Интервю с Галена Върбева

“Да не се страхуваме да бъдем различни”

 

Здравей, Галена. Благодаря ти, че се съгласи да направим това интервю.

Преди да започнем би ли се представила на читателите на е-списание “Литературен дизайн” с няколко думи.

Казвам се Галена Върбева и съм от гр. Ямбол. Живея в гр. Шумен. По образование съм бакалавър филолог и магистър педагог – детски и начален учител.

Повечето от приятелите и читателите ми знаят, че се занимавам с писане от малка. В онези времена нямаше компютри, интернет и социални мрежи; нямаше и такова изобилие от текстове! Може би заради това се чувствах и различна от останалите деца, ( през 90-те не познавах никой, който да се занимава с писане като мен). Да се чувстваш „различно-то дете“ когато от теб се очаква да се социализираш в колектив, не винаги е благословия. Понякога си е същинско бреме. Но както се казва: „ Да върви човек по различен път, не винаги означава, че се е изгубил“.

Кое те насърчи да пишеш?

Кое ме насърчи да пиша: ами любовта към писането; към историите, с които заспивах и се събуждах; към приказките, които измислях и разказвах вечер на сестрите си (дори когато не можех да ги изпиша графически!). Защото ние не ставаме автори с времето. Ние се раждаме автори, то ни е заложено. Всичко останало се доразвива, оформя, коригира, обогатява и редактира.

Първите ми читатели, разбира се, бяха мама и татко. Те подкрепяха и харесваха моите „ творби“ (както правят и до ден днешен). По онова време не познавах други автори, нямах с кого да обменям опит; пишех каквото и както ми дойде и макар текстовете ми да бяха с известен наивитет, все пак зададоха посока на моята идентичност.

В гимназията, най- голяма роля за писането ми изигра учителката по български език и литература г-жа Сотирова от гр. Ямбол. С нея си пишем и до днес. Тя четеше моите стихотворения, разкази и есета от онзи период и понякога внасяше известни корекции.

С учител като нея знаех, че съм на прав път, я може би просто бяхме един добър тандем с рядко срещана приемственост учител – ученик…

Съвсем наскоро спечели специална награда (Поздравления!) в конкурса, който организирахме съвместно със “Страшен разказ в две изречения”, “Хорър дизайн” 2022 и доколкото разбрах това е първият ти опит в жанра ужаси. Как ти се стори? Лесно ли се пише хорър?

Няма лесно писане. Всяка история започва от даден фрагмент, парченце в съзнанието; от зрънце върху което поставяш основата. Ако историята ме заинтригува, задавам въпроси, продължавам да търся още и още парченца, докато (в общи линии) сглобя картината. Това е най- първосигналният момент. От тук нататък, ако продължа да я развивам, ще я обогатя с характерите на героите, с техните страхове от миналото, с техните надежди за в бъдеще, с препятствия, стоящи на пътя им, с обстановка, с исторически период (и неговите закономерности) – изобщо изисква се предварителна подготовка, работа и вещина, докато историята се разгърне и обогати.

Що се отнася до страшните истории, те не са нещо по различно от тези, които описах. Разликата е в това, че съспенсът се развива чрез няколко допълнителни фактора: страшна обстановка, мрачен герой (или зъл такъв, който трябва да се неутрализира), зловещ обрат и разбира се силно емоционално въздействие.

Какви са твоите литературни търсения като творец? Какво обичаш да пишеш? Какво избягваш?

За мен като творец писането е свобода; начин да покажа своята гледна точка за света. Днес, когато вече мога да пиша и голяма част от историите ми виждат бял свят, (не остават само приказки за лека нощ), аз продължавам да намирам все нови и нови. Това е толкова мотивиращо, толкова емоционално зареждащо!

Няма значение каква е историята: дали е страшна, любовна, криминална, историческа, социална или смес от всичко това… Нямам нещо конкретно, което да избягвам в писането. Важното е да ме грабне от първия дъх! Важното е да не мога да спра да мисля за нея, за да предам тази емоция и на читателите.

Когато стане трудно, винаги се питаш дали да продължиш напред или да промениш посоката? Но може би именно в такива моменти човек си дава сметка колко силно държи на това, което прави. Аз вярвам в моите истории и много често се уча от тях!

Спомена свобода. В наши дни се смятаме за далеч по-свободни и с много по-неограничени възможности. Смяташ ли, че тази свобода е реална или хората просто се залъгваме и намираме своята свобода в занимания като писане, композиране, рисуване?

