“ХЛЯБЪТ НА РАЙКО” – Елиса Хес

Разказът “Хлябът на Райко” донесе на Елиса Хес 1 място в раздел “Проза” в Третия национален конкурс за поезия и проза “Забравеният език” 2024.

ХЛЯБЪТ НА РАЙКО

Хладните сенки на дърветата ме скриват от взора на Райко. Притаила съм се зад един дъб на рътлината и го наблюдавам скришом. Райко е овчерин. От четири месеца пасе овците и козите на селото. Дойде един ден да търси работа у село и стринка Денка го приюти. Силна жена бе стринка Денка. Рано бе овдовяла, а животът й бе нелек. Когато Райко пристигна в селото ни и се глави пастир, като попита къде има къща да пренощува, стринка Денка го взе под крилото си и му даде покрив. Бе й станал като син.
Гледам го как се е опрял о ствола на сенчица, хубавата му глава – наведена към скута, пръстите му дялкат нещо. Не виждам какво. Кичурите на тъмнорусите му коси, изсветлели по краищата от ласката на слънцето, потрепват при всяко негово движение. Приисква ми се да го докосна, да погаля това мъжко, младо лице, по което расте набола тъмна брада. Толкова много ме заболява от искане, та ме пронизва в сърцето. Усещам острата болка да ме прерязва през гърдите, не ми стига въздух. Може би е по-добре ей-така, да си падна тук край реката и да ми литне душата към небето. Устните ми бързо зашепват нещо. Моля се на дядо Боже краят ми да е бърз.
Момъкът вдига глава да нагледа стадото, което нервно пощипва тучната трева по брега на лъкатушещата река. В далечината маранята кара селския пейзаж да трепери и очертанията на кирпичените къщи да се размиват. Няколко от овците от стадото навирват глави, напират да се пръснат къде им видят очите, и в порив на внезапна тръпка се затичват в посока селото. Райко скача на крака и хуква подире им с гьостерицата. Ако не ги спре, ще повлекат цялото стадо с тях си.
– Пръй, пущини такива! Пръй! Къде се намерихте такива и вие! Къде хукнахте, чумката да ви изяде!
Завръща ги и след това отново сяда под дървото. Обърсва морно чело с ръкав. Ех, как ми се ще аз да бъда ръкава на тая негова риза! Щях да милувам свидното лице, да докосвам твърдите устни… В стомаха ми пропълзява приятен гъдел. Напук на всинца, никой не може да ми забрани да донеса вода на свидния на сърцето ми момък… Ни татко ми, ни майка ми, ни бачо ми Георги… Ако само можех да им кажа за кого лелеяше сърцето ми, ако само можех… Но уви, знам, че е безполезно.
Кой каквото ще да хортува, аз знам, че Райко не е лош. Кротък и работлив е – какво още да иска човек? Нямал бил пари – а нима пък ний винаги сме имали?! Да ме види баща ми да се спотайвам в гъсталака, ще ми съдере кожата от гърба. Въздъхвам. Напоследък само за това го бива – да ме навиква за щяло и нещяло.
При нас не можеш току-така да ходиш подир момците. Престилката ми е пълна с билка, затъкнала съм краищата на престилката си в пояса, та да не пада. Стисвам по-силно дръжката на дамаджанката с изворна вода, която съм напълнила по-рано от чешмата на излизане от село, и се изправям иззад скривалището си. Виждам Райко как изпразва съдържанието на манерката в устата си.
– Хей, Райко! – излизам иззад дъба на билото и му махвам с ръка.
Той ме забелязва и лицето му грейва от удоволствие. До него лежи обядът му – комат хляб и резен сирене, които стринка Денка му е скътала в торбичката.
„След такъв обяд със сигурност ще ожаднее!“ – мисля си аз.
– Къде така, Иринке? – поздравява ме той.
– Ходих за вода. Ама рекох да събера и малко звъника, грехота е да прегори по поляните. Господ давал, давал на воля, само трябва да си съберем. – ръката ми погалва издутата престилка на корема ми и несъзнателно се изчервявам. – Ти вода имаш ли? Да ти налея?
– Сполай ти, Бог те прати при мене. Капчица не ми остана. –разклати празната манерка Райко докато го наближавах. Очите ни се срещат и аз цялата се стопявам от удоволствие в тия тъмни очи.
– Утре ще ти омеся една питка. – промълвявам, понеже не знам какво друго да му отговоря, като ми връща дамаджанката. Той се усмихва и кимва.
