Mar
Да те хванат бесовете
Васил Попов
Веднъж дядо го хванаха бесовете и го завлякоха в гората, та цялото село се вдигнахме и хукнахме да го търсим. Водеше ни, разбира се, комшията – до тоя момент той бе единственият, който твърдеше, че може да вижда бесовете. Питам го: “Абе, комши, ако видиш бесове, какво ще ги правиш?… Как какво? Ще ги гръмна с ей тая пушка!… Ама ти нямаш пушка!… Имам! Тя просто е невидима. Бесовете са невидими, та затова трябва да се гърмят с невидима пушка и невидими патрони.” А баба през цялото време вървеше и оплакваше дядо все едно е умрял.
След цяла нощ скитане по горите намерихме дядо. Аз го видях сам самичък, ама комшията извади невидимата си пушка, зареди я с невидимите си патрони и почна да стреля по бесовете, които само той и дядо виждаха. После дядо му се разкрещя и му каза, че е убил един от приятелите му. Как така приятел! – чуди се комшията. Ами така! Както сред хората има и добри, и лоши, така е и при бесовете! Убиец такъв! Двамата дълго се караха, след което спряха. Комшията заяви, че повече никога няма да спасява дядо и двамата спряха да си говорят.
Вкъщи дядо разказа какво е да те хванат бесовете. Докато си пасял овцете на една поляна и си попийвал ракийка, се появили два беса. Единият бил с глава на крава и имал крила – едното било като на прилеп, а другото като на пеперуда. Другият изглеждал дори още по-страшно. Те взели всичко на дядо и после изпили ракията му. Харесали я и решили да си го вземат с него да си им прави ракия. Дядо се съгласил, но само при положение че от време на време го пускат да си иде вкъщи. “В крайна сметка, – каза дядо, не е чак толкова лошо понякога да те хванат бесовете.” А баба като го чу, само възкликна ужасена: “Боже Господи!” – защото баба вярваше в Него. После се обади на баща ми, оплака му се и скоро двамата вкараха дядо в лудницата.
Дядо преспокойно заяви, че това няма никакъв смисъл, защото скоро ще дойдат бесовете и ще си го хванат. Следващия път като отидохме да видим дядо, в лудницата нямаше никой – само той бе в цялата сграда. “Къде са хората, дядо?… Бесовете ги завлякоха. Казах ви аз!“ Преместиха го в друга и после в трета лудница – и там стана същата работа. Изчезнаха толкова много хора, че накрая баба реши, че вече наистина трябва да спрат, преди да се е затрило цялото човечество заради опитите на баба да изкара дядо луд.
И дядо се прибра пак вкъщи.
Седя известно време и после пак го хванаха бесовете. Върна се след месец – с три синджира, за които бяха вързани бесове. Аз, разбира се, не можех да ги видя, но виждах как мърдаха синджирите и ми ставаше ясно, че наистина има нещо завързано за тях. Дядо каза, че това са кучета-бесове. Подарил му ги един бес, който много харесал ракията му. Кучетата-бесове имали крака като на гущер, дълги като на жираф вратове, кози глави и слонски хоботи. Заради тях не само че никой не смееше да припари до къщата ни, но и повечето от хората напуснаха родните си домове – някои дори се преместиха в други държави. Един от малкото хора, които останаха, беше комшията, който не се страхуваше, защото си имаше своята невидима пушка и опит в убийството на бесове. А дядо обичаше своите домашни любимци и все си повтаряше: “В крайна сметка не е чак толкова лошо понякога да те хванат бесовете.”
Веднъж пък един бес, който приличал досущ на щъркел, толкова харесал на дядо ракията, че го качил на гърба си и двамата полетели към небето. Излезли в космоса и отишли в бъдещето – на дядо много му харесало, но по едно време взело да му омръзва от толкова много звезди и да му се доспива. Спрели на Марс да си починат малко и там видели едни космонавти, които си мислели, че са първите хора, стъпили на Марс, та се разочаровали, като видели дядо и щъркела, които явно ги били изпреварили. След това космонавтите се прибрали на Земята, разказали видяното, а биолозите трябвало да пренапишат учебниците по биология, та да съобщят на всички хора, че щъркелите не летят само на юг и на север, но и на Марс. Дядо много им се смял.
“Добре де, дядо, бесовете не могат ли сами да си правят ракия?… Не могат – не ги бива в тая работа. А ако знаеш какви вкусотии имат и от какви неща само им правя ракията!… Какви например?… Ами много обичат да си похапват от времето например. И то, няма какво да си кривим душата, наистина е много сладко бе, мама му стара!. Годