Ината и Неговите Учители

Ината и Неговите Учители

Бях на пет, когато майка ми се опитваше да ми напъха на главата една жълта вълнена шапка, с която приличах на космонавт. Аз съм изключителен инат, в това няма никакво съмнение, клетата ми майка с годините се отказа да настоява с нейните шапки и аз до 30-тата си годишнина шапка така и не си сложих. Помня, една Коледа един роднина ми беше дал пари да си купя вълнена шапка и кръвното ми се покачи от нерви, защото как така не успяха да разберат, че всичко, което е кацнало на главата ми ме вади извън равновесие.

Между другото това е история за “Ината” и неговите учители, а не за жълтата шапка от 1991г.

Предполага се, че всеки един от нас е имал поне един учител в живота си. Ако се отпуснем да сме по поетични, може да се каже че животът е най-големият ни учител. Което не оспорвам, но в конкретния случай тук разсъжденията ми са насочени към учители приели физическа форма. Учителите се появяват в живота ни в случай на задължение (в училище), съвсем случайно, самоцелно или ако вярваме в думите на Лао Дзъ: „Когато ученикът е готов, учителят се появява…”

Така през годините аз, разбира се, съм имала безброй много учители. От първото есе-разсъждение, за което ме учеха да зубря анализите на някакъв си литератор и какво искал да каже автора, до момента в който ми казаха, че сега като знам правилата трябва да ги наруша. Учителите през живота могат да са много противоречиви, както и незабележими, докато не дойде време и осъзнаем, че всъщност сме научили безценни уроци. Смея да твърдя, че добрите учители се броят на пръсти.

Но как да разберем, че един учител е добър? Със сигурност професията „учител” е призвание, за което се предполага, че човек има вродена дарба за тази работа. Учителят е спътник и често очакванията са, че щом е учител той най-вероятно има всички отговори. Спомням си, в началното ми училище по готварство имахме една дама, която бе назначена да ни учи да готвим. Не я наричам „учител”, ами просто „дама”, защото все пак съм възпитана и обръщението „учител” по-скоро ще е обидно за останалите. Та тази дама таеше истински гняв в себе си. Нищо друго не си спомням, освен тягостното чувство от първите ми уроци по готварство, в които тя бъркаше супата, която взаимно бяхме сътворили и облизваше черпака преди да ни сипе в купичките. В крайна сметка най-ценният урок от първия ми готварски час е, че така май не се прави и слава богу аз никога до ден днешен не облизвам черпаците преди да сипя на някой супа, за което й благодаря за ценния урок!

Учителката ми по математика, една прекрасна дама на която всеки й се качваше на главата, освен мен. Аз неистово през годините си бях въобразила, че съм страхотна математичка, всички уравнения ги чаткам, докато не се наложи да повтарям таблицата за умножение поне 3 пъти през живота си. До ден днешен не съм сигурна дали прекрасната дама реално ме беше научила да смятам или просто имаше симпатии към мен, защото когато ме срещна 20 години по-късно на улицата, знаеше името ми много добре, докато аз се почесвах да се сетя кой стои насреща ми. Искам да се извиня на Госпожа…?, че не успях да я разпозная, но и да й благодаря, че толкова самочувствие ми беше вдъхнала, че в университетските си години решавах математически уравнения до откат, без да ме интересува дали отговорът е верен.

Както може да предположите, литературата е на сърцето ми. Душата ми пее когато попадна в книжарница, когато се докосна до поезия и така нататък. А дали съм имала учител, който да насочи вниманието ми към този предмет, не си спомням. Сигурно е онова вродено нещо, което просто си е така, без да знаем откъде се е появило. Ето пък защо, аз винаги съм изпитвала страхопочитание към всички мои учители по литература. Завърших журналистика, но учих на английски език, който е втори език, а не майчин. Тоест, всичко написано „излизаше” по един добре граматически оформен начин, без да има в него душа. На един така наречен “native speaker”, който пише и преподава на майчиния си език, сигурно е много трудно да разбере какво имам предвид. Записах сесия с най-готиният и най-якият писател и професор в моя университет. Толкова як, че татусите му крещяха „Обичам я тази литература” и всяка втора курсантка беше или влюбена, или искаше да пуши трева с него, защото просто беше наистина егати якият професор. Да ме извиняват читателите ми, но аз сигурно не съм била яка и съм била супер „забита”, за да ги видя наистина така нещата. От неистовото ми желание да изразя себе си, написах една история, която съпроводих с поезия. Стори ми се, че за разлика от математическите уравнение, когато става въпрос за литература имаме свободата да се изразяваме с каквито средства намерим за добре. Спомням си, че дълго време „гонех” господин професор за обратна връзка, защото бях чувала колко е як, но обратната връзка си остана като екотът в планината. Моите страхопочитания, господин професор, благодаря, че ме научихте, че егото няма място между ученика и учителя и може би това е един от най-ценните ми уроци през цялото ми следване.

Втори опит, ако литературата е на сърцето ми, то изкуството е на душата ми. Записах курс по „История на изкуството”. Невероятен предмет, пълен с безброй исторически факти, презентация на творби от всички епохи, критика и прочие. Нищо общо с изкуството като практическа форма, но все пак моята любов към предмета излиза извън границите на практиката. Професор „История на изкуството” беше софиянка. От онези софиянци, които през годините на прехода са ходели на изискани партийни събития с родителите си, разхождали са се в Евксиноград и през тинейджърски години са имали достъп до изобилие от алкохол и бонбони. Тук не искам да ви разкажа за „История на прехода,” а това как попаднах в кафене и ресторант „България” на булевард „Цар Освободител” в София. Визитата беше с цел опознаваме на българското изкуство и макар сега изобщо да не се сещам дали сме посетили музей, много ярко си спомням пастичките в сладкарничката, сякаш излезли от някой викториански филм. Освен аз и още няколко студенти, на екскурзията беше дошла и тогавашната ми съквартиранта. Не искам да навлизам в подробности, но въпросната съквартирантка не ми беше по мирис и освен сетивата ми, взаимоотношенията ми с нея също бяха силно обострени. За разлика от Професор „История на изкуството”, която я беше сложила на пиедестал и си бяха първи приятелки по време и извън лекциите и в случаите на екскурзия. Всичко прекрасно, или сигурни е било под влиянието на пастичките, докато темата на екскурзията неусетно пое в посока „Юдит и Олоферн”, по творба на Франц фон Щук, „Еднороги” на Гюстав Моро. Жените като съблазнителки, повелителки на мъжкия пол. Интимни истории от живота на Професор „История на изкуството”, които включваха чернокож мъж, въпреки че тя беше омъжена. Дълбоки анализи в теми, неудобни за моята романтична персона, която вече ви бях споменала, че не беше от „яките”. Положих истински усилия да взема курса с висока оценка и да се харесам с това, че имам знания. Уви, получих най-ниската си оценка, моята съквартирантка обра всички точки и аз до ден днешен се чудя какво ли е станало с чернокожия персонаж от историите на Професор „История на изкуството”? Дали историята не е последвала творбата на Гуидо Рени – „Саломе с главата на Йоан Кръстител” и вместо пастички тя да сервира глави на покорени мъже. Може би никога няма да разбера…

Учителите и следите, които са оставили в живота ми са безброй. Някои са като бодливата жълта шапка Космонавт – в мига в който я нахлузя, главата ме засърбява и започвам да нервнича. Минават години и въпреки, че главата ми някога ме е сърбяла, то поне ушите ми са били на топло. Няма добри или лоши, ами само уроци, даже е и да сме ги научили ей така на инат.

Мария Мармаладова