Sep
Новини
Елза Триоле – дама и уличница
Елза Триоле (1896 – 1970) е френска писателка, автор на разкази и романи, често определяна като комунистка. Тя е член Френската съпротива и е носител на наградата Гонкур през 1945 г. Родена е в Москва под името Елза Юреевна Каган на 24.09.1896 година в семейството на Юрий Каган – литовски евреин и адвокат и Елена Борман – латвийска еврейка.
Характерна за нея е твърдата позиция под привидната невинност и независимост, но закалката ѝ между двата свята – любимата ѝ Русия и осиновителката ѝ – Франция, я изгражда в твърдост и пламенност. Когато осъзнава, че във Франция ще е винаги “аутсайдер” казва: “Да си чужденец не е въпрос на паспорт”. След един неуспешен брак се жени за обожавания от нея Луи Арагон – известен поет. Но висшите кръгове във Франция и артистичните среди не я одобряват. През 1969 г. казва: “Имам съпруг, който е комунист. И аз съм виновна, че той е такъв. Аз съм инструмент в ръцете на Съюза… Аз съм дама и уличница… Аз съм моралист и лековата… Аз съм музата и проклятието на поета”.
Нейният образ се прокрадва, понякога твърде явно, в романите и разказите ѝ – в отношенията със съпрузите, в работата с Френската съпротива, в изразите на самота и изгнание. Както една от нейните героини се оплаква: “Никой не ме обича” – а Елза се е страхува именно от това.
Любовта на Триоле към поезията, най-вече към руските символисти, води до близкото приятелство с Владимир Маяковски, чието небрежно облекло и бохемски маниери шокират родители ѝ. Тя решава да не разочарова майка си и къса отношения с великия поет. През 50-те години Триоле признава, че е правила аборт, а слуховете са, че вероятно Маяковски е бил отговорен за бременността на Елза.
Приета е заедно със сестра си да учи архитектура с квотата на еврейските студенти, която по онова време е 3% от всички места.
Пренасяме се през 1917-1918 година – време на революция, глад, епидемия. Елза решава да напусне Русия. Точно тогава Триоле се обръща към марксистката идеология и става страстен поддръжник на съветската система. Но причините да напусне Москва са лични, а не политически. Смята се, че през 1917 се е запознала с Андре Триоле във френското посолство в Москва. Въпреки различията си – Андре е от богато земевладелско семейство, обожава конете и жените – двамата се женят през 1918 г. Докато Андре е “денди”, Елза е все още неопитна, не е имала собствен живот, не е изживяла поривите на младостта. А когато страната потъва в гражданска война, Елза и майка ѝ кандидатстват за паспорти и оставят роднините си, които са твърде отдадени на болшевишкия режим. Следват няколко години с Андре в Лондон и Таити, където тя пише първия си роман “В Таити”, публикуван в Русия през 1925 г. Двамата се разделят, когато тя оставя съпруга си в карибската държава и се връща във Франция, но запазват приятелски отношения и Андре дори ѝ изплаща месечна издръжка, за да не ѝ се налага да работи. Тези отлични отношения се запазват дори след като Елза Триоле започва връзка с Луис Арагон.
Елза е несигурна за бъдещето си, затова заминава за Лондон, където майка ѝ работи за съветското търговско бюро, а чичо ѝ Борман притежава фабрика. Работи за кратко в архитектурното бюро, но не успява да се установи. През 1922 заминава за Берлин при сестра си. Наемат апартамент и привличат голямата руска емигрантска колония. Сред процъфтяващото общество на руски авангардисти, Елза има различни сексуални партньори, но не обръща внимание на Маяковски, които вече не чувства близък, а и той има отношения със сестра ѝ Лили. Лаклан Макинън твърди, че сексуалността на Елза Триоле е била контролирана, защото се е страхувала да не изгуби себе си. Така или иначе Елза привлича мъже през целия си живот.
