Към „светли бъднини“ с науката слънце!

Към „светли бъднини“ с науката слънце!

През м. април 1892 г. в Русенската мъжка гимназия „Княз Борис“ се ражда текстът на една песен. Всъщност учителят по френски Стоян Михайловски написва стихотворение, а колегата му по музика се опитва да му нагласи мелодия. Но тази първа мелодия е забравена от русенци, защото през 1901 г. в Ловешката гимназия учителят по музика Панайот Пипков написва онази, другата, която до днес разтуптява всяко българско сърце. Само този тържествен химнов ритъм успява да обедини разблудно българско общество, вечно поделено между либерали и консерватори, леви и десни, сини и червени, ваксъри и антиваксъри, путинисти и анитипутинисти. Само тези повелителни глаголи: „върви“, „поднови“, „влез“, успяват да влеят насърчение и страхопочитание в сърцата на българите, вечно вървящи след псевдомойсеевци по трънливите пътища на несвършващите български пустини. Само тези ритмични стихове, възхваляващи Словото – „нашето АБ“, могат да преклонят главата на твърдоглавия, многострадален и обезверен народ български. Пред словото! Пред надеждите за „светли бъднини“ чрез науката слънце!

Никак не е случайно, че тези стихове са написани от Стоян Михайловски, френски възпитаник, юрист и филолог, надарен с поетически талант и пиперлив език. Никак не е случайно, че са създадени в Русчук, най-европейският град на България, който още преди Освобождението работи, за да тури в добър ред своите училища и да отбелязва подобаващо деня на светите първоучители. Никак не е случайно, че новото амбициозно списание „Мисъл“ публикува стихотворението в книжка 9-10 под името „Кирил и Методий. Проект за български всеучилищен химн“. Смело, самонадеяно и прозренческо е това авторово заклинание – „български всеучилищен химн“. След 1901 г. стихотворението се превръща не просто във всеучилищен, а във всенароден химн, който днес съперничи по популярност на националния. Михайловски не е особено добре познат на съвременните български ученици. Но повечето от тях и до днес го свързват с познатия стих: „Върви, народе възродени“, който, като в истинска народна песен, е заменил оригиналното заглавие.

В своята автобиография Михайловски не отделя особено важно място на учителстването си в Русчук. „В течение на 10-на години служих ту като магистрат, ту като учител, понеже във Франция следвах едновременно два факултета (юридически и филологически). Като близък с покойния Живков (предполагам министърът на просвещението в правителството на Стамболов – бел. моя) този ме помоли за учител в Русенската гимназия и после за професор по езици и литература във Висшето училище.“ (1) Според Васил Пундев Михайловски не е случаен човек в българската литература. „Връстник на Вазов и Величков, дълбоко отделен от тях, той, макар в рязко различни форми, все пак носи техните рани на времето и е третият в тройката на българската литература в първите десетилетия след Освобождението.“(2) Пундев нарежда Михайловски до Вазов, защото също като него не отделя литературата от обществеността. „Стихът му има обществена служба – да буди, стряска, напътва социалното съзнание.“ (3) Седем-осем години след Вазов, Михайловски идва в Русчук (1887 г.). Вазов не понася климата и заминава за Берковица, а Михайловски се оженва за русчуклийка и учителства в града четири години. Присъствието и на двамата бележи Русе с памет за онова „минало незабравимо“, дето не пропускаме да показваме на учениците си.

Русе е град с интересен статус. В епохата на Възраждането той е разположен в периферията на Османската империя и граничи с пространството отвъд Дунава, територия на свободния емигрантски дух. Това е градът медиатор между двата свята – на робството и на свободата, който осмисля по нов начин идеята възраждането на човека у роба. През 1864 г. валия на града става Мидхат паша. Едно от първите неща, които прави за новата столица на Дунавския вилает, е да закодира в централната част на града своето разбиране за градско пространство. Той обособява нов център (дн. пл. „Батенберг“), макар че в него все още ще доминират белезите на ориенталската култура и на мюсюлманската религия, се заражда усещането, че управителят цели, градът да получи европейски облик и европейско бъдеще.

