Mar
След току-що отминалата гръмотевична буря останаха само мокрите улици и свежата миризма на зима, носеща се във въздуха. Слънцето се подаде между мрачните купести облаци и свенливите му лъчи нарисуваха бледа дъга, която засия като корона над града. Прогоненият от стихията ден се завръщаше бавно, тържествено и триумфално, докато веселите ручейчета по асфалта постепенно пресъхваха. И скоро само ивичките кал по измитите тротоари напомняха за неотдавнашния порой.
Нещо блещукаше в тревата. Когато Лиоран се наведе да го разгледа по-добре, изуменият му поглед потъна в пъстроцветното сияние на мъничък рояк от потрепващи светлинки. Те лежаха кротко между зелените стръкове и помръдваха едва-едва, примигвайки, пулсирайки и преливайки като някаква странна искряща течност. Сякаш огненият танц на звездите от далечна мъглявина се отразяваше в локвичка бистра изворна вода.
Лиоран разлисти тревите и капчиците роса, полепнали по тях, се плъзнаха надолу, откъснаха се неохотно и заръмяха по земята. Падаха, въртяха се във въздуха и пречупваха слънчевите лъчи като мънички диаманти. После изчезваха, отдали влагата си на мократа пръст, и скоро вече нищо не скриваше необичайната находка от Лиоран. Озадачен и очарован, той колебливо протегна ръка към нея. Изпитваше съвсем лек страх, умерено нетърпение да разкрие същността й, и неудържимо, почти болезнено любопитство. Не вярваше в чудеса, но и не намираше никакво разумно обяснение на видяното.
Сякаш почувствало близостта му, лежащото на земята безплътно съзвездие се раздвижи и бавно потече към него. Светлинките засияха по-ярко, разлюляха се по-бързо и запримигваха по-начесто. През тях премина лек трепет, като мъничка вълна през още по-мъничко езеро. Блещукащата течност все по-малко изглеждаше като локвичка, стекла се след дъжда, и все повече приличаше на живо същество, обхванато от пристъп на буйна радост. Но каквото и да беше, нещото полази по показалеца на Лиоран и се обви около него като изумително красив пръстен, искрящ във всички цветове на дъгата.
“Фияфиорика”. Непознатата дума проблесна в съзнанието му ярко като светкавица и угасна също толкова бързо. Смътна тревога, удивление и възхищение се бореха в него, но той не отдръпна ръка и позволи на изтъканото от светлина създание да обгърне пръста му. Почувства слаб сърбеж и едва доловимо боцкане, сякаш беше погалил клонка с хиляди борови иглички. Постепенно усещането премина в хладно наелектризиращо изтръпване и почти приятна безчувственост.
Обгръщаше го фина бледосива мъгла, люлееше го нежно и грижовно го завиваше в ефирния си пашкул. Прииска му се да потъне в сладката нега на настоящия момент, да се слее с него и да го разтегне до безкрайност. Да се изгуби в омайната му необятност и да забрави всичко. Да не прави нищо, да не мисли за нищо, да не мечтае за нищо. Просто да остане тук и сега като нищожно късче сънливо застинала вечност.
Страхуваше се, че дори и най-нищожната промяна може да разруши крехкото му блаженство. Затова се опита да възпре някакво едва доловимо движение. Като че ли нещо изтичаше нанякъде. Може би той самият се спускаше към още по-тихи и спокойни места и моменти. Или нещо го напускаше с вяла неохота и го оставяше все по-празен и лишен от смисъл, но и все по-безметежен и умиротворен.
Изплува от унеса си бавно и неохотно. Чувстваше се като малък остров твърда земя насред разпенените талази на безбрежна река от задушаващо отчаяние. Не искаше да се събуди, но някаква сила меко, но настойчиво го побутваше, докато не го накара да запълзи, да коленичи, а накрая и да се изправи. Бавно и мъчително реалността си проправяше път обратно, заслепяваше го и го изпълваше с тъпа пулсираща болка. Докато от изтръпналата скованост не остана и следа.