По същото време Виктор Шкловски е един от нейните почитатели и включва нейни писма в романа си “Zoo”. По този начин отключва началото на кариерата ѝ като писател, защото самият Максим Горки, който живее близо до Берлин, прочита ръкописа и моли да се срещне с младата авторка. Насърчава я да пише. През 1923 тя заминава за Париж и живее сред сюрреалистите и дадаистите Фернан Леже, Ман Рей, Франсис Пикабия и съпругата му, Марсел Дюшан, руски емигрант като Иля Еренбург и др. Спечелва много приятели, но френската полиция притежава досието ѝ и я смята за съветски шпионин. За този период Триоле казва: “Бях млада, бях весела, имах много любовници”. По това време завършва романите си “В Таити” и “Дива ягода”. Последният е базиран на спомени от детството, което е нейният начин да “възстанови свят, който вече не съществува”.
През юли 1925 заминава за Москва, където остава осем месеца. Двата ѝ романа, които са публикувани там, са приети добре, но нямат финансов успех. Тя се връща в Париж, където работи върху третия си роман, “Камуфлаж”, който носи със себе си по време на следващото си посещение в съветската столица през май 1927г. Издаването му е забавено до ноември, поради проблеми с руската цензура. Но и този роман не жъне успех. Според Триоле това е така, защото е “твърде нещастен, истинската му тема беше страха от живота”. Писателката е разочарована от негативните реакции към книгата и отново се присъединява към руския кръг в Париж, и решава да изостави писането. Но тогава среща Луи Арагон, което променя живота ѝ завинаги.
Арагон е парижанин, завършил медицинско училище, герой от войната, поет, женкар с бисексуална ориентация, член на Френската комунистическа партия и изключително активен в авангардните движения. Историк пише: “Първите дадисти възнамеряваха да се подиграят и да унижат културата…, която беше заета да убива техните съвременници”. Сюрреализмът също привлича недоволното и разочаровано поколение, което отхвърля реалността и желае да шокира баналната буржоазия. Триоле не споделя ентусиазма на Арагон, не харесва и приятелите му.
Двамата, Триоле и Арагон, се срещат в едно кафене на 6 ноември 1928, когато общ познат ги запознава. Остават заедно до смъртта на писателката през 1970 г. Никой, включително Елза, не вярва, че връзката им ще продължи. Но тази връзка е край на това да бъде просто чужденец във Франция, “краят на безцелното плаване”. За Арагон това е всепоглъщаща любов, която прониква във всеки един аспект от живота му. По-късно той споделя, че Елза е тази, “на която дължа всичко, което съм, на която дължа това, че съм намерил входа към реалния свят, където живота и смъртта си заслужават”. В Арагон Триоле намира сродна поетична душа, но отрича някога той да е имал пряко влияние върху творчеството ѝ. Тя смята, че писателите започват с реалността и я трансформират чрез въображения, “за да ни накарат да мечтаем”.
Още в началото на аферата им Триоле започва да разделя Арагон от приятелите му и забранява да се споменават бившите му любовници в нейно присъствие. Тя не търпи съперници – нито мъже, нито жени, които биха могли да застрашат нейната позиция. И в тази връзка тя е доминиращата и успява да създаде с Арагон личен живот. Въпреки че той винаги се съгласява с нея, възразява срещу това, че тя получава издържа от Андре. Но общите им доходи са недостатъчни за простите им нужди. Случайна среща между нея и представител на списание “Vogue” през август 1929 открива нова възможност – тя започва да прави шикозни огърлици за модните къщи в Париж. Арагон също се намесва и започва да продава изработените бижута на различни клиенти. Бизнес предприятието им започва да печели достатъчно, за да пътуват до Берлин и да се срещнат със сестрата на Елза – Лили и Маяковски, който ще се самоубие през 1930 г.
Септември 1930 г. Триоле, Арагон и техния приятел Жорж Садул заминават за Русия, за да присъстват на конгрес на писателите в Харков. През това първо пътуване на Арагон до Съветския съюз, той пламенно подкрепя съветската система, пренебрегвайки безмилостните репресивни аспекти на режима. Елза споделя неговите комунистически идеали, но нейната привързаност е по-скоро сантименталност, отколкото идеологизъм. През следващите пътувания до Съветския съюз през 1931 и 1932 нито Триоле, нито Арагон казват нещо критично срещу “тоталитарната полицейска държава”, която тероризира мислители,писатели, политически дисиденти. И двамата са наясно със ситуацията, но не говорят за това дори след завръщането си във Франция.
