Гергана Христова – Веселинова - "Ка̀зън"

Гергана Христова – Веселинова – „Ка̀зън“

Гергана Христова – Веселинова – „Ка̀зън“

 

Благодатна беше тая година. От всичко се роди по много. И макар да беше късна есен, още беше топло. Дребната бабичка се грееше на последните лъчи на слънцето, приседнала на почернялото, разкривено пейчѐ пред портата. Зад нея, задѝ дувара с долапи по него подпрял се на бастуня си, дето го носеше повече за престиж, стареца ѝ беше спрял очи на раменете ѝ. Като да искаше да се гушне душицата му там до забрадето ѝ, като малко мачѐ, в косите ѝ, дето тупка живота в нея. Там, да слуша, че е жива.

От вѝсовете се чу полъх и като шептѐж мина по между още облистените пъстри клони на дърветата, и се завъртя из короната на ореха изправил снага накрай двора. Топъл беше, тих. Врабчета се сборичкаха на плочника за коричка хлеб. Пеперуда с бели крила привлечена от ярко жълта хризантема навела главица до сами стареца кацна и сянката и трепна по слънчевото цвете.

– Тука ли са ма, Ивано? – попита, без да очаква отговор.

– Тука си ми, къде да си?!

Стареца прекрачи през портицата и почуквайки с бастунчето седна до бабичката. Тая дребна, жилава женица. Такваз беше и кога я виде за пръв път. Като се огледа у нея, като го врела вода обля, пламна му душата, изстинаха ръцете, огън се в него запали. Първом я обикаля, китка ѝ крадна, тя го гони. Гледаше го като да видеше в него плужек. Очите ѝ огън, черни и светкат. Все гледаше до нея да седне на седенките, крак да тури до нейния, а тя го риташе и току се дръпне, и го сяде с поглед, стиснала уста. Така му се щеше, така му идеше да я жабне в ръцете си и да я стисне, да ѝ избега лошотията къде него. А тя като го видеше от далекото и отбиваше, да го не срещта по пътя си. Викаше, че лош ѝ късмет носел и все го декаше. Тая маненка жена, като дете гаче ли, па той голем, като канара от вѝсовете паднала и го съпиняше, та чак да диша забраваше, като я видеше. Одѝ по нея като също кутре, доде спре черните огънчета връз него да го погледне. На чушмата беше, сама, без другарките тоя път, пръва дошла. Спре са до нея и тихом прошушна, баш като оня полъхния шептѐж, на късната още топла есен. И тогава, такава беше. Името и прошушна:

– Ивано! – а водата от чушмата спре да блика и се заслуша.

– Ивано, виж ма, ма! Се у тебе са ми очите!

– И, що?! – гласа и ветър мразовит

– Да са земеме ма, Ивано?! Стопих са по тебе! С очите си огин ма гориш, с приказка ма на лед тураш! Оти ма, Ивано, що съм ти сторил, та веднъжка ми се не усмихна?!

– Сите те знааме тебе, Марине! Зърно ожънато и овършано ще съсипеш! Воловете ти без вода и зоб ще остайш, оти у кръчмата ще се запиеш! Де що си видел на карба си налетел! Оти си ми! Дако млад, здрав и силен! И зарад тва, та нема и да остана, ако да ми налетиш! Оди си по пъкьо и са не задирай! – сви устата, а от дребната и снага в тоя момент повече сила излазаше от колко от него, нищо че той три пъти нея.

– Зарад тебе друг ще стана, Ивано! Ти само кажи! Че къв да съм като ма не поглеждаш! Ти кажи, че дом ще дойдеш, стопанка ще ми станеш, кръчмата де е ще забравя и глас нема да ми чуеш да викне! – очите му кучешки, просат.

Дръпи тя бърдето и си тръгна, дума не рече. На седенкята послем го не ритна, ама и нищо не рече. По неко време взе да спира очи на него. Ония черните, жар и гаче ли взе да светка искра в тех, за него искра. По друго взе да пее, като е окол нея, по инак да се усмихва. А манечка, като дете и като се усмихне грейне всичко.