– Какво става? Какво е това? – замаяно прошепна Лиоран, неспособен да отмести поглед от пръста си. Говореше на себе си и не очакваше отговор, затова беше толкова изненадан, когато го получи. Преливащото във всички цветове сияние проблесна приветливо, или поне така му се стори. В смутения му ум долетяха и се запремятаха неясни и объркани мисли, които постепенно се успокоиха, подредиха се и оформиха послание:
– Аз съм Фияфиорика. Благодаря ти, че ме спаси!
Освен че беше абсурдно, непонятно и неприемливо, обяснението породи още повече въпроси. И Лиоран не се поколеба да ги зададе, макар че изобщо не беше сигурен дали ги изрече на глас, или само си ги помисли.
– Спасил съм те? От какво? И как? Та аз не съм направил нищо!
– Не се уплаши от мен и ми позволи да взема малко от твоята жизнена сила. Не бих го направила без позволението ти, но бях много слаба и щях да умра без нея.
– Ти си паразит! – с враждебно любопитство констатира той.
– Не, не съм! – възмущението на Фияфиорика избухна толкова ослепително ярко, сякаш я беше обвинил в масово убийство. – Също като теб, и аз имам нужда от енергия, за да живея. Телата ви са обгърнати от слаба аура, която предпазва душите ви от вредни лъчения и враждебни помисли, но иначе е безполезна за вас. Аз просто източих съвсем малко от твоята, така че тя си остана почти непокътната. Знам какво правя и никога не бих наранила друго същество! Научих се да се храня от светкавиците, но за малко изпуснах последната буря и не знаех дали ще оцелея до следващата…
Бузите и ушите на Лиоран пламнаха от смущение и той неволно смекчи тона си:
– Е, щом не си паразит, тогава какво си?
– Аз съм последният лъч светлина на една умираща звезда. Напуснах я преди много време, за да не загина заедно с нея. Тя продължи да потъмнява, да изстива и да се свива, а аз се нося в космоса…
– Що за глупости! Не отговаряй, щом не искаш, но защо трябва да ме лъжеш?
Гневното сияние на Фияфиорика постепенно избледня и премина в бавно и умиротворяващо пулсиране. После съвсем помръкна и заприлича на слабото проблясване на далечни звезди в ясното небе на мразовита зимна нощ.
– Не те лъжа! Както вие носите в кръвта си солта на океана, в който се е зародил животът на вашата планета, така и аз съм изтъкана от светлината на своята звезда.
Лиоран не се чувстваше виновен за грешката си и нямаше никакво намерение да се извинява. Все пак странното същество едва не го беше убило, докато се хранеше с електромагнитното поле на тялото му. Но тъй като изпитваше известно неудобство от това, че се беше поддал на предразсъдъците си, побърза да смени темата.
– Щом ти трябва енергия – заповядай! – той с доволна усмивка извади телефона си и го протегна към бледо сияещото създание. – Вътре в това устройство има батерия, която е пълна почти догоре.
Фияфиорика колебливо полази по екрана, като облизващ го език. Но почти веднага панически се отдръпна назад, сякаш беше пристъпила в нажежена жарава. И едва когато Лиоран прибра телефона и й подаде дланта си, тя пропълзя по пръстите му и се сви на мъничко кълбо в гостоприемната му шепа.
– Какво става, не ти ли харесва? – загрижено попита той.
– Тук наистина има енергия, но мъртва, като уловено в клетка животинче. Тя е вредна за мен, дори може да ме убие. Аз се храня с жива енергия, която припка, подскача, препуска, пулсира… Не мога да ти го обясня по-добре.
– Не разбирам… Наистина се храниш с енергия, просто тази в батерията не е подходяща, така ли?
Пъстроцветните светлинки се размигаха утвърдително.
– Но защо? Какво искаш да кажеш с това, че е мъртва? Каква е тази жива енергия, която търсиш, и откъде да ти намеря такава? Батерията си е батерия, токът си е ток.
Фияфиорика блещукаше все по-слабо и някак унило. Светлинките й изглеждаха уморени, тъжни и нещастни. Лиоран я гледаше озадачено и се чудеше как да й помогне. И тогава му хрумна една идея.
– Да не би разликата да е в честотата? Не харесваш постоянния ток от батерията, но обичаш да се къпеш в мигновено избухващите и угасващи разряди на светкавиците? Може би ти трябва енергия с висока честота?
