БЪЛГАРСКИЯТ КОМИКС И „ЧУДОТО“

БЪЛГАРСКИЯТ КОМИКС И „ЧУДОТО“

„Чудото се случи!“ – твърди рекламата на „реновираното“, съобразено с всички най-последни писъци на модата в комикса и приведено към съвременните книгоиздателски стандарти списание „Дъга“ – наследник на най-продаваното у нас за всички времена едноименно хартиено издание! За тия, дето пак не са в час: Подобно „чудо“, и то за втори път, сполетя сиромашкия ни стрип-пазар наскоро, десетилетия след „залеза“ на оригинала, който гордо наследява.

Принуден съм да се съглася. Чудото е факт!

Понеже вярно е цяло чудо да вземеш доказано печеливша марка, едно списание, достигало тираж 100 000 бройки на опус, и да направиш от него подобен… компромис!
Но както викат старите хора – каквато ни държавата, такива ни и чудесата.
Първи брой на този „римейк“, на този опит за предефиниране на понятието „приемственост“, на това, да повторим, „малко чудо“ ни се изсипа на главите преди повече от година. И получи преобладаващо негостоплюбив прием, па спря. Феновете на разказа в картини си отдъхнахме и го забравихме. Ето че обаче, „чудото“ ни спохожда като нечакан рецидив… Та, предния път си затраях, ама…

Чудесата у нас, види се, освен недоградени, са и упорити!

Но, като ще е хейт, поне да е по същество:

Изданието не струва! И в това няма нищо необичайно и осъдително (не всеки опит е успешен, разбира се, и не значи, че трябва да се отказваме), стига да не се кичеше с титула/логото/емблемата/запазената марка на нещо утвърдено и успяло. Доказало се. Изпълнило задачата си. Нещо, поне от българска гледна точка, новаторско и оригинално за времето си. Нещо, поне от българска гледна точка, полезно, поучително и позитивно откъм намерения.

Защо смятам така? По цял списък причини, който ще съкратя:

1. „Старото“ списание „Дъга“, излизало в годините на моето детство, при всичките си слабости, беше културно явление – с концепция, ориентирана към образователното, и визия, ориентирана към реалистичното. То бе създадено да просвещава задръстената соц-младеж, да я възпитава в любов кам родната история, география и фолклор, да й поднася под формата на забавление известни знания, да я весели културно и даже, предвид спецификата на жанра, с по-атрактивните, „западни“ методи. Ще се съгласите, че най-малкото е редно „новата Дъга“ да стане ревностен „продължител“ на това дело. Но в нея образователната концепция отсъства. Лошо няма! Но сменете името, колеги! То няма място върху издание, присвоило само него (за да се продава), а изтървало по пътя всичко останало, което характеризира „окрадената“ вехта поредица.
2. Освен тематика и таргет, „старото“ списание беше Голяма марка! Всъщност най-голямата на българския книжен пазар, ако щете и в чисто комерсиално отношение. Това, смятам, поставя известни предизвикателства – и в гонене на технически квалитет, и в преследване на здрав сенс. В комикса първото се постига с опитни, подготвени художници, а второто – с умни и увлекателни сценаристи.
   а) Освен някои дребни недоразумения, в „старата Дъга“ имаше и изучени, сиреч професионални илюстратори. „Новата Дъга“ не вижда приоритет в привличането на подобни. Дали защото биха поискали подходящо овъзмездяване за компетенциите си, не знам… но подозирам. Позволявам си препоръка към „чудотворците“: Привлечете артисти, които не биха пожънали негативи при сравнение с тези от оригиналното издание. Това ще генерира подчертано положителни оценки. Не се осланяйте на „запалени“ любители и начинаещи, най-малкото от опасения, че скромните им възможности ще омаловажат и вашите усилия и пиетет към приемственост.
   б) Освен рисунки обаче, в „старата Дъга“ присъстваха и някакви интересни работи, които се наричат „сценарий“, „тематика“ и „фабула“. Намерете хора, запознати със значението и начина им на ползване. Добрата история е базата на добрия комикс. Посланието е неговата арматура. Съдържанието е носещата му конструкция. А смешките и приключенията, на които отдавате предпочитания, са просто мебелировка.
   В заключение: ако произведеш пластмасови тротинетки и им залепиш емблемата на Голямата марка „Харли Дейвидсън“, не бива да очакваш разбиране и прием, колкото и добри намерения да те водят. И не бъркай целесъобразност с традиционализъм.
3. Комиксът е графика! А в графиката ние, българите, си имаме нещо като национална школа – наследница на възрожденската гравюра и по някакъв начин даже на православната иконопис. И тая наша „полушкола“ е единственото нещо, дето ни откроява сред другите на Белия свят. „Старата Дъга“ се родееше с въпросната „вековна тенденция“. „Новата Дъга“ я е виждала през крива сламка! „Новата Дъга“ прилича не на родно списание, не дори и на европейско такова, а на третокласен американско-японски булшит.
4. Но все пак е родно! А не следва ли да поощряваме Българското? Не трябва ли на всяка цена да окуражаваме напъните за „възраждане“ на стари родни предприятия, колкото и да са обречени? Не трябва ли да протегнем ръка на подобни стремления, да ги окуражим, да им дадем рамо?… Май прекалихме с тая погрешна стратегема – да приветстваме местното производство, не за друго, ами просто, че го има! Защото трябва ли да продължим да рисуваме Левски и Ботев по трафопостове и кофи за боклук, да играем хоро в езера, по площади и на всяко място, което предоставя мегдан за това, трябва ли да се женим в народни носии и да си татуираме кръстове и национални гербове, за да „съживим традициите“?… Не е ли по-добре просто да си ги спомним, да ги осмислим, а сетне да си седнем на задниците, па да се научим на това, което са могли тия преди нас, а най-сетне – да свършим някаква полезна работа?

Не можеш да „наследиш“ Кольо Фичето, ако нямаш майсторлъка му.
И Вазов, ако нямаш езика му.
Че и „Дъга“, ако вземеш само името й!

Автор: Теодор Манолов

Илюстрация – “Добромир” еп.1/ Старата Дъга: Евгений Йорданов