Sep
Когато за видях заглавието преди години, ми стана леко смешно. Защото безумната ми асоциация беше с една долнопробна продукция филми на ужасите “Хълмовете имат очи”. Не звучи логично, но изродите във филма живеят сред хълмове и скали, сред прекрасна природа. Но не правят толкова хубави неща (If you know what I mean).
Хубав или не, романът на Мария Лалева “Живот в скалите” успя да създаде лавинообразна реакция на читатели, която кога интензивно, кога епизодично, все още залива най-голямата фейсбук група за хора, които обичат да четат.
Без проблеми успя да достигне висотите на дръзновение на “Стопанката на господ”, излязла две години по-рано и да възбуди дискусии – “за” или “против”, както обичаме да правим българите. За нас нещо или е черно, или е бяло. Няма средно положение.
Каквато и да е творбата на Мария Лалева “Живот в скалите” тя успя да повтори успеха на Розмари де Мео и да сложи в малкия си джоб Иво Сиромахов по продажби.
Сюжет
Случайностите, които ни се случват, когато живота и съдбата ни принуждават да предприемаме това или онова решение. Действието се развива в Стария Созопол, където млада, неизлечимо болна жена и сина ѝ отиват. Само, за да срещнат колоритна компания: Михаил – популярен актьор, които е намерил смисъл и бягство в алкохола, Луиза – импулсивна арменка, която не е вярваща, баба Настасия – пророчица от македония, Демир – старец, изпълнен с мъдрост, и … турчин.
Още на този етап се вижда епохалния подход, който се стреми да направи книгата любима не само на българите, които ще съжалят Марина и сина ѝ Павел, но и на околните балкански народи.
Тези четирима герои се оказват пазители – на морето, на мъдростта, на скалите, на живота, на смисъла на съществуването.
Следват срещите между тях, споделянето на истории, житейски философии, притчопредавания – всеки от тях има болка, нещо, което е изкриво житейския му път, а младата жена, която страда от неизличима болест и нейния син са като катализатор за лавината от философия, цитати…
Тематика
Смисълът на живота, как да се справим със загуба и болка, как да запазим себе си, любовта – чиста и неприкосновено право на всеки.
Стилистика
Емоционалната дълбочина, която съперничи на философската, е предадена живо и с богат поетичен език. Използвани са много метафори и се залага на символизъм, които директно се сблъскват с реалността.
Лично мнение
Изключително муден роман, изпъстрен с изкуствен драматизъм. Всички лични драми са така поетично и “възвишено” описани, че остават безкръвни и нереални. Читателят в мое лице не успя да стане съпричастен с житейските перипетии на героите.
Като казах “герои”, трудно (да не кажа невъзможно) беше да се идентифицирам с нито един тях, видаха ми се твърде защриховани, липсва им дълбочина, недостатъци, главно породени от факта, че те не бяха показани, а бяха разказани.
Едва ли лично аз бих ѝ лепнал етикет “философска”. Не случайно споменах в началото Иво Сиромахов. В случая имам усещането, че идеите от “Лична драма” са добре подбрани, добре опаковани и поднесени с известен вкус в претенциозна книгата, чиято цел е да плени широката маса.
И Мария Лалева определено е успяла.
Въпреки това смятам, че Мария Лалева има талант и би могла да се развие, но се надявам да не е в насока, която очаква масовия читател, а в това, което наиситна я вълнува.
Из Goodreads
Методи Марков: “Посредствен стил и герои, обилно напоени с “мъдри” цитати и “общочовешки истини”, сдъвкани заедно с легион клишета и всичкия този бъркоч накрая е предназначен за директна употреба от фенките на Гала, ди Мео и Кабилкина, за елита от квартални домакини, царстващи над бетонните пустини.“
Любопитка: “Не знам дали аз натоварих книгата с много очаквания или просто това не е моето, но не ми хареса. Завърших я насила като от един момент нататък четях по диагонал. Ще се опитам да ви опиша възможно най-точно кое ме отблъсна – всичко беше прекалено идеално, чак граничещо с фалш. Има прекалено много повторения за скалите, морето, любовта. Описанията са претруфени, но постни, лишени от оригиналност. Сюжетът и героите са много плоски и предсказуеми, нямат истинска дълбочина. Прекалено много съвпадения – всички в историята са обикновени на пръв поглед, а в последствие се оказва, че носят дарби, дадени свише.”
Julian Lyubomirov: “О т в р а т и т е л н о.
Така се чувствам след прочитането на тази книга и само мога да си представя разочарованието на хората, които са имали очаквания. Аз си нямах такива. Също бях чел разни цитати в миналото и сега разбирам, че фокусът е бил върху тях, за да се превърне романчето в блокбъстър. Не ми се вярва да имаше съшия успех, ако авторката беше публикувала религиозните и езотерични тъпотии в социалните мрежи.”
Юлия Кърлиева: “Разочароващо. Задушено с клишета. Нереалистично. По-добре да си остане в скалите…”
Veronika: “Разочароваща. Псевдофилософска, фалшива, помпозна някак. Нито един от героите не ми беше автентичен. Историята бива разказвана от 5-ма различни души, но през цялото време имах чувството, че говори един-единствен човек – авторката и нейните грешни представи за добре развит герой.”
Dark Alice: “Много плява изчетох за книгата в групата “Какво четеш”, но съжалявам, това ми стана книга в топ 5. Не четете тази книга ако обичате трилъри, екшъни, фантастика и т.н. не я отваряйте ако не вярвате в свръхчовеци, съдба и магия. Не я четете ако не искате да чуете някои истини за живота. Ако въпреки това сте я започнали, поне не я хулете. Това, че не я разбирате е лично ваш проблем. Адмирации към Мария Лалева, от години не бях чела нещо толкова смислено.”
Georgi Yanakiev: “Една история, която е разказана чрез разчленяването й през спомените 5 от героите в нея. Всеки от тях със собствените си мисли, трепети, страхове и надежди предава на читателя своите мисли и опит. Разказ за взаимоотношенията между мъж и жена – това, което ги събира и разделя и философските мнения за живота на всеки от героите. От 8 годишния Павел до възрастната баба Настасия и дядо Демир. Историята ме погълна от самото начало с малкия Павел и не ме пусна чак до края с признанията в собствените мисли на Луиза.”
Daniela: “Явно и аз останах с неоправдани очаквания. Харесах много цитатите от книгата, които прочетох преди самата книга да излезе, но очевидно цитатите не могат да направят цяло произведение. Уж има история и герои и поуки, но с поуките и мъдрите мисли както някой преди мен написа авторката е прекалила. До толкова, че място за нищо друго не е останало. През цялото време имах усещането, че персонажите са някакви двуизмерни картонени макети на хора, които само си отварят устата, докато се изливат безкрайно окончателни прозрения за живота, любoвта, прошката, големите жени (кралици, задължително с фин нос, щото иначе са камериерки, за тях са подходящи само кочияши). И всъщност през устата им говори някой друг, чийто поучителен тон адски ме дразни. Нищо, че много от казаното всъщност ми хареса.
Уморително изживяване. Ще дам шанс и на втората книга на авторката, когато излезе, защото вярвам, че потенциал има, но ако и втората е като първата, ще бъде последна.”
Валентин Попов-Вотан
главен редактор
Валентин Попов е български писател, носител на редица значими национални и международни отличия за проза и поезия. Негови творби могат да се прочетат на български, английски и италиански.