– Колкото по-висока, толкова по-добре – игриво затанцуваха искрящите огънчета, хвърляйки ярки отблясъци наоколо.
Лиоран кимна замислено, докато се опитваше да намери някакво решение на проблема, но нищо не му идваше на ум. Доколкото му беше известно никъде в природата не се срещаше източник на такава енергия. Започна да прехвърля в ума си най-различни уреди и устройства, но никое от тях не изглеждаше подходящо. Отне му доста време, преди да осъзнае, че през цялото време отговорът е бил в джоба му. С дяволита усмивка той отново извади телефона си и го предложи на изгладнялата Фияфиорика.
– Това вече го опитах и установих, че не става за ядене!
– Да, но този път ще е различно! – убедено заяви Лиоран и набра номера на справката за точно време. – Сега е включен и излъчва високочестотна енергия, с която можеш да се нахраниш.
Както и очакваше, тя беше доста скептична и не прояви особен ентусиазъм при вида на внезапно разприказвалото се устройство. Но след кратко увещаване Лиоран успя да я убеди да опита повторно. Тънка като змийче, Фияфиорика предпазливо пропълзя по екрана на телефона, готова всеки миг да се отдръпне назад. Но след миг засия щастливо и се разпростря във всички посоки в опит да покрие по-голяма площ. Излъчваното поле явно й хареса на вкус, защото тя запулсира феерично, започна да примигва, да проблясва и да прелива във всички цветове на дъгата. Но само след няколко минути телефонът замлъкна, а Фияфиорика помръкна отново.
– Само толкова ли имаш? Трябва ми повече, много повече.
– Как успя да го разредиш толкова бързо? Би трябвало да издържи поне няколко часа!
– Освен, че беше крайно недостатъчно, твоята храна мърдаше едва-едва. Нямаш ли нещо малко по-живо?
– Умиращите от глад не бива да проявяват капризи – промърмори недоволно Лиоран. – Но щом ядеш това, предлагам да ме придружиш до дома ми. Там имам безжичен рутер и ще те нагостя с неограничено количество “по-бърза” енергия. Пет гигахерца достатъчно “живи” ли са за теб?
– Какво значи “безжичен рутер”? – Заинтригуваната Фияфиорика разпростря невидимите си и неосезаеми пипалца в съзнанието на Лиоран, опитвайки се да проследи мисълта му. – О, да, това изглежда много вкусно! Нямам търпение да го опитам.
Преливаща от благодарност, Фияфиорика започна да расте и да се издига. Отначало беше прозрачна и безформена, подобно на течаща вода, но постепенно се издължи и придоби бледорозов цвят. Долната й половина се раздели по средата от вертикален срез, а в горната се появиха две странични разклонения. Четирите израстъка продължиха да се удължават и изтъняват, изливайки се в изящни крайници. Прегънаха се по средата, образувайки лакти и колене, а китките и глезените на върховете им се разшириха в мънички длани и стъпала. От тях се подадоха по пет пръстчета с тънки като люспички нокти. Палците на краката си останаха къси и сякаш недоразвити, но пръстите на ръцете изтъняха и се издължиха като стръкчета трева. Малки, обли и леко заострени гърди увенчаха горната част на торса, а долната се изви навътре в тънка гъвкава талия. После меко и плавно като морска вълна преля навън в малко по-широк ханш.
Като смело пробиващо снега кокиче над стройното тяло разцъфна глава. Олюля се за миг, заплашвайки да се откъсне от тънката лебедова шия, която изтегляше след себе си. Сякаш невидим майстор-стъклар ваеше изящна и деликатна статуетка. Меко издадени бузи, скули и надочни дъги започнаха да оформят очарователно нежните черти на лице. Появиха се волева брадичка, леко чип нос, малки уши и извити като лък устни. Поникнаха тънки мигли, гъсти изразителни вежди се разпериха като гарванови криле, развяха се буйни кичури блестяща черна коса. Отначало очните ириси бяха напълно безцветни и започнаха да се различават едва когато станаха бледо резедави. После засияха в наситено изумрудено, а центровете им потънаха в бездънно дълбоки зеници. Накрая клепачите загубиха прозрачността си и ги скриха под меките си извивки.