В Париж Арагон започва работа в комунистическия всекидневник L’Humanité, a Триоле се насочва към превод на френски романи за публикуване в Москва. Но когато руския издател сериозно редактира преводите без да се допита до нея, тя се отказва от това начинание. Странно е, че Арагон не подкрепя Елза в това да се занимава с писане, но тя го пренебрегва и пише романа си “Колиета”, базиран на нейното кратко начинание в правенето и продажбата на бижута. Част от книгата ѝ е публикувана в списание в Москва, но е забранена без обяснение и повече не се появява, докато Триоле е жива.
Библиографът на писателката казва, че тя приема съдбата си и решава, че щом не може да бъде руска писателка, ще стане френска. Тя нито се консултира, нито уведомява Арагон, че пише първия си роман на френски “Лека нощ, Терез”, защото знае, че няма да получи подкрепа и окуражаване. В крайна сметка Робърт Даноел, издателят на Арагон, решава да издаде романа само след няколко прочетени страници. Освен това “Лека нощ, Терез” получава положителен отзив от френския интелектуалец и писател Жан-Пол Сартр.
Независимо от този успех, за Елза 30-те години на миналия век са посветени на “задържане на крехката личност на Арагон”, принуждавайки я да заеме подчинена позиция по отношение на него и задълженията му към Френската комунистическа партия. Самата тя никога не е била член на партията. Въпреки това е активна – макар и като “придадък” на Арагон – присъства на партийни събрания, писателски конгреси в Испания, Съветския съюза, Съединените щати. През 1939 г. Елинор Рузвелт се намесва, за да им бъде удовлетворена молбата за виза, тъй като са писали в нея, че са членове на комунистическата партия. Докато са в Ню Йорк, Елза Триоле се разхожда из Харлем и е поразена от капиталистическото американско общество – “образ, който я преследва”.
В навечерието на войната, Арагон осъзнава, че ще бъде призован за военна служба, а тъй като с Триоле никога не са женили, няма да ѝ бъде позволено да има контакт с него. Веднага след като Елза и Андре се развеждат през февруари 1939, Триоле и Арагон сключват брак в Париж.
През август е подписан германско-съветския пакт за ненападение, което ги поставя пред дилема. Елза се страхува да го критикува, тъй като Лили все още живее в Съветския съюз. Френските комунисти обаче без колебание подкрепят пакта. От своя страна френското правителство ги обвинява в предателство и от следващия месец партията вече е незаконна. Триоле и Арагон се крият в чилийското посолство няколко дни. Арагон е повика за медицински помощник и напуска Париж в началото на септември. “Войната трябваше да започне с неяснота и да завърши с разочарование”, пише нейния биограф.
Арагон участва активно в битките в Северна Франция и е награден с два медала за храброст преди да бъде евакуиран в Дюнкерк. Франция е победена от германците през юни 1940 г. и Триоле страда заедно с вторите си сънародници: “В тези моменти”, спомня си тя, “върховният ужас е да не знаеш къде е страната ти… или дори дали имаш такава.” Година по-късно нацистите атакуват Съветския съюз – „двойно поражение“ за Триоле. След като французите подписват примирие с германците, Арагон е уволнен от армията. Той и Елза могат да емигрират, но вместо това решават да останат във Франция и да се борят с германските окупатори по всякакъв начин. Това ги поставя в опасност; Триолет е руски евреин, Арагон е комунист. Те бягат на юг към неокупираната зона на Франция и се присъединяват към Френската съпротива.
През юли 1940 г. започват арести на членовете на Френската комунистическа партия. Триоле и Арагон се изплъзват от властите, като се местят често от един град в друг, в Каркасон, в Авиньон, Лион, Ница и няколко изолирани села. Започват да организират “литературна съпротива” на писатели и издатели на юг и в Париж. Подновяват контакта си със забранената Комунистическа партия. През юни или юли 1941 г. Триоле и Арагон пътуват до Париж, използвайки фалшиви документи. Задържани са от германците преди да стигнат до града и прекарват десет дни в затвора. Елза пише за това преживяване в разказа си „Това беше само преминаване на границата“, публикуван през февруари 1945 г. Тя и Арагон са освободени и безпрепятствено отиват в Париж, където се срещат с други писатели и основават Националния комитет на писателите. След това се връщат в неокупираната зона, за да организират там Комитета.