Докато вървя към къщи, искрата в очите му гори като свещица в душата ми.

Меся хляб. Дорде се превивам над нощвите кръстът ми отмалява, ала аз неуморно обръщам с длани мекото тесто, и във въздуха край мен летят брашнени прашинки. Тихичко си припявам нещо. Леко ми е на душата. До мен в коритото втасват вече два самуна, за бачо и за тата, че утре тръгват да орат. Третият самун е за Райко. Но никой не знае. Искам да му го дам скришом.
Изпод кърпата на главата ми се измъква малък кичур тъмна коса и ми препречва очите, вдигам ръка да го прибера, а златните обички на ушите ми звънват. Усещам лицето си горещо и знам, че бузите ми са поруменели. Само не знам, дали от усилията, или от мисълта за Райко.
Забелязвам майка ми Мара, отрудена жена с обвеяно от вятъра лице, да спира на прага на кухнята. Знам, че ме гледа, защото усещам как ме пронизва погледът й, остър като вилица. Чакам да чуя какво ще ми каже.
Аз знам какво си мисли. Напоследък все едно и също ми говори. Бях почти на седемнайсет години, а си нямах жених. На моите години майка ми бе родила първото си дете, бачо ми Георги; когато се разпъпила жена, домашните й я дали рано и пристанала на Петко златаря… В началото немотията им била постоянен спътник, ала татко ми си имал занаят и се грижел за всичките ни нужди. Майка ми се трудела наедно с него и въртяла цялата къща от сутрин до вечер, помагала и в работилницата. Малко по малко им потръгнало, баща ми бил способно момче, и мълвата за красивите накити, които изработвали пръстите му, се понесла из цялата околия. Петко понатрупал известно състояние, разширил работилницата, наел калфа. Позамогнали се. С това, обаче, му се вдигнало и самочувствието. Големеел се Петко, забравил откъде е тръгнал и колко дупки имало на колана му като му се народили деца, за които да се трепе от сутрин до вечер да изхрани.
Сега баща ми не щеше да се сродява с кой да е. Упорито отлагаше да ми търси жених.
Мене лани ме искаше момчето на кожухаря отвъд реката, но баща ми ме не даде.
„Ирина трябва да я вземе състоятелен човек! Трябва да ни е прилика!“ – тропна той на сватовниците. После го подочух какво си говори с майка ми. „Една ми е! Не мога да я дам на някой прахосник, да се трепе и труди за залък в устата!“
Йордан Потурчето, на Ганя Бичкаджията, също се осмели да ме загледа. Баща ми едва не го изхвърли от дома ни с ритници. След тия два отказа момците се дръпнаха назад; не съм аз, Ирина, лъжица за всякоя уста. Оставена на волята на баща ми, нямаше как да му се противопоставя, а тихо се съгласих с желанието му. За мен това бе добре дошло, тъй като на ума ми бе един-единствен момък – Райко.
Замислих се. Виждах как очите на баща ми сякаш се променяха, когато ме поглеждаше – пронизваха ме като изгарящи въглени, а после угасваха. От тази странна смесица на студ и топлина в погледа му, ме обхващаше страх. Какво ли бе това, което мъжът, когото наричах „татко“, се бореше да прикрие в душата си?
– Ирино, стига меси толкова. – рече майка ми. – Един самун на двамата ще стигне да си заситят стомасите, опекла съм суджук, да не им е сухо. – Ела да ми помогнеш да измием чардака.
– Ида, мале. Един самун замесих и за Райко овчарчето, обещах оня ден на стрина Денка, че й свършило брашното. – надигнах се, отупах ръце и дръпнах надолу престилката си.
Кичурът коса пак се измъкна от кърпата на главата ми, и като понечих да го прибера, изцапах се с пръсти. Срещнах навъсения поглед на майка ми и се засрамих. Добавих нервно, – Бачо Кирил обещал да й докара от мелницата, ама нейсе, опустил се.
– Ти да кажеш на стринка ти Денка, че брашното ни не е без пари. – сгълча ме майка ми. – Вчера ми поиска лъжица олио за чорбата. Не сме отворен дюкян. Татко ти ката ден се бъхти, за да имаш дрехи на гърба си и обувки на краката си. А пък Райко работи. Ако им не стигат парите, да похване и нещо друго. Ала ти да не си посмяла повече да раздаваш зад гърба на татко ти. После мен ще ме яде, задето хората идат и просят. Хайде! Заник е, а чардакът още не е преметен! Мъжете ще си дойдат след малко.