Завършилото преобразуването си тяло беше покрито с ефирна бледа кожа и по него вече не примигваха светлинки. Но то запази обвиващият го отвсякъде сияен ореол, който го правеше още по-красиво. И макар че беше застинало напълно неподвижно, формата му беше така стремителна, сякаш всеки миг щеше да полети. Гледката беше толкова вълнуваща, възхитителна и пленителна, че изминаха няколко секунди, преди Лиоран да успее да си поеме дъх. Изведнъж Фияфиорика отвори очи и едва не го изпепели със звездния им пламък.
– Ама какво правиш? – изумено възкликна той, когато възвърна способността си да говори. Още не можеше да свикне, че не е нужно да произнася мислите си на глас. – Та ти си съвсем гола!
– Не ти ли харесвам? – обидено присви очи Фияфиорика. Устните й останаха неподвижни, защото продължаваше да говори направо в ума му. – Исках да те зарадвам и взех тази фигура направо от подсъзнанието ти…
– И защо нямаш пъпче там? – срамежливо и като безуспешно опитваше да извърне поглед, посочи той плоския й корем.
– Очевидно защото си забравил да си го представиш – невинно пърхайки с мигли отвърна Фияфиорика и издълба плитка ямичка на мястото. – Не знам нищо за вас и ти показах това, което искаше да видиш. А сега то не ти харесва?
– Харесва ми… – сухо преглътна Лиоран. – Просто за хората не е привично да се разхождат голи.
– Изобщо не съм гола! – възмути се Фияфиорика. – Та аз дори не изглеждам така. Този образ е просто безплътна проекция, създадена от преплитащи се лъчи светлина.
– А ако някой те види? Зашеметяващо красива си, но ако държиш да изглеждаш така, ще трябва да се облечеш с нещо.
– Ами облечи ме тогава. Просто си представи някаква дреха и аз ще я извлека от съзнанието ти. Странни същества сте вие, хората. Имате толкова богато и красиво въображение, а постоянно го спъвате и оковавате крилете му. Напълно го пренебрегвате, за да се подчинявате на собствените си предразсъдъци и чуждите мнения. Защо трябва да криете копнежите си и да се срамувате от същността си? Превърнах се в това, което ти поиска да бъда. Почти невидима съм и мога да изглеждам както си поискам, затова с удоволствие приех формата, която ти ми избра със сърцето си. Но щом настояваш…
Свободно падаща бяла рокля обгърна тялото на Фияфиорика нежно като венчелистче на цвете, ефектно подчертавайки всяка негова извивка. Дългите широки ръкави й стояха чудесно, а вдигнатата като корона яка и завихрилата се в сложна прическа коса й придаваха царствен вид. Но се оказа, че освен с представите си за човешката анатомия, Лиоран има проблеми и с дамската мода. Елегантната дреха нямаше нито копчета, нито шевове, нито какъвто и да било прорез, през който да бъде облечена. Той се постара да направи представата си поне малко по-реалистична, но после се отказа и махна с ръка. Надяваше се малцината случайни минувачи, които биха ги видели, да не обърнат внимание на несъответствията.
– Ето, така е по-добре. Вече си облечена! – с облекчение въздъхна Лиоран. – Макар че, като се замисля, преди малко видях истинския ти вид и тогава определено не носеше дрехи. Значи все пак бях прав, че си напълно гола – добродушно я подразни той.
– Мисля, че “чиста светлина” е по-точно описание на това, което съм – невъзмутимо отвърна Фияфиорика.
– Е, добре, звездна госпожице, каня те на високочестотна вечеря в дома си. Сега, ако ме хванеш под ръка, можем да отидем дотам като двама приятели, които се разхождат в парка. Де да можеше само да намалиш това твое издайническо сияние? Да помръкнеш за малко…
– Не мога да помръкна – възмутено избухна Фияфиорика и засия още по-ярко. – Светлината е част от мен, както аз съм част от светлината. Ще угасна едва след като умра.