Войната, окупацията, арестите и постоянното движение сякаш стимулират творчеството на Триоле. Нейните разкази разкриват ново самочувствие; „Красивата бакалинка“, „Лична съдба“ и „Хиляда съжаления“ са критични към „тривиалността и лицемерието“ на френското общество и описват брака като „фалшив“. Докато живее в Ница, Елза работи върху „Белият кон“, нейната най-автобиографична творба до момента, написана през „един от най-щастливите периоди в живота ѝ“, според Макинън. Романът се появява през 1943 г., но едва след като последното изречение е премахнато; Елза споменава концентрационните лагери, а Деноел, издателят, трябваше да се приспособи към германската цензура в Париж. Писането на Триоле ѝ осигурява лично удовлетворение и независимост, живот, отделен от задушаващото обожание на нейния съпруг. Местна книжарница е социалният център в Ница за хора като Арагонците, „преходни, опитващи се просто да оцелеят“. Триоле се сприятелява и с художника Анри Матис, чиято работа „говореше и предизвикваше нещо в самата Елза“.
През ноември 1942 г. Триоле и Арагон бягат от Ница, защото италианците се местят да окупират района; в същото време германците превземат останалата част от Франция в отговор на десанта на съюзниците в Северна Африка. Нетърпеливи да продължат да пишат от името на Съпротивата, двойката отива в Лион, където става част от тайна организация на интелектуалци, наречена „Les Étoiles“ (Звездите), „клетка“ от около петима членове, които имат безусловно доверие на един друг. Работата им в движението на Съпротивата създава лична криза през 1943 г. Триоле информира Арагон, че ще го напусне. Съпрузи и съпруги, които са били активни в тези тясно свързани клетки, не трябвало да остават заедно. Елза обяви: „Не мога да си позволя идеята, че ще стигнем до края на войната и когато хората ме питат: „И какво направи?“ Ще трябва да кажа „Нищо“. Не е изненадващо, че Триоле остава, но при собствените си условия. Доминик Десанти, френският биограф на Елза, твърди, че Триоле всъщност е искала да напусне Арагон завинаги, че е реагирала срещу „трябва да играе втора цигулка след мъжкия си партньор“, както е правила през по-голямата част от 30-те години.
Докато е в Лион, Елза написва вълнуваща история, която придава достоверност на твърдението на Десанти. Двама влюбени, Жулиет и Селестин, които участват в Съпротивата, са принудени да се разделят и Жулиет казва: „Винаги съм знаела, че любовта е само фалш и че няма истина, а само илюзия. Хората не се обичат , никой не обича никого.” „Любовниците от Авиньон“ на Триоле е нелегално публикувана през октомври 1943 г. под псевдонима Лоран Даниел. Историята също така включва алюзии за френските комунисти (партията все още е забранена във Франция) като “le parti des fusillés” (партията на застреляните). След Освобождението на Франция Френската комунистическа партия приема този израз за свой, за да напомня на нацията, че са били сред най-активните съпротивляващи се и че много от техните членове са били убити от нацистите.
По време на войната Триоле и Арагон продължават да пишат и разпространяват нелегален вестник с ясното съзнание, че ако бъдат хванати, ще бъдат депортирани в концентрационен лагер или убити. Веднага след като Париж е освободен през август 1944 г., те се връщат и откриват, че апартаментът им е бил реквизиран от германците. Учудващо четирите години на германска окупация, на участие в опасни съпротивителни дейности и непрекъснато движение, за да избегнат залавянето, са време на голяма продуктивност за Елза: „Писането беше моята свобода, моето предизвикателство, моят лукс“. Нейният сборник с разкази „Първата сълза струва двеста франка“ (1944) печели престижната награда „Гонкур“ през 1945 г.; заглавието е взето от „кодирано съобщение до Съпротивата в навечерието на десанта в Нормандия“. С настъпването на мира идва Студената война и разочарованието на Елза е отразено в нейните романи „Никой не ме обича“, „Въоръжени призраци“ и „Инспекторът на руините“. „Руините“ се отнасят за „съсипани хора, които нямат към какво да се върнат“. Триоле сега вече е известна писателка и чрез стиховете на Арагон, особено “Очите на Елза” (1942), тя се превръща в „икона“, национален символ. Но след годините на война и окупация Триоле „никога повече няма да живее толкова интензивно“.