– Ида, мале…. – стрелнах се край нея с пламнало лице и се устремих към метлата на двора. Майка ми се обърна подир мен и въздъхна.
– Пуста младост, проклета!
Майчиното й сърце добре разбираше, че сърцето ми се вълнува за овчаря. А аз знаех, че баща ми нямаше да се съгласи. Сигурно щеше да говори с мен по-късно, да ми избие младежа от главата, преди татко ми да се намеси. Тя обаче закъсня.

Двете газени лампи хвърлят мека светлина в помещението. Бачо ми Георги и татко седят на миндера вкъщи и вечерят печен суджук, домати и хляба, който бях опекла по-рано. Прислужвах им. Майка ми ме чакаше в кухничката, където част от храната бе заделена за нас двете. Такива бяха привичките в семейството ни – жените се хранеха отделно от мъжете.
Навеждам се към баща ми да му допълня чашата с вино, ризата ми трепва над стегнатата бяла гръд. На зорките таткови очи не им убягва шавването на полуразтворената ми пазва и той се присеща нещо, бързо мести поглед върху лицето ми. Виждам, че ръцете му затреперват когато хваща чашата.
– Ирино, майка ти рече, че днеска си пекла три хляба. За нас и за овчаря. – изръмжава той и се превивам под тежестта на суровия поглед изпод прошарените рунтави вежди.
Кокалчетата на пръстите му побеляват от стискането на чашата. Пак ще да ме мъмри. Нищо не му отговарям.
– Кой ти дава право да раздаваш мойто брашно на тия селяндури!? Ти искаш да ме направиш за смях! – и тропва с юмрук по масата.
Забивам поглед в пода, цялата почервеняла. Бачо ми се намесва и започва и той да приглася, да не остане по-назад:
– Ирино, не може така. Хората ще започнат да говорят. Може да си помислят че даваш нишани на овчаря! Ще станем за посмешище!
– Ама стринка Денка ме помоли… – едвам отварям уста да се защитя, когато татко ми изревава:
– Нито гък! Стринка ти Денка, аз на нея много добре знам номерата! Днеска туй, утре – онуй, и докле се усетиш – влязла ти в къщата, докарала ти и зет! Ще ми изпият кръвчицата! Слушай, Ирино, – стоварва юмрук по софрата той, – ти от днеска с Денка няма да говориш! Ти с нея няма да се срещаш, а кога видиш Райко – издалече да го заобикаляш! Чу ли? Инак, ще те пребия!
Кимвам, два-едва, и проклинам наум парещите сълзи, които занапират да изскочат от очите ми. В гърлото ми засяда буца. Разярен, баща ми продължава тирадата си:
– Една щерка имам, ала ще те пребия! Ще пратя да те следят какви ми ги вършиш! Качила си ми се на главата! – и протяга ръка към мене. – Искай прошение!
Разтреперана, поемам тежката бащина десница и я доближавам до устните си. Едва я докосвам. Наместо това, ми се ще да впия зъбите си в нея.
– Прощавай, тато…
Той махва раздразнено ръка да ме отпрати.
– Да не ми се мяркаш пред очите тая вечер!
– Добре, тато….
Бачо ми седи важно до баща ми и нищо не казва да ме защити. Със сигурност ще ме одумва, след като изляза. Едва оставям стомната с виното до миндера и припвам към долапа, вече съвсем разплакана. Изваждам завития в кърпа самун, грабвам още няколко кърпи, да го скрия под тях, и ги притискам към гърдите си. Да става каквото ще, ще му го дам хляба на Райко, а после ще се хвърля в стария излак дето е на края на селото и е затлачен, та никой не ходи да си налива вода от него. Ще има да ме търсят! При мисълта острата болка в гърдите ми придобива сладостен оттенък.
– Отивам да изпера кърпите…– смотолевям и се втурвам навън. Ще ми се да проверя дали не съм се излъгала за бачо ми. Долепям се до вратата, за да чувам по-добре.
– Ирина… – въздъхва баща ми след като напускам одаята. – Ще ми изяде главата. Ще прехвърли за женене, ала какво да сторя?! Не мога да я дам на хаймани.
Бачо ми е сладкодумник и се опитва да му се подмазва.
– Тате, да те благослови Бог. Ирина е харна, тиха е, ще й доде времето. Хубавата ябълка е вкусна кога узрее.