Той й подаде ръка и тя я пое. Неосезаемото докосване на безплътната й длан до неговата разтърси Лиоран като токов удар, но той успя да прикрие обхваналото го вълнение. И преструвайки се, че прегръща Фияфиорика през рамо като най-обикновено момиче, закрачи бодро и я поведе към дома си.
– Чудя се колко ли планети си посетила?
– Пребродих хиляди светове, преди да попадна на този. Смятах да си тръгна веднага, щом натрупам достатъчно енергия за следващия си полет. Но се задържах повече, защото много харесах вкуса на мълниите и аромата на сънищата на тукашните разумни същества.
Лиоран се задъхваше от хилядите въпроси, които се блъскаха в ума му като птичета в клетка и се надпреварваха да изскочат навън.
– Разкажи ми за себе си. Какво е да си лъч “чиста светлина”, който пътува между звездите?
– Както знаеш, животът е по-висша форма на организация на материята, а разумът е по-висша форма на организация на живота. Е, аз и моите посестрими сме по-висша форма на организация на разума. Носим в себе си светлината и топлината на своите звезди и способността им да създават живот и да го вдъхновяват за полет. Ние сме искриците, от които те се прераждат.
Лиоран беше въодушевен и запленен от разказа на Фияфиорика. Затова отдаде усещането си за витаещо наоколо електричество на близостта на носещата се до него безплътна холограма. Но изведнъж притъмня, застудя и стана трудно за дишане. Сякаш някаква безкрайно могъща стихия изсмука в себе си цялата светлина, топлина и въздух на света
– Изглежда имаме късмет! – усмихна се ведро той. – Виж, задава се нова буря, в която ще можеш да се нахраниш до насита.
Но вместо да се зарадва, Фияфиорика замръзна на място от сковалия я неимоверен ужас.
– Това не е буря. Това е ризингак! Проследил ме е до тук и сега твоят свят ще загине. Аз съм виновна! Трябваше веднага да се махна, но не очаквах да ме намери толкова бързо.
– Какво е ризин… – мислите на Лиоран безуспешно се опитваха да догонят бясно препускащите кошмарни образи, които отчаяната Фияфиорика неволно създаваше в ума му. Безкрайни черни полета от пепелища, разруха и смърт. Тъмносиви дюни от мрачно проблясващи песъчинки браздят ширнали се до хоризонта пустини. Голи планински хребети, издигащи се от дъната на пресъхнали океани. И безутешно скърбящ вятър, премятащ тлеещи цветчета и парцалени сажди над покритата със застинала лава земя.
– Това е единственото нещо, което успява да изпълзи от бездънния кладенец на черна дупка – опита да обясни тя. – Нейно дете е, както аз съм дете на своята звезда. Но е моята пълна противоположност, всичко, което аз не съм. Аз нося светлината и искрицата, от която се заражда животът, а той оставя след себе си само непрогледен мрак, космически студ, хаос и смърт. Гравитацията събира материята и създава светове, но също като любовта, стане ли твърде силна, се превръща в своята противоположност и започва да руши.
– Можеш ли да го победиш? – с плаха надежда попита Лиоран.
– В момента съм твърде слаба и гладна, но дори да погълна енергията на хиляди мълнии, пак не бих могла. А дори и да успея, не би имало голямо значение. Защото победата на светлината над мрака е краткотрайна и мимолетна, точно както победата на реда над хаоса и на живота над смъртта. Мога само да отложа малко гибелта ви, но не и да я предотвратя.
– Тогава избягай оттук! Нахрани се и полети между звездите, а той ще те последва и ще ни остави на мира.
– Да, но не веднага – тъжно отвърна Фияфиорика. – Той вече откри вашия свят и няма да си тръгне, преди да го унищожи. Затова толкова дълго избягвах населените планети. Не биваше да оставам тук, но повече не издържах студа и самотата. Твърде дълго се лишавах от запленяващата красота на танца на живота. Цяла вечност копнях за сгряващото докосване до друг разум. И обрекох света ви на гибел…
– Но щом той е твоята пълна противоположност… – замисли се Лиоран… – тогава може би това, което те поддържа жива, ще се окаже пагубно за него? Ако намерим гръмотевична буря и успееш да го примамиш в нея, може би той ще започне да отслабва, докато ти набираш сили? Дано това го забави поне малко и ти даде шанс да му се изплъзнеш, щом ние така или иначе сме обречени!
