната й история.

Свлякла се на земята и беззвучно ридание разтърсило тъничките й рамене. Солени сълзи, пълни с горчивина, примирение и обида, се стичали по мократа й от морската вода кожа. Сгърчените й пръсти се забивали в мекия пясък с безсилна ярост. Да стигне толкова далече, да получи такива скъпоценни дарове от всички краища на родната земя и да се провали така нелепо.

Сломена и отчаяна, Армелика вдигнала замъглените си от сълзи очи към небето, което също изглеждало готово да заплаче. И тогава от един особено мрачен облак изплувала едва забележима точица. Скоро тя прераснала в малко бяло кръстче, а после се превърнала в крилат кон. Пегасът стремително се спуснал към земята и кацнал пред смаяното момиче. Изцвилил приветливо и игриво разтърсил глава. Въртенето й се прехвърлило към дългата му мускулеста шия, която започнала да се извива и усуква. Последвал я вихреният танц на буйната му грива, потрепването на раменете и нетърпеливото пристъпване на стройните крака под тях. Обзелата Рейлуни радост от срещата се прехвърлила в присвитите му криле и те се разперили широко, разкривайки блясъка на дългите си бели пера. Само след миг вълнението обхванало цялото му тяло и дългата му опашка започнала да бие по земята, хвърляйки фонтани от пясък във въздуха.

Принцесата се приближила до предания си приятел и плахо го погалила по пръхтящите ноздри. Взряла се нежно във влажните му, следящи я с обич очи и надникнала през тях в съзнанието му. Видяла как той я чака ден след ден, как се тревожи и губи търпение, как къса удържащото го въже и полита към небето да я търси. Като всепомитащ порой я заляло неизказаното му облекчение да я открие жива и здрава тук, на морския бряг.

Рейлуни коленичил с предните си крака и протегнал напред полусгънатото си крило, за да може Армелика по-лесно да го яхне. Изтощената принцеса осъзнавала последиците, но не можела да откаже такава изискана покана и с благодарност се качила на гърба му. Пегасът веднага излетял и се насочил право към родния й дом, а тя го потупала по шията и с наслада се загледала в бавно отплаващите назад дюни.

От въздуха враждебната и смъртоносна пустиня изглеждала само малко неуютна. Плавно извиващите се линии на пясъчните хребети рисували загадъчни и изумително красиви форми. После потоците и реките постепенно ги размили и гледката на цъфтящи дървета и плодородни поля с избуяли класове стоплила сърцето на Армелика.

Веднага щом пристигнала в двореца, тя се хвърлила в обятията на баща си. Показала му събраните скъпоценни камъни и докато се изкъпе, облече, похапне и разкаже набързо приключенията си, короната й била готова. Придворните майстори изкусно увенчали върховете на лъчите й с блестящите украшения и накитът на принцесата засиял по-ярко от пълна луна в беззвездна нощ. И събрал в себе си частица от силата, красотата и магията, дарени от всички краища на родната земя. Бялото късче лед от северната планина укротявало капката огненочервена лава от недрата на южния вулкан. А влагата в лазурната перла от източното море помагала на живото вечнозелено семе от западната гора да покълне.

Крал Невлан тържествено поставил короната на главата на дъщеря си и вече щял да огласи приемането й в Съвета, когато в тронната зала влетял Хемидос. С цялата си показна любезност и с изтънчените си дипломатични маниери, придобити през дългогодишната си служба, задъханият Съветник се поклонил раболепно:

– Пристигнах веднага, щом узнах, че нашата храбра и целеустремена принцеса е успяла да изпълни заръката на краля. Но все пак не бива да забравяме, че е нарушила уговорката да не използва продукти на технологиите. Затова не смятам, че е редно да й се позволява да участва във вземането на важни държавни решения.

С елегантен жест на протегнатата си към него длан Армелика го поканила да се изправи:

– Вярно е, че не ми разрешихте да използвам превозни средства по време на моето изпитание. Но не можете да забраните на приятел да ми помогне, когато имам нужда от него. Решението на Рейлуни да ме намери и да ме върне у дома е осъзнат избор на разумно същество, а не злоупотреба с бездушна машина.

Този път винаги остроумният и красноречив Съветник не намерил какво да възрази. Той кимнал, поклонил се безмълвно и се оттеглил в кабинета си. А с него изчезнала и последната пречка пред приемането на принцесата в кралския съвет. И тя се изказвала пред него всеки път, когато имала какво да каже. Понякога речите й били твърде емоционални и недостатъчно премислени. Друг път плановете й били прекалено дръзки или чудати, за да бъдат осъществени. Но думите и мислите й винаги били изпълнени с грижа за народа и с любов към страната й.

Кръстю Мушкаров