– А като презрее, ядат я прасетата! – сопва му се Петко. – Погледни я! Отдавна я знам откога момее. Къса ми се сърцето, като гледам как въздиша и се умълчава понякога, а погледът й…Като замаяна ходи!
Георги замълчава. Сигурно е събирал смелост. След малко го чувам да казва:
– И аз съм тъй, тате.
– Намерил си си сгода. Коя е?
Пак мълчание. Това няма да е на добро. Предусещам бурята, която се завихря в стаята. Сълзите съхнат по бузите ми. Изгаряща от любопитство, надниквам вътре през еркера на джама.
– На Марийка Цанина внучката. Рада.
Вдигам вежди изненадана. Не го очаквах от бачо ми. В ума ми изскача лика на босоного, слабичко, смугло девойче, лъхнато от златните лъчи на слънцето, с големи черни очи и черна, дълга до прасците плитка. Баща ми също е изненадан, долавям огорчение в долетелите през стъклото думи.
– Онази малката, циганчето?
– Не говори тъй, тате. – опитва се да се оправдае Георги. – Рада е добра, работлива. По цял ден е на полето.
– Баща й прави паници, момче! – плесва с ръце баща ни. – Георге! Дума да не става!
– Тя ми е на сърце и на ум. Само нея искам. Вечер, кога я срещна край чешмите, като ми се усмихне, все едно трендафил цъфва насреща ми.
Гласът на баща ни се понася гневен из цялата къща.
– Ще ме разболеете с Ирина! Аз семейство гледам, за какво? За улицата ли да се раздадем? Ти си си загубил ума! С цигани искаш да се сродявам! Аз, Петко златаря! Срамота!
Георги не му остава длъжен.
– Да, ама и ти навремето си взел Мара по любов!
Бащината плесница изплющява по бузата на бачо ми, обливайки страната му в огън, и отеква в помещението. Георги залитва и се подпира о стената. Здравата го перна. Ухото му сигурно щеше бучи цяла седмица. Петко пристъпва напред към него.
– Ти, куче! Как смееш мен да даваш за пример! Аз съм ти баща!  А ти… ти си неблагодарник! Хем говориш на Ирина за Райко!
Бачо ми Георги се поизправя и с ненавист блъсва баща ни. Аз усещам, че работата отива на зле и се спускам надолу по стълбите. След мене Георги извхърча навън. Не ме вижда, аз вече съм се стаила в сенките на двора. – „Ще ти дам да се разбереш!“ – запенено си мърмори под мустак.
– Маро! – мощният глас на Петко се извива на талази подир него, – Донес‘ ми ракията, ама веднага! Родила си ми деца-дяволи! Неблагодарници!
Докато бързам към Райкови, не мога да успокоя мислите в главата си. Кога татко се разлютеше, на майка ни й беше най-тежко. Тя си трае и мисли, че не знам, но аз знам всичко. Знам също и що ритници и удари бе понесъл гърбът й… Знам, и че и тази вечер нямаше да й се размине. Поемам си дъх, буцата в гърлото ми ме задавя. Нищо не бе останало от бащата, който познавах като по-малка. Не пиеше толкова много, не посягаше на майка… Но когато станах девойка, сякаш нещата тръгнаха надолу с главата. Петко се смени. Хем бе ласкав с мен, хем ми крещеше и тормозеше мен и майка ми с неоправдана жестокост. След това идваше пиенето. Вечерите се обръщаха на ад. От ден на ден, колчем се намерех край него, баща ми ставаше все по-раздразнителен, а майка ми се чудеше как да му угажда.
Онзи ден ме видя край вира, докато се миех във водата. Стресна ме пукотът на съчки откъм бучиниша и като се извиках да проверя кой е там, излезе иззад клонаците с пушка в ръка. Изгледа ме така, сякаш искаше да ми каже нещо, но отмина.
И все пак, не можех да не се питам, какво беше онова, което го глозгаше отвътре? Понякога си мислех, че годинките му си казват своето и товарът на възрастта му тежи, но усещах, че може би тук има и нещо друго, нещо, което той упорито крие от нас.
Страх ме е от нрава му. Но още повече ме е страх от това как ме гледа. По гърба ми се прокрадва хладна тръпка. Не го харесвам такъв. Не го харесвам и като се напие, защото тогава за майка ми настава пъклено време.