– Това би могло да се получи – неуверено кимна Фияфиорика. – Но къде да намерим такава буря, при това наблизо и веднага? Ризингакът още е объркан от дългото си пътуване и от милионите енергийни вълни, които пронизват града ти. Но всеки момент ще ме открие и ще ме нападне.
– А трябва ли непременно да е гръмотевична буря? Защото се сещам за нещо, което е почти толкова добро, но не е далече и не се налага да го чакаме. Сега е тъмно и не се вижда, но на онзи планински връх има една голяма сфера, която може да замени мълниите. В нея е скрит мощен високочестотен излъчвател, който се върти постоянно и изстрелва потоци енергия във всички посоки. Нарича се радар и ако успееш да примамиш там ризин…
– Благодаря, прощавай и сбогом! – бяха последните мисли на Фияфиорика, преди светлината й да изчезне в гъстия мрак. Лиоран остана съвсем сам. Не виждаше дори протегната си ръка, която все още сочеше към радара.
Тъмнината беше пълна и абсолютна, безкрайна и вечна. И в следващия миг не беше. Появи се някакво едва доловимо светличе, толкова немощно мъждукащо и слабо, че сигурно беше просто зрителна измама. Потрепна, примигна, но не угасна. Задържа се и дори леко се усили. Нямаше как да победи мрака, но въпреки това не се отказваше. Заблестя смело и уверено като самотната вечерница на беззвездното нощно небе. Намери в себе си сили и се превърна в тлеещо въгленче, после в бледо пламъче, в разпалващ се огън и накрая в бушуващ пожар. Започна от нищожна точица, а скоро вече озаряваше планинския връх като дълго чакан, жадуван и изстрадан изгрев. Със сигурност щеше да се изтощи. Неизбежно щеше да угасне. Но сега набираше мощ и сияеше все по-ярко. И, неочаквал такава съпротива, мракът смутено потръпна. Заколеба се, отдръпна се, отстъпи. Неминуемо щеше да задуши светлината, да я угаси с безпощадната си леденостудена същност, да я надживее. Но точно сега трябваше да се примири с нея. Защото за разлика от милиардите й лъчи, мракът е сам. Не може да се отразява, не може да разпалва друг мрак, не може дори да хвърля сянка.
Сиянието на Фияфиорика се разшири настрани и се плъзна като тънка блестяща нишка по назъбената линия на планинския хоризонт. Разля се по целия небосклон и обгърна отвсякъде мрака на ризингака. Протегна към него тънички като светкавици пипалца, които набраха мощ и изригнаха в огнени протуберанси от нажежена до бяло плазма. После се нахвърли върху извечния си враг с цялата изпепеляваща ярост на избухваща свръхнова. Двете стихии се вкопчиха в смъртоносна схватка и след няколко секунди бяха погълнати от ослепителния вихър на невъобразимо ярка анихилация. Напълно беззвучната експлозия не предизвика вибрации или трусове, нито създаде ударна вълна. Сякаш някаква безкрайно мощна мълния в миг угаси мрака. Отново беше ясен слънчев ден, а няколкото високи перести облачета едва загатваха за отминалата буря.
Лиоран гледаше към вече видимия радар съкрушено и невярващо.
– Тя се пожертва. Не избяга, а остана и даде живота си, за да спаси нашия. Да ни подари още миг, още ден, още късче вечност. Но достойни ли сме за този дар? И какво ще правим без нея…
Няколко разноцветни искрици припламнаха между още влажните стръкове трева като оживял бенгалски огън. Неумело изразявайки мислите си, те проговориха:
– Макар че Фияфиорика загина, тя не изчезна безследно. Ние сме последните фотони, които останаха от нея. И чрез нас тя завинаги ще бъде с вас. Защото носите частица от светлината й в себе си, в своите сънища и мечти.
Независимостта понякога струва повече. Ако ни четеш и следиш, подкрепи ни:
Банковата ни сметка (в лева/BGN)
“Юдизайн БГ” ООД
IBAN: BG37STSA93000027928343
BIC: STSABGSF
Банка: ДСК
Основание: Дарение
