Галена Върбева - "Образът в огледалото"

Галена Върбева – „Образът в огледалото“

Галена Върбева – „Образът в огледалото“

Звукът идеше откъм стария лес. Обърнах поглед и видях  сив пушек, сякаш някой живееше дълбоко в сърцето на гората. Звучеше като човешки глас. Някой ме викаше. Дали имаше нужда от помощ?

Продължих по мостчето и преминах оттатък.

Скоро шумът от дърветата потъна сред общата гълчава на гората; сред многообразието от звуци – силни и слаби, неспирни и внезапни. Дърветата изглеждаха посърнали, а клоните им – нащърбени, кокалести –  сякаш старчески пръсти, обхванати от артрит. Листата им шумоляха като страници на книга и усилваха поривите на вятъра. Бяха  ту тътнещи, ту глухи, но поразяващи със своята необятна, дивна пъстрота. Есенния ветрец носеше мирис на мокра пръст, борови иглички, дъх на дъждовна вода… и въздух, много въздух.

Колкото повече навлизах в гората, толкова повече ми се струваше, че няма обратен път; че това е непознато място и скоро съвсем ще се изгубя. Дали човешкия глас не ми се беше сторил? Спрях и се ослушах. Пушекът продължаваше да се извива в небето и да изпълва синевата му със сиви оттенъци. Дали не наближаваше поруха тъдява?

И тогава я видях.

Приличаше на двестагодишна постройка, излязла от готически разказ насред нищото. Огледах се и дори разтърках очи. Сигурно сънувах!

Местните дървари не са споменавали да са виждали нещо подобно на връщане от гората. За толкова години, все един щеше да е забелязвал този старинен замък. Щях да съм чувал за него в „небивалите“ селски легенди, с които плашеха децата по дернеците, в селския хан или дори край лагерния огън.

А пушека? И него ли никой не беше виждал?

Тук ставаше нещо… нещо необяснимо, което трябваше да разплета. Кожата ми настръхна от ледената тръпка на неочакваното.

 

– …да, защото не си го виждал, но аз го видях? И това не беше сън! – каза бай Течо на Морския една вечер в хана, след третата чашка ракия.

– Кое си видял?

– Една руина, ей тъй, насред нищото! Голяма, каменна! Напомняше на изоставен замък!

– Да бе!

– Сериозно! Ей, оная нощ, в която волската кола се забави и останах в гората. Помниш ли? Дето жена ми идвала да ме търси у вас?

– Е?

– Е! Ами точно тогава стана! Цял тъмнееше, само едно прозорче светеше тъдява. – добави той с лек шептеж. – То всъщност ме упъти, че да видя някаква светлинка в тоя пущинак!

– И какво имаше вътре?

 

Приближих се до замъка и докоснах студения му камък, по който  играеха слънчеви зайчета. Погледнах през прозореца и  видях в гръб момче с кафява вълнообразна коса, която се виеше над широките му рамене. Край него се разхождаше черна пухкава котка. Тя ми се стори най- правдоподобното нещо сред този пущинак.  Дали от топлината на огъня в камината ( сухите съчки примамливо пукаха), дали от тишината на смълчаната стая, но тя изглеждаше и се движеше като всяка нормална котка на света.

Изведнъж момчето се обърна и очите му срещнаха моите. Случи се толкова бърже, че нямах време да реагирам – ни да побягна, ни да се скрия. Видях очите му, напомниха ми на моите собствени. Косата, носа, брадичката – та това бях самият аз! Сякаш найдох  сам себе си в огледалото.

Можеше ли да виждам себе си насред пустата стая в този страховит замък?

Сивата пелена на мъглата ме обгърна по- плътно. Мрачни сенки пълзяха в основата на замъка. Студът беше все по- осезаем.

Очите на котката ме изгледаха студено. Не момчето, което бе до нея, а мен –  мен през стъклото на прозореца. И тогава чух думите:

Помогни ми Страхил. Спаси ме. Толкова съм близо, а дори не ме виждаш!“

Пристъпих назад уплашено. Побягнах. Моето друго лице ме молеше да го спася… От какво? Нима бе нечий заложник? Неговия вик ли ме бе накарал да навляза толкова дълбоко в гората?

Поех си дъх  и сякаш изплувах от мътна вода. Въздухът ставаше все по- студен и по- студен. Планинските висовете отсреща потъваха в сивкава мъгла. Сърцето ми заби лудо. Кръвта пулсираше в ушите ми.