Слънцето се стопява зад дърветата в кървави багри. Над селото се спуска синкав здрач и прикрива мъките и надеждите на хората в тъмното си було. На небосклона изгрява едра звезда, а бледата луна запробива късовете парцаливи облаци, които пъплят около й.
Вървя по калдъръмената улица тихо, почти на пръсти, да не ме усети никой. Притискам хляба към гърдите си. Сърцето ми блъска неспокойно в девичата гръд. Обзима ме тревога, примесена със странно чувство на нетърпение и страх. Трябва да му кажа… Трябва да му кажа тази вечер!
Краката ми ме отвеждат пред портата на къщата, където живее Райко със стринка Денка. Впивам поглед в простата дървена порта. Иде ми да се върна назад, да не посмея да пристъпя и да погазя думите на баща ми, но си спомням блясъка в очите му като се наведох да му налея вино. Не му беше за пръв път да ме гледа така странно. Стисвам устни. Нямаше място за срам. Щях да дам хляба на Райко. Нали за него го бях изпекла!
Протягам ръка и вдигам резето. Тихо пристъпям в двора, кучето ме усеща и лавва. Като разбира обаче кой иде, се кротва, но Райко вече е излязъл от вкъщи, за да види защо е целият този шум. Като ме вижда, застанала на плочника пред него, се усмихва широко, а аз усещам как се отпускам пред тази сърдечна топлота, дето струи от него.
– Добър вечер, Иринке. – казва ми той с мек, приглушен глас, а звукът от думите му се понася като топла ласка в настаналата около нас тишина. Вижда, че стискам нещо до гърдите си.
– Добра да е, Райко… – свеждам клепки, обаче яркият пламтеж на смущението се е изписал на лицето ми и не остава незабелязан от Райко дори в ранния здрач на настъпващата нощ. – Нося ти хляба, който обещах да ти опека. – и протягам завития в кърпа самун към него. Погледите ни се срещат. Райко поема хляба и приятната му тежест изпълва дланта му.
– Златни да са ръцете ти, Иринке. – казва той – Изчакай така да ти върна кърпата. – и преди да успея да му отвърна, потъва във вътрешността на къщата, за да размени месалите.
Замислям се. Суровите очи на баща ми изникват пред мен, следят всяко мое движение. Спомням си жестоките му заповеди. Насилвам се да събера смелост, да си вдъхна кураж. Трябва да му кажа!
Това, което ме притегля към Райко бе спокойствието, което се излъчва от цялото му същество. Начинът, по който бавно ми плете венци, по който сбърчва чело и изчаква преди да отговори. Проклет да бе баща ми! Райко бе моето спасение.
Райко се появява отново на вратата и прекъсва вихъра от мисли в главата ми. Подава ми кърпата.
– Задръж кърпата, Райко… – започвам аз и гласът ми заглъхва. Ръката на Райко увисва във въздуха. Очите му се впиват в моите, пълни с въпроси.
– Няма ли да я търсят вашите?
– Няма. Баща ми рече повече да не идвам, нито да говоря с тебе.
Лицето му помръква. Райко преметва кърпата из ръцете си, сетне я затъква в пояса си, понеже не знае какво да я прави.
– Но ние нищо лошо не сме направили.
– Зная, Райко. Ама… За да не стане. – Пристъпям към него, сърцето ми блъска в гърдите като уплашена лястовица. – Баща ми няма да ме даде.
– А ти искаш ли ме, Ирино? – присвива очи Райко.
Не успявам да сдържа усмивката, която цъфва на лицето ми и кимвам. Момъкът се озарява. Дланите му обхващат раменете ми и той се взира в лицето ми.
– Само ти ми трябваш. Не искам нито парите ти, нито къщата ти, нито чеиза ти. Стринка Денка е скътала нещо за нас. Отдавна й говоря за теб! Само кажи, че ще ме вземеш, сърце мое!
Кимвам в отговор, понеже не намирам думи да изразя забушувалият внезапно в мене огън. Това ли било обичта? Да се усещаш лека като слънчев лъч кога гали росната трева? Силна като полъха на вятър, кога бръсва по планинските била? Притихвам до гърдите му, вдишвам мириса на дрехите му, аромата на сапуна, с който се е мил. Въздъхвам от щастие.
– Да влезем вътре, Райко? – прошепвам и вдигам лице към неговото. На шарените вечерни сенки очите му изглеждат големи, благи, пълни с обещания.
