Nov
Посвещава се на Юлия И. Афонина, чиято научна статия за приликите между А. Чехов и К. Тарантино(1) вдъхнови написването на сегашния текст.
Въпреки наличието на съществени разлики в периодиките на развитието си, литературата и киното са две изкуства (или по-точно, изкуство и негово достойно продължение), неразривно свързани по своята същност, изхождайки от факта, че в ядрото на всеки успешен филм стои един добре формулиран текст – сценарият. Освен това, много от т. нар. “специални ефекти” се базират на съществуващи преди тях литературно-художествени средства.
Сегашният текст има за цел да докаже това твърдение с примери от творчеството на Пейо Яворов.
Роден през 1878г. в Чирпан, Пейо Тотев Крачолов, по-известен с псевдонима си “Яворов”, днес се слави като най-значителния представител на българската психологическа лирика(2). Творбите на този “поет на любовта и смъртта”(3) стоят на границата между естетическия индивидуализъм, представяйки личността като най-висша ценност, и символизма (с елегичното звучене, меланхоличността и мелодичността си), а художествените “специални ефекти”, както ги нарекохме по-горе, спомагат за визуализирането на литературната картина от страна на читателите и сближават връзката на литературата с филмовото изкуство.
Типичен пример за наличието на такива “кино похвати” е поемата “Градушка” (1910г.). Началото на първата смислова част (монолога на селяните) играе ролята на обобщено представяне на действието:
„Една, че две, че три усилнии
паметни години… Боже,
За някой грях ръце всесилни
издигна ти и нас наказа.”
Вместо да се описват пространно и поединично градираните “една, че две, че три (…) години” с видимите премеждия за населението, Яворов просто ги представя като вече свършен факт, за да може да насочи фокуса към действието.
В киноиндустрията това ‘помощно средство’ за бързо и ефективно придвижване на историята се нарича монтаж(4), а за сегашния текст може да се използва терминът “акселерация” (от англ., accelerate – ускорявам). За това спомага и стиховият анжамбман, който фигурира в края на всеки от редовете.
Същата смислова част завършва със:
“А то градушка ни удари,
а то порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше –
в земята зърно се опече…”,
което, заедно със заглавието, въвежда основната тема на текста и поражда въпроси у читателя относно хронотопа на действието и същността на упоменатата градушка. По този начин се представя още един филмов похват – съспенса; напрежението – аспектът, който играе със страха от това, което зрителите още не знаят(5).
То се дозасилва в комбинация с ретардацията – забавянето на действието, появяващо се, заедно с описанието на прииждащата градушка:
“От юг бухлат се облак дига
пълзи и вече го настига;
по-доле вирнали главите
и други… (…)”
и вместо разказвачът да се концентрира върху този основен обект, той забавя действието, обръщайки погледа към природната картина:
“(…) знак е – чуй петлите.
А гъски около реката
защо размахали крилата,
и те са глупи закрещели,
Какво ли са орали, сели?”
После следва още едно лирическо отклонение – обръщение към природната стихия:
“Върни се облако неверен, –
почакай, пакостнико черен,
неделя – две… ела тогази,
страшилище!(…)”
и чак след това е самата кулминация – градушката в действие.
Този похват в киното е известен като slow motion или “забавен кадър”, чиито ефекти на забавеното движение върху наблюдателите са хипотетично свързани с повишената емоционалност, при която времето сякаш минава по-бавно(6).
След като градушката преминава и съсипва реколтата, селяните се събират, “глави неволнишки навели (…)/в нивята грозно опустели”, където поемата завършва с контрастиращия стих: “и цвет – надежди е познала…”. Тоест, дори след всички премеждия, у хората остава вяра, че следващата жътва ще е по-успешна. Дали това е така, читателят никога не разбира – т.нар. филмов отворен финал.
Но ако в “Градушка” можем да говорим за сюжетното разкриване на кинематографичните прийоми, то в поемата “Калиопа” (1901г.) те приемат друг образ.
Първата композиционна част на произведението започва с консистентен ритъм, състоящ се от постоянни женски рими (ударени на предпоследния слог) и еднакъв брой срички. Във втората обаче се забелязва сричкова акселерация, при която броят на сричките на четните и нечетните стихове се разминава, като по този начин темпото се забързва. За това спомагат също вътрешните рими в нечетните стихове. Това явление може да бъде илюстровано с нагледен пример (подчертаните думи формират вътрешните рими, а средните скоби поясняват броя на сричките):
“Бог знай вече де далече {8}
в диви пущинаци, {5}
зъл магесник прокобесник {8}
имал бил конаци. {5}”
В третата част тази идея се продължава, като допълнително за акселерацията на стиха спомагат съседното разположение и мъжкият характер (поставяне на ударението на последната сричка) на част от римите:
В четвъртата част стиховете заемат класически вариант (редуват се мъжки и женски рими с разлика от една сричка). Те са акселерирани по-скоро от повтарящия се образ на пеперудите, както и лайтмотива в първата и последната строфа:
“Млади, млади, ум не може
вам сърцата да смири!
А защо с крила ти, боже,
пеперудите дари?”
Нататък схемите се повтарят по подобен начин.
В киното, текстът играе ролята на диалог; на репликите на героите, като темпото (било то акселерирано или ретардирано), с което те се изразяват, влияе на екранното време, тъй както литературното темпо, както вече бе доказано, влияе на времето за прочит.
Това, както и останалите художествени средства в поезията на Пейо Крачолов Яворов, служат като демонстрация на връзката между литературния текст и филмовия продукт, едновременно в сюжетните и в ритмичните им форми. Разглеждайки в детайли практическата им употреба в поемите “Градушка” и “Калиопа”, читателят обогатява културните си възприятия относно пресечните точки между изкуствата. А такива винаги ще фигурират, тъй като почти всяка идея вече е реализирана; всеки изцяло оригинален сюжет е вече зает и, както се изразява Чък Паланюк: “Всичко е (…) копие на копие на копие.”()
Библиография:
Lehman, H. “Suspense in the Cinema: Knowledge and Time”, 2017г.;
Wоllner С., Hammerschmidt D., Albrecht H. “Slow motion in films and video clips: Music influences perceived duration and emotion, autonomic physiological activation and pupillary responses”, 2018г.;
Xiang W., Perumal V., Neo T. K. “A Critical Review on the Use of Montage technique in Film and Television”, 2022г.;
Афонина Ю. И. “«Ни о чём» — о диалогах Чехова и Тарантино”, 2022г.;
Колева Д. “Демоничното начало в лириката на Яворов”, 2019г.;
Паланюк Ч. “Боен клуб”, 1996г.;
Стоянов Л. “П. К. Яворов. Поет на любовта и смъртта”, 1932г.
Яворов П. К. “Калиопа” (1901г.) и “Градушка” (1910г.)
Николай Петров
ЛитКритик
Николай Петров е литературен критик и носител на национални награди. Ученик е в 81 СУ „Виктор Юго”.