Въпреки това, когато през 1879 г. Вазов идва в Русчук като служител на новата руска канцелария 12 дни преди подписването на Сан-Стефанския мирен договор, градът не му допада. Той е определен за нов губернаторски център вместо Свищов. „Във втора глава на романа „Нова земя“ граф Марузин пише писмо: „Как да ти опиша Русчук? Махни Киев от хълмовете му и тури връз тях кримския Бахчисарай, като му придадеш няколко къщи по европейски кроеж. Улици тесни,… кафенета, дето бълбука наргилето, нечистотии, възточен мир. /…/ маса къщи порутени, покриви продупчени… всичко е голо, изгоряло, пустиня. А прах, прах – ужас! Прах и вятър. Толкова вятър никога не се е виждало.“ (4)

Михайловски пристига едно десетилетие по-късно и заварва попроменен града – вече е построена сградата на Областното управление (дн. Историческия музей), тя е по проект на виенски архитект. Под лъвската глава има бронзов герб на България. Русчуклии, амбицирани да изградят града си по европейски образец, събарят 29-те джамии и 20-те минарета като най-ярък знак за робското минало. През 1889 г. русенската община доставя павета от Санрафаеловата кариера (между Марсилия и Ница)… В тон с улиците са и керамичните павета и тротоарните плочки, изработени в русенската керамична фабрика „Труд“. (…) Русе е първият град в България, където се появяват непознатите до тогава бордюри, тротоари и улични осветителни тела. (5) Оформя се площад пред Областното управление, по-късно до него ще се построи новата сграда на мъжката гимназия. Това разполагане на училището до Областното управление показва, че русенци са радетели не само за модерна европейска визия на пространството, но и за разбирането, че науката слънце единствено е призвана да поведе бъдещите поколение към светлите бъднини.

Русе е един от първите български градове, които залагат на светското образование още в първата половина на 19. век. В сайта на СУ „Христо Ботев“ може да се прочете, че началото на светското образование на момчетата е поставено през 1838 г. с идването на даскал Парашкев Дамянов във Варошкото училище. Новото „славянобългарско училище“ е открито през 1843 г. „В края на 60-те години на ХІХ век класовете се отделят от Взаимното училище и се обособяват в т. нар. „класическо“ училище. Модернизирането на класното училище настъпва след 1861 г., когато идват учителите Иван Чорапчиев и Драган Цанков (един от първите политици на Княжество България), който става Главен учител на училището. По това време за пръв път започват да се провеждат изпити за края на учебната година, които преминават при небивал интерес от русенци.“ (6) След Освобождението русчуклии продължават да доизграждат системата си от училища, като не жалят за това нито усилия, нито средства. „През 1883-1884 г. (Мъжкото училище) става пълно седмокласно реално училище. През 1889 г. е обявена „Държавна реална гимназия“ с два отдела „реален“ и „класически“. С решение на Градския съвет от 26 април 1895 г., одобрено от княз Фердинанд, гимназията приема името Държавна мъжка гимназия „Княз Борис“. (7) Или през 1889 г. Стоян Михайловски идва в Русе, за да учителства в едно училище с богата история, но и със стремеж да върви „напред и все напред“.

Математическа гимназия „Баба Тонка“ е наследник на Русенската градска девическа гимназия „Княгиня Евдокия“. Книгата на Евгения Антонова „И миналото вълнува“, посветена на 125 години МГ „Баба Тонка“, съхранява много факти за училищното образование преди и след Освобождението. Авторката, която добросъвестно е събрала цялата налична информация за историята на училището, пише следното: „Появата на светското образование за девойките трябва да търсим в края на 40-те и началото на 50-те години на миналия (19. век). /…/ От в. „България“ от 5.VIII.1859 г., научаваме, че „народното българско училище в Русе е разположено в четири отдела… В третия отдел с около 80 девойчици – пак взаимоучение с един учител.“ (8) Славната история на русенските „светли бъднини“ се свързва с един забележителен човек – Драган Цанков. Той идва в Русе през 1865 г., а през следващата – 1966-а, се създава читалище „Зора“. „Под негово ръководство Девическото класно училище се трансформира в четирикласно, каквото просъществува до Освободителната война 1877 – 1878 година.“ (9) Намерен е дневник на девическото училище от 1867 г., подписан от Никола Икономов и Станка Спасова Разградчанката. От него разбираме, че в девическото училище учат 150 ученички и че в три последователни учебни години се разкриват I, II, III, гимназиален клас.