– Знаеш, че злато нямам, но мога да ти обещая, че сърцето ми винаги ще бие за теб, душо моя! – погалва ме по главата той. – Само ти ми трябваш, нищо друго. И с тебе, дори и на постна трапеза, пак бих бил щастлив.
Преглъщам, горещината в гърдите ми ме задавя, пръстите ми намират неговите и настойчиво стискат ръката му. Повежда ме навътре през прага на къщата и вратата се хлопва след нас.

Седя на пейката пред вкъщи. Треперя от вълнение. Треперя толкова силно, че не успявам да се удържа. Заравям пръстите си под престилката, докато едва осмислям думите на майка ми.
Жената реди низове от бързи, ситни думи, които минават през ушите ми, едва докосвайки мислите ми. Обливат ме на рояци, кънтят из главта ми. Сред тях се се открояват няколко думи – „Отровен!“ „Отиде си!“
Майка ми Мара стиска ръката ми, като да ме разбуди от замаяното състояние, в което съм се намерила изведнъж. Очите й се впиват в моите, настойчиви, трескави.
– Ирино! Прости ми, мале! Но трябваше да го сторя…
Примигвам. Усещам как бута нещо тежко и студено в скута ми. Поглеждам надолу. Сребърните й пафти, сватбените й ковани пафти, лежат на коленете ми.
– Подарък за тебе. Като станеш жена на Райко.
Гласът й трепери. Срещам объркана погледа й. Няколко сълзи се стичат надолу по тънката буза.
– Ама нали… – започвам, но майка ми ме прекъсва.
– Петко вече го няма! Отдавна трябваше да го сторя, откакто дяволът му изпи душата! Бог да ми прости, но не можех вече да търпя! Ако съм грешна, та бог ме наказва за делата ми, няма защо и децата ми да страдат! Като иска Рада Георги, нека я вземе! А аз зная къде изкара нощта ти тая вечер! Райко е добро момче…
Понечвам да кажа нещо, но тя отново не ми дава да изкажа зародилата се у мене мисъл.
– Зная, зная… Но едничка щерка си ми, косъм няма да дам да падне от главата ти! Зная какво ти готвеше проклетникът, да го изяде черната земя! Проклета да съм, ако го оставех да ти навреди! О, аз добре знам! Знам много добре, майчините очи и сърце не лъжат! Следях го, мръсникът!
Усещам как ми премалява. Отново примигвам. Значи, истина е било. Не ме е подвело опасението, че не е редно това, което съм сещала. Изведнъж ми олеква на душата.
– Къде е? – едва успявам да събера думите в устата си.
– На миндера. – промълвява тя и изтупва престилката си. Вирва упорито брадичка. – Още не съм казала на попа за погребението. Чаках да си дойдеш, а Георги още го няма. Можем да изчакаме до утре.
– Да изчакаме, мале. – кимвам аз. Редно е и Георги да се прости с човека, който ни бе дал живот.
Надигам се и с отмаляла стъпка заизкачвам стъпалата към вкъщи. Една след друга, тревогите ми падат с всяко стъпало, свлечени като зимни кожи напролет.
„Няма го! Няма го!“ – кънти в главата ми, и ми е леко, и някак…топло на душата. Пристъпвам прага с лека вина, че чувствам облекчение от липсата му. Благославям майка ми, че се бе осмелила, че се бе изправила, за да ни защити.
„Няма кой да ме задуши!“ – си напомням, и влизам вътре.
Виждам го. Той е там, проснат възнак на миндера, с пяна на уста. Край него на пода се търкаля наяден комат хляб, изтърван навярно в предсмъртния задух. Навеждам се инстинктивно и вземам понудата. Ще я запазя за детето, което ще имам. Може би някой ден и то ще има нужда от чудо и ще му помогне, както на мен сега. Някак си, Бог бе чул мълчаливият ми, облян в горчилка зов за помощ. Очите ми пробягват върху безжизнената, снажна фигура, която ми бе навявала страх и ненавист. Бе някак трудно да приема, че баща ми никога повече нямаше да се надигне и да замахне с ръка. Лицето му е спокойно, изгладено от бръчките на жестокост, които обикновено се врязваха в него когато бе разярен; очите – затворени във вечния сън на тленността. Прекръствам се.
И ми става едно такова, хем жално, хем благо на душата като го гледам такъв. Навеки успокоен. Със затихнали бесове. С облекчена душа. И падам на колене, и зашепвам молитва.

Автор: Елиса Хес