Евтаназия на любовта от Сони Димитрова

„Евтаназия на любовта“ – Сони Димитрова

„Евтаназия на любовта“ – Сони Димитрова

Бях в ступор. Току що евтаназирах единствената истинска любов, която имах и едва ли щях да срещна друга. Стоях и гледах как душата ѝ отлита в небитието. В дясната ръка държах скалпел, мислех че ще ми се наложи и да аутопсирам. Но защо да го играя патолог при положение, че знаех всичко за смъртта ѝ. Аз съм просто убиец. Дори не наемник. Доброволно и напълно осъзнато смазах това великолепно създание на име Любов. Нямаше друг начин. Настъпило бе време разделно.

Размишлявах ретроспективно, дали и доколко беше нужен този акт на милосърдие.

Тази връзка с бинарни отношения, критично интензивна беляза молекулния ми фундамент за животи напред.

Сещах се незначителни на пръв поглед случки, които обаче имаха мащабна роля в любовната ни пиеса. Театър на сенките, изигран професионално сред брутален секс и още по-брутални словесни нападки.

Първият яростен, безпричинен скандал бе на тема лингвистика или защо по дяволите използвам думата ,,аутфит’’, а не ,,тоалет’’. Изначално потънах в блокажи, абсолютно загубила говор и картина. Окопитена, започнах да се обяснявам като чирак пред майстор: ,,Недей моля те, нужна ли е тази язвителност? Живяла съм навън, приела съм естествено и доста чуждици… Защо дръзваш да ме нападаш, при все че споделяме кратки мигове заедно?” Обаче тирадата от словесна диария тече! ,,Ти, толкова ли си важна, повече ли си от другите, та не можеш като нормален човек да се изразяваш?“ Ами разбира се, че бях хахо! Взех да се оправдавам, да се обезценявам само и само да парирам този унизителен диалог.

После имаше моменти, в които синхронът между нас беше пример за стабилност и хармония. След това отново настъпваха фази на демолиращи спорове. Играеше си с мен на топло и студено, и на изчезване. Сетивността ми се обостряше до тремор, докато той го раздаваше наказателно, чрез обидено отсъствие.

С времето осъзнах, че обичах аз. Той просто беше поласкан. Имахме прекрасна симбиоза – аз щуро влюбена, той педантично изсмукващ целият ми енергиен запас. След срещите ни се прибирах с хладна и гладна душа, а негово височество отиваше щастлив и зареден в собствено паралелно битовизмие. Толкова заслепено го боготворях, че милеех и за родата му. Винаги бях насреща при нужда, в тревоги, вълнения, съмнения. Захранвах като неизчерпаема електроцентрала с Божествена закрила и безрезервна любов.

Все на разположение, когато е свободен, загърбвах личния живот, приятели, хобита, бързах със скоростта на влака-стрела да направя всичко необходимо, за да открадна два умопомпрачителни часа в неговата компания.

В началото не ми тежеше, окрилена пърхах като новоизлюпена пеперуда и сияех като току що навалял сняг.

С него се смеех до припадък, понякога имах усещането, че този смях извира неконтрулируемо от душевният затвор, в който висях десетилетия наред и че разчупва железните, човешки окови, с които така здраво се бях овързала.

Тези неподправени емоции бушуваха в изтерзаното ми сърце и аз, сляпа за истинската реалност,  се реех волно из фантазната. Бях абсолютен наркоман, който, ако не си получи дневната доза щастие, развива яростна абстинентност. После дойде ред на първите драми.

Имаше дни, когато не го виждах, те се превръщаха в седмици, а аз на свой ред приемах форма на привидение и просто вегетирах. Отказвах да се храня, защото постоянно преигравах в съзнанието, ритуалите ни на хранене. Обожавах да вечерям с него, струеше толкова силна интимност в това простичко удоволствие.

Имаше един момент, когато ме беше поканил да хапнем, но поканата звучеше невероятно галантно  и аз се наконтих, сякаш отивам на бал. Докато сядах в колата, бързайки да го целуна, имах неблагоразумието да възкликна как е облечен-с анцуг! И това беше най-мащабната ми грешка. Онова, което последва звучеше като писъци от Холокоста. Яростта и злобата, които ме заляха, бяха като казан с катран. Въобще как съм могла да си позволя лукса да негодувам, при все че той е дошъл и направил ,,немислимото”, за да ме види. Диалогът беше протекъл що годе така:

– Ще си ходя облечен, както намеря за нужно! Ако искам и гол ще дойда! Коя си ти, че да определяш?