Всички във Франция искат да забравят войната, а Триоле и Арагон също са бързо забравени, „прехвърлени в (комунистическото) гето“. Те остават безкритични към репресивните комунистически режими в Източна Европа, където пътуват много. Тяхната роля в „кървавите и отмъстителни“ чистки на тези, които са сътрудничили на нацистите във Франция, дори бивши приятели, „гарантира … че Елза и Арагон се заразяват с един вид интелектуална проказа“. Повечето следвоенни романи и разкази на Триоле не се харесаха на уморените от война французи и спомените за Съпротивата избледняват. И Триоле, и Арагон отново сътрудничат на възродените комунистически вестници във Франция; Триоле присъства на процесите в Нюрнберг и пише „Валсът на съдиите“, в който заявява, че обществото „изпитва отвращение към безкрайното съдене на някой, съден предварително от човечеството“ и не е необходимо да ѝ се напомня за лагерите Дахау и Аушвиц . Романът ѝ „Червеният кон“ (1953) е практически игнориран от критиците, което Триоле приписва на нейната комунистическа принадлежност и на факта, че е жена и чужденка.
Елза Триоле винаги е била наясно с разделената си вярност между родните и осиновените земи. Стихотворение на Маяковски описва собствените ѝ чувства: „Бих искала да живея и да умра в Париж / Ако я нямаше тази земя – Москва!“ Нейният роман „Къде се срещат непознати“ (1957) отразява тези чувства към нейните два „дома“. Триоле не е безкритична към комунизма, както се вижда в „Паметникът“ (1957 г.), историята на скулптор в неназована източноевропейска страна, който се самоубива, защото вярва, че неговата статуя на Йосиф Сталин е провал. Базиран на действително събитие, той предизвика остри критики от френските комунисти. Триоле защитава романа си, като казва, че „задължение на един социалистически реалист е да казва истината, колкото и неприятна да е тя“. Атаките от страна на нейните политически другари я карат да се отегчи от всичко това. “Омръзна ми самата аз, тъй като бях такава, каквато бях, очевидно не предназначена за мир и тишина, писна ми от личните ми чувства… омръзна ми от кавгата“. Въпреки че печели много от френски комунисти за своята гледна точка, Триоле се опитва да избегне подобни противоречия в бъдеще. Тя започва работа по трилогия „Епохата на найлона“, която се занимава с въпроси от 20-ти век като модерните технологии, консуматорството и позицията на жените в съвременното общество. Писането е „едновременно приятно и болезнено“ за Триоле и тя твърди, че никога не е имала конкретно заключение. В The Grand Never (1965), например, героинята напуска любовника си, “и когато го направи”, отбелязва Елза, “запитах се: защо, за бога, направи това?”
През последните десет години от живота й тя и Арагон са финансово осигурени, което им позволява да живеят в изключителен район на Париж и да закупят малка вила в село Сен Арно. Те също започват да си сътрудничат и да събират своите романи – 40 тома между 1964 и 1973 г. и „стоят като най-добрият паметник на двойката“. От първите години на войната Триоле страда от сърдечни проблеми, които водят до смъртта ѝ през юни 1970 г. Тя е погребана в Сен Арно, където е и починала. Няколко години по-късно, в знак на почит към Елза, Арагон пише: „Животът ми… продължи четиридесет и две години/ Останалото… преди, след/ Останалото е само останалото/ Дори не останалото.“ Умира на Бъдни вечер през 1982 г. и е погребан до Елза.
Валентин Попов-Вотан
главен редактор
Валентин Попов е български писател, носител на редица значими национални и международни отличия за проза и поезия. Негови творби могат да се прочетат на български, английски и италиански.