Помнеше и първата китка дека му даде! От рози беше! Тури ги между две ратии и ги натисна, та изсъънаа и ги у пазвата си носеше. Коги я взе, като бисерче светеше у премената. Тури ред у него и у дома му. На човек го напрай! Така три годин живеха и добре беха. До оня ден! Тя трудна беше, детето му носеше! Той са подбесил, че лозе големо беше взел наскоре и работа чакаше, а време се свръшаше. Като рипи и я подюри и нея на тежкотията. Надвечер потрепа добичетата да влачат претоварената кола. Она подвикна да не фръга остеня по тех, он я не чу! На сами завоа колата падна та затисна и нея. Тя оцеле, това в нея, не! Момче беше! От тоя ден на сетне глас и се не чу! Още в ушите му кантеше „Запри са, Марине! Марине!“. Последно това беше рекла.

Моли я, рева, половин човек остана, вика ѝ че напрѐжен ще бъде пак,  тя не мъцваше. Здрава беше и бързо стана от креватя, но гласа ѝ повече не чу. Едно беше благодарен, че си не тръгна. Мълчеше и очите ѝ го пробождаха, но до него беше остала. Легаше у кревато, но пипнеше ли я, го риташе. Веднажка се премести на пода. Той стана и отиде при добичетата. На другата вечер и рече да си лега на кревато, нема да я закача. Цел живот така! Държеше си реда у дом, шеташе си. И градината си гледаше, ама тихо беше у тех. Немаше я песента ѝ, немаше детски смях! Той продаде лозето. Натроши кво беше останало от колата и го изгори у сред двору. И добичетата продаде! При най – скъпите шивачи я водеше, дреи да ѝ прават, най – убавите пафти и намираше. От нея ни звук. Той донекъде гледа неко дребно добиче, па като му дотегна и това продаде и на къде черния двор не стъпи повече. Поруха гаче ли мина от там. Накриви се покриво на сламнико, опустеа яслите.

Сека годин на деньо коги я взе стааше рано и турта правеше. Он я подкачаше да попее малко, она само го с поглед смръзваше. Тураше масата и два залъка в устата, па туку свие ръце в скута си и го чека тихо да се наяде, та да вдигне чирепете и да прибере трохите за врабците. И на оня ден месеше и курбан правеше, петле младо колеше. Сълза от нея не виде. Рева само кога го копаха! После очите и сухи останаха, неми, като гласа ѝ. И днеска беше омесила, и курбан направила. Сутринта оди до него!

– Не стигна ли ти ма, Ивано?! Тая ка̀зън дека ми тури, цел живот, не стигна ли ти?! – погледна в очите ѝ дивни. Още беа такива, огин и жар! Не приказваше, ама у тех всичко се видеше!

– Не стигна ти! Виновен съм! И на оня свет нема да мога да я изкупя тая вина! – въздъхна!

– „Зайди, зайдиии …“ – гласът и пропя грапаво! Той са стресна и настръхна.

– Дека та найдох, Марине, дека! Та ми душата взе! – и продължи „Зайди, зайдиии, яснооо слънцеее….“ – млад и беше гласа, гаче ли от кога е спрела да приказва така си останал.

Марин усети по бузите си мокро.

– Да ти попея, Марине! Нали се да ти попея сакаше! Преду да съм си отишла, на, да ми чуеш гласо! – и пак запя.

– До него да ме копаш! – говореше и пак подемаше песентта.

– Помени нема да ми правиш, я ми е цел живот помен! – и запяваше.

Пя доде Райчо не зайде зади вѝсовете и хлад полази по гърбовете им. Коги и последния окъснел лъч се мушна блескаво под забрадето ѝ та се сви у косите ѝ побелели, стана та влезна. Нареди софрата, нагости го с курбана, па си легнаха.

– Продумай ми нещо, Ивано! – замоли ѝ се.

– Пех ти, стига ти толко – рече му и са обръна гръбом.

На сабаале вече я немаше. Останала беше само снагата ѝ на кревато. Турна я до него! Запали свещица! Сълзите му я угасиха! Не пали я повече, ни помени прави! „Грех ми на душата, Ивано – мислеше си – оттърваама са и двамата! И ти от мене и я от тебе! Я, че грешен бех, бех, та ми ка̀зън тури оня от горе!  Ма ти що си прегрешила, та и тебе та стигна?! Сигур дека си рече, че човек от мене ша стане! Ма не било писано!“. Мислеше и ревеше! Коги му очите пресъхнаха само порече гласно:

– Не чекай ма да доаждам! Коги ма донесат! – обръна са та си тръгна.

А подир него завале, та цела седмица не спира. Напролет рози цъфнаха до кръста! Като тия дека си носеше у пазвата!

34 Views
error: Content is protected !!