– Моля те, не съм искала,-само възкликнах по-скоро разтревожено, че не съм разбрала правилно идеята ти за среща! – Не съм имала намерение да те обидя!“

Последвалата тиня се изроди в блато и двамата потънахме в смрадта на словесния двубой. Болката от тази вербална атака беше десятка по скалата на идентифицирането и. остра, тахикардична и морфинонуждаеща. След тази случка заприличах на бледо себеподобие.

Казваха ми, че съм болна, обсебена, непонятна, но толкова бях влюбена. Ама обичах имагинерен образ, аз си го бях създала, изградила и го отглеждах, както меценат обгрижва любимото си изкуство – нежно, съзидателно, с неподправена охота.

Очевидно обичах садист. Но от онези потайните, които чрез умела манипулация са способни да те принизят до статут на амеба. Лутах се безкрайно в нощите, точещи се като полуомесено тесто. Размишлявах върху поведението си и как все се случва, че аз съм сгрешила, че аз съм лоша, че аз съм капризна, изискваща и недоволна.

Ровех из дълбините на душата си толкова целеустремено, сякаш ровя гроб. Накрая той идваше, ухилен, с амнезия за вербалните атаки и садеше нов сорт карамфили върху прясно изровената душевна дупка.

И защото никой наркоман не се отказва така лесно от любимата дрога, послушно го приемах в себе си и колелото на късмета започваше своят нов цикъл.

Така ограбих и обезверих себе си за има няма три години. Приливи, отливи, изгреви, залези, а между тях аз – гола, обругана, но обичаща. Страстно и на инат.

Последната Коледа-кулминацията се развихри с неочакван ентусиазъм. Тичах из магазините като пощръкляла и се чудех как да зарадвам него и близките му. Макар да бях финансово стагнирана, взех най-желаните  подаръци, опаковах ги естетично, с цялата любов в мен и зачаках нетърпеливо да се срещнем, за да ги връча. В главата ми танцуваха сцени, как той се впечатлява, как изпада в диво умиление, как се радва като влюбен в конфетно-бонбонена фаза.

Уви, реалността нямаше нищо общо с ,,Болеро” на Равел във фантазиите ми.

Появи се, неглижиран, запъхтян, сякаш е спринтирал, а не шофирал. Имаше леко махленски вид и злорада усмивка.

Аз припряно му връчих подаръците, издекламирах дълга тирада за красиви и споделени мигове и втрещено замлъкнах. Той ме прекъсна. С безпардонен жест, леко с досада измърмори, че съм клинично многословна. Свих се в себе си като наритано коте и притихнах. Всички светлини в сърцето изгаснаха.

Извади от колата кутия – типично магазинерска коледна кутия с боднат гирлянд отгоре. Нареди да я отворя с тон, напомнящ Башмайсторът.

Вътре се мъдреше парфюм. Увиснах безтегловно. Мечтаех за един определен парфюм, който беше скъп, сластен, шлейфов и за който подсмърчах от месеци. Този в коледната опаковка беше далечна реплика, неприлично евтин и всичко друго, но не и онзи, който бленувах. Не съм била меркантилна. Никога. Поантата беше, че имах цветни упования за познаване на женската ми същност. Надежда, която очевидно трябваше да отмия в тоалетната на тривиалностите.

Сякаш някой ме разтърси из основи и извади от летаргичната любов, в която се реех. Бегбеде се оказа прав – любовта трае три години! И то, ако си ударил джакпот на ротативки.

Изведнъж прогледнах. Взирах се ококорена в мъж, чието Его беше мащабно, колкото НАСА и най-сетне разбрах, че съм окърлена патерица в неговия далечен като звездите, живот. Леко, лежерно разнообразие, галещо най-фините струни на душата му.

Промълвих някакво тихо благодаря и извадих скалпела.

Сони Димитрова

367 Views
error: Content is protected !!