“Изгорено дете” – Филип Бакьов
Глас, чувах някакъв глас…Той ме преследваше, докато вървях през гората. Не можех да разбера напълно какво шепнеше, нито пък наистина копнеех. Но докато вървях, шепотът ставаше все по-силен и по-силен. Имах чувството, че самото съжаление ме преследва. Тогава шепотът проговори, този път ясно.
– Мама? — попита то с гласа на уплашено дете. Обърнах се и го видях.
– Изгуби ли се, малкият? – попитах любезно детето. То ме погледна ужасено.
– Не, но ти си – каза то с мекия си глас. Но сега гласът не ме успокои, накара ме да се потя.
– Какво? – попитах със смесица от объркване и страх.
После изчезна пред очите ми. Следващото нещо, което чух, бяха силни болезнени писъци, писъци на дете. Крясъци от преизподнята. Бяха толкова силни! Не чух нищо освен виковете. Усещах ушите си, сякаш някой ги режеше отвътре. Някой говореше между крясъците. После спряха. Тишината беше толкова релаксираща, но не продължи дълго.
– Защо ме напусна? — тихо попита детския глас. – Ти ме остави там да горя, мамо – продължи то.
– Н-не, н-не…Никога…- започнах аз.
Тогава изведнъж спомените нахлуха. Докато те се връщаха, той също започна да се появява пред мен.
– Защо, мамо?
– Аз-аз не…не е възможно –
– Шшшт – ме прекъсна той, като постави малкия си пръст на устата ми. – Мълчи, сега ме слушай! – заповяда синът ми. – Огънят. Изгоря, боли.
Той говореше така, сякаш чувстваше всички тези неща в момента.
– И димът. Не можех да го дишам – продължи детето.
Усетих топлина на устата си. Идваше от пръста му и ставаше все по-силен. Скоро започна да гори.
– Ти ме остави там – обясни синът ми с глас, изпълнен с болка. После сложи ръката си на лицето ми. Имах чувството, че лицето ми гори. Дори не можех да крещя. – Виждаш ли какво направи с мен? Той добави другата си ръка към лицето ми. Исках да изкрещя възможно най-силно, но нищо не излезе от устата ми, все едно гръкляна ми бе изтръгнат. Празнота. Болката беше неизмерима. Изведнъж чух писък, който не беше мой. – Ти ме остави да горя! Твоето собствено дете!!
Гласът ставаше все по-силен и по-силен. Но после спря. Не виждах нищо, гробна тишина. Пред очите ми имаше само мрак. Видях лека светлина. Ставаше все по-ярка и по-ярка, докато не я видях. Спалнята ми. Тъкмо се бях събудила. Бях толкова щастлива. Но тогава помирисах нещо. Миришеше на пушек. Вкъщи нещо гореше…..
Гили Блак