През 60-те и 70-те години на 19. век в Русчук има изградена система от училища – еврейско, арменско, гръцко, занаятчийско. През 1859 г. в Девическото училище е утвърдена традицията ученичките да се награждават с книги след годишните изпити. Вероятно и в Мъжкото училище се е случвало същото. От 1870 г. класно – урочната система е утвърдена, от същата година малките ученици се учат да четат по Звучната метода, създадена от Ушински и пренесена в Русчук от руските възпитаници. През 1872 г. Райко Блъсков – местен учител, създава Буквар по Звучната метода. През 1874 г. е закупена първата географска карта от чужбина за немалката сума от 25 гроша. Учителите и местните общественици съзнават ясно значението на учебниците, учебните помагала, учебните програми, регламентирането на учебната година и пр. През 1875 г. на страниците на сп. „Училище“, издавано в Русе от Райко Блъсков, и в притурката на „Основно училище“ на сп. „Читалище“, редактирано от Драган Цанков, се води спор за характера на девическото образование. То догонва с бързи стъпки мъжкото. (10) И макар че по време на Руско-турската война (1877–1878) Девическото училище прекъсва занятията си и ги възстановява през учебната 1880/1881 г., когато се откриват първите два класа, изводите са ясни: просветата на младите хора е сред приоритетните дейности на местните общественици. „Между тях са културно-просветните дейци, политици и бъдещи министри – Никола Икономов, Стоян Заимов, Станимир Станимиров, Иван Гюзелев, Стефан С. Бобчев, Екатерина Каравелова, Константин Величков, Димитрана Иванова и др.“ (11)

Годишните изпити и в Девическото, и в Мъжкото училище са важно културно събитие в града, но от 1858 г. си пробива път един друг важен училищен празник – честването на Кирил и Методий. Евгения Антонова се позовава на дописка в „Цариградски вестник“ от 22. VI. 1858 г.: „Празникът, който за първи път тая година направи нашето народно училище на 11 същия месец на своите апостоли и просветители българите Кирил и Методий… има литургия, тържествен обяд, после владиката и народът отидоха в училището, което беше накичено със зелени венци и цветя, приготвени за тоя светъл празник… главният учител господин Дамянчов произнесе слово.“ Първите сведения за организиране на парад (манифестация/ в чест на празника датират от 1864 г. „Вестник „Пчела“ по тоя случай пише: „Подредиха се най-напред учениците от главните училища /мъжкото и девическото – б. а./ – близо до 400 деца, сдружени от учителите…. По тях идеха 12 облечени свещеници в златосветли одежди, сподирени от други, но вече не облечени свещеници и след тях се подреждаше многоброен народ, колкото от мъжки, така и от женски пол… По пътя учениците като с един глас пяха народни и турски песни, нарочно за този обряд, сложени с поздравления. Множеството от народа, който съставляваше парада, ако да беше твърде много от тръгването си из църквата, пък не се ограничи само колкото в пътя те гледаше човек из всяка порта…“ (12)

През 2017 г., докато работих като редактор за в. „Форум“ направих интервю с Искра Тодорова, етнограф в РИМ – Русе. Тя ми разказа за това как се чества 24 май след Освобождението. „Най-обичаният празник и в миналото, и днес е 24 май. В Русе, а и в цялата страна той винаги е бил честван тържествено. Учениците правят манифестации или шествия. Между войните по-малките ученици, от забавачницата и от началния курс, облечени празнично, се возели в шествието в каросериите на камиони, окичени с гирлянди от цветя. Ученичките от Девическото училище манифестирали с официални дрехи, изработени саморъчно в духа на българската традиции. Учителските колективи си правели снимки за спомен с официални тоалети. Всички родители излизали да се порадват на празника и на децата си. Преди да се проведат гражданските ритуали, русенци ходели на тържествена църковна служба. Училищата се украсявали с венци и цветя, празничната атмосфера се чувствала в целия град.“ (13)