Ние намираме свободата си в писането, композирането и рисуването,защото тогава сме истински и себе си, да, но извън това, свободата е изменчиво понятие. Зависи и кой как тълкува- дали става въпрос за трудовата заетост, дали за времената, в който живеем, дали заради информационната несвобода и право на свободна на словото…

Освен писател, ти си и преподавател, кога намираш време да твориш?

Вечер. Най- много обичам да творя вечер. Това е любимото ми време. Тогава се раждат хубави истории! Именно в тези часове написах и последната си книга „ Големите и малките реки“, която представихме на широка публика.

Книгата бе реализирана като сборник от стихове и разкази, които писах и публикувах през последните две години. Голяма част от произведенията разкриват образи на обикновени хора, до които можем да се докоснем в ежедневието си или можем да видим по старите фотоси на миналото. Но са носители на много човешки чувства и зрели преживявания.

В повечето разкази съм концентрирала образа на силната жена – отрудена, смела, поела на плещите си нови и нови отговорности. Особено е застъпен в разказа „Очите на иконата“, в който имаме няколко женски образа.

За тази книга получих добри отзиви – четяла се бързо, въздействала емоционално, имала силни послания.

Винаги се радвам когато получавам обратна връзка от читателите, дори ако е негативна.

Човек винаги трябва да е наясно с нещата, които прави, за да подобрява самия себе си.

А как мотивираш учениците си да четат повече?

Като цяло, факторите, които стимулират съвременните ученици са много и различни. Ако тръгна да говоря учителски, ще спомена че, основно влияние (особено при по- малките ученици) имат родителите – техния професионален и образователен статут и, разбира се, личният им пример. Дали едно дете е занимавано през ваканциите или не веднага си личи. По- различна е четивната му техника, уменията му за общуване в речева ситуация, четенето и писането с разбиране и дори фината моторика. Такива занимания подобряват и развиват децата в много направления.

По конкретно как мотивираме учениците си да четат – ами като им създадем позитивна нагласа към четенето, към книгите, към приказните истории… Самото дете да разбере за какво му е нужна четивната грамотност въобще.

Представянето на подходящи книги (наблягам на думата подходящи) и текстове от учебното съдържание, ролевите игри в час, четенето и представянето на приказки пред класа (когато детето се чувства част от цялото, част от нещо голямо) също са много стимулиращи.

Ролята на учителя, разбира се, е от особено значение тук. Но, както се казва, той ще отвори вратата, но детето само трябва да прекрачи прага й.

Кои са твоите любими писатели – български и чуждестранни?

Лично аз чета разнообразна литература от различни жанрове, не само защото според мен е полезно за всеки, който има интереси в писането, а и защото обичам да чета. Чета с удоволствие когато книгата е интересна. Това съм казвала винаги и на своите сестри като бяха малки, и на своите деца и на своите ученици: да четем с удоволствие! Да четем с удоволствие когато книгата е интересна!

Остави как дадена творба обогатявала мозъка, как развивала познавателната активност; няма ли я тръпката да разгръщаш живо страница след страница, няма значение какво друго притежава…

Като конкретни книги, ще споделя една, която прочетох преди време, но още не спирам да мисля за нея: „Времето на жените без часовник“ на Мамен Санчес в превод на българската писателка Ивинела Самуилова. Великолепна книга с богата душевност, интересна структура и добре изградени образи. В социалните мрежи често съм споделяла цитати на главната героиня и култова фигура от самата книга Естела Валиенте – писател – нобелист!

В момента чета „ Престъпление и наказание“ на Достоевски – понеже обичам класическата литература. Мисля, че най- голямо впечатление са ми направили автори като Хенинг Манкел, Астрид Линдгрен, Джоан Роулинг, Стивън Кинг, Никълъс Спаркс, Елиф Шафак, Мамен Санчес, а от българските автори: Йовков, Елин Пелин, Блага Димитрова, Петя Дубарова и др.

Коя е първата книга, която прочете сама?

Първата книга, която прочетох съвсем сама беше „ Пипи Дългото Чорапче“ от шведската авторка Астрид Линдгрен. И до днес ми е една от любимите!

В заключение, какво ще пожелаеш на читателите на е-списание “Литературен дизайн” ?

Да не спират да мечтаят. И да търсят хубавата стойностна книга, от която да се вдъхновят. Да открият онова, което ги кара да се чувстват добре в забързания пулс на ежедневието. Смело да вървят напред, въпреки всички сенки, които си мислят, че се крият в неизвестното. Да не се страхуват да бъдат различни!

Да не спират да бъдат истински и обичащи хора!

Да бъдат себе си!