Подножията на пасищата се губеха в сиво- сини сенки. Всичко сякаш преминаваше смътно и на вълни – ивици от тополови горички, скалисти хребети, дерета и обрасли  с храсталаци потоци. Вятърът навя пелената от мъгла и по ниските стръмни ливади.

Намерих се в леглото си, плувнал в пот, сякаш наистина бях бягал. Сърцето ми отново биеше лудо в гърдите. Разтърках очи и се огледах – познатата таванска стаичка, масата, стария килер.

Нима е било просто сън? 

Вътрешно се успокоих и си поех решително дъх. Какво пък, хората често сънуват едни и същи небивалици.

Станах да потърся дрехите си, когато забелязах, че в небето се носи необичайна плътна сива завеса. Пушек? Нима отново бях в напрежение си сън?

И тогава чух звука. Носеше се откъм стария лес.

– Какво имаше вътре ли? Някакво момче!

– Момче?

– Да!

– Как изглеждаше?

Бай Течо се почеса по темето и сви устни.

– Може да не ми вярваш, но…

– Какво? … кажи!

– Напомни ми на едно от тукашните деца. От нашите. Знам какво ще кажеш –   че звучи абсурдно! Беше и тъмно като го видях, но…  съм сигурен, че беше Страхил – онова, дето все задава въпроси и чете разни книги с приказки.

Бай Течо очакваше подигравателната усмивчица на капитана. Но морският  отпи мълчаливо от чашата си и мина доста време докато проговори. Изглеждаше странно, обгърнат от миризмите наоколо и светлината, която се процеждаше през малката крушка под гредите. Затвори очи и годините сякаш се изтърколиха назад.

– Преди години,  май станаха вече четиринадесет, в гората изчезна дете! Ти и семейството ти още не се бяхте заселили!

– Дете? Изчезнало дете?

– Да. Сбрахме се от цяло село мъжете. Търсихме го из селото, после край кладенеца, край изоставеното стопанство на  Михаля, чак до края стигнахме, а нощта зайдеше. Тук дéте, там дéте – няма го и туйто! Еньо Стойо предложи да потърсим в гората и околностите. Тъмно било – нищо! Ами ако детето бере душа? Човек е туй бре, как ще го оставим!

Ами ако не е в гората, попита някой, какво ще чиним в тая тъмница?

Тоз час се замислих кой от тукашните селяни ще тръгне да отвлича дете? То самò ли се е заблудило? Ами ако са го хвърлили в някоя каруца, де не можем и очите му видя! Едничко на майка и баща, какво ще правят те, почернените, след всичкото туй! Такава тежкотия ни легна на сърцата!

Какви работи стават из тихото ни селце!

Давайте, вика, да вървим да не губим повече време, поде пак Еньо Стойо и грабна кривака. До него Добри Кулев държеше първият факел, с намотани връз него насмолени парцали. Та може ли самò дете остало насред пътьо!  Не ще и дума, всички тръгнахме подире.

Ако щеш вярвай, братко, в лабиринт да бях попаднал, по- нямаше да се уплаша. То дървета, то трънки, то нощни птици… Гора ти казвам!

Разделете се, вика водача. Двама насам, Двама натам, барем имаме очи из цялата гора. Речено- сторено! Тук-таме светнаха разпалените факли. Гората сякаш пламна!

– И в крайна сметка намерихте ли го? – попита бай Течо. Не му трябваше много, за да разбере, че детето от „ стария замък“ и изчезналото преди четиринадесет години са едно и също дете.

– Да. Трупът му. Насред горската гълчава. Тоз дето го намери първи, твърдеше че до тялото му се разхождала някаква черна котка. Понечил да я гръмне, но тя избягала. Подир тринадесет години се роди Страхиля.

Черната котка, помисли си бай Течо.

– Страхил? Нашето мòмче?

– Да, същия!

Бай Течо  разтълкува пътя на мисълта му сред лабиринта от спомени, но бе забравил още едно парченце от нея…

– Майка му. Покрусена, плачеше с дни наред. Нямаш си и идея какво преживяха. Не пожелавам  никому подобен казън! Подир година тя роди здраво момченце. Кръстиха го Страхил!

Бай Течо вдигна учудено вежди…

Побиха го тръпки…

А малкият Страхил знаеше ли истината?

48 Views
error: Content is protected !!