Любопитно ми бе да науча, че има спомени на сродница на Михайловски, която твърди следното: „Създаването на стихотворението за Кирил и Методий става спонтанно, една нощ на 15 април 1892 г. на същата тази русенска улица. Ценящ високо делото им, Стоян Михайловски не може да се помири с факта, че българската учаща младеж го празнува мълком и решава да напише този български химн (както сам той го нарича!). На сутринта дава текста на своя колега по музика Атанас Паунов с молба да създаде подходяща музика, да го разучи с учениците и те, пеейки го, да манифестират на празника. Обаче музиката не отговаря по дух и израз на съдържанието и химнът остава само стихотворение. Това продължава до 1901 г., когато Панайот Пипков, учител по музика в Ловеч, не написва на един дъх върху черната дъска незаменимата, несравнима и красива музика, която напълно да подхожда на творбата на Михайловски. Творба, останала и до днес непостигната и „сраснала“ се с българския народ“, пише в спомените си София Иванова.“ (14)

Когато прочетох тези спомени, си казах, че едно нещо не е достигало на русенци и русенки по пътя към светлите бъднини – песен, химн, който да пеят, за да прославят светите първоучители Кирил и Методий. И химнът се е родил в сърцето на един от тримата големи (пребивавали в Русе, макар и за кратко), които според Пундев, начертават правилото, че литературата трябва да е свързана с просвета, с училището, с младото поколение. Само така биха били възможни „светлите бъднини“ на една нация, току-що съборила джамии и минарета и дръзнала да мери ръст с Европа. След няколко години редакторът на сп. „Мисъл“, който щедро публикува стихотворението с бележка: „Предстоящето славословие е твърде сполучливо поставено в музика, от г-на Божинов, учител в Русе“ (15), ще поведе българската литература към нови, модерни, европейски хоризонти и ще се отрече от „опълченската“. Но „Кирил и Методий. Проект за всеучилищен химн“ ще си остане все там, в книжка 9-10, от година първа (1892) на сп. „Мисъл“. Там го открихме в навечерието на 130 години от рождението му с осмокласници от днешна Математическа гимназия „Баба Тонка“.

Михайловски не събира всенародната памет като Вазов, но паметта за него завинаги е свързана с възторжените стихове, които разтуптяват всяко българско сърце на сакралната дата – 11/24 май. Никой друг ден град Русе не е толкова пъстър, светъл, звучащ, препълнен с хора, музика, цветя, усмивки, щастливи лица! Русе ли казах? Ами България? Ами светът? Там някъде, във всяко кътче на всеки от петте континента, където има българи, все някой ще отвори българско училище и ще покани учител от родината. А този учител, като се зададе май, ще запее на своите ученици – тези (не)изгубени български деца, вечното: „народността не пада,/ там дето знаньето живей“. Защото ние – българите, сме народът на Словото и на светлите бъднини чрез науката слънце.

 

Използвана литература:

1. http://www.sitebulgarizaedno.com/

2. https://liternet.bg/publish5/vpundev/stmihailovski.htm/

3. Пак там

4. Цитирано по: Джурова, Г., Иван Вазов в Русе и русенски следи във Вазовия живот и творчество В: Алманах за историята на Русе, т. 4, 2002, с. 281

5. По: Дойков, В., Поява и същност на архитектурно-историческото наследство на Русе /1880-1910/ В: Алманах за историята на Русе, т. 5, 2004, с. 143

6. https://sou-botev.com/

7. Пак там

8. Антонова, Е., И миналото вълнува, посветена на 125 години МГ „Баба Тонка“, стр. 14

9. Пак там

10. Пак там

11. http://daritelite.bg/darzhavna-devicheska-gimnaziya-baba-tonka/

12.Антонова, Е, И миналото вълнува, посветена на 125 години МГ „Баба Тонка“, стр. 41

13. Между войните изкристализира напълно градският празничен модел, интервю на Цветелина Георгиева с Искра Тодорова, етнограф в РИМ – Русе, Форум, бр. 20, 2017 г.

14. https://telegraph.bg/interesno/pamet-predi-130-g.-v-ruse-vyrvi-narode-vyzrodeni-napisan-v-kyshtata-na-tysta.-slagat-barelef-i-plocha-na-ulicata-na-stoian-mihajlovski-38316/

15. Михайловский, С., Кирил и Методий. Проект за български всеучилищен химн, Мисъл, кн. 9-10, 1892, стр. 597-599.

Цветелина Георгиева, ЗДУД, МГ „Баба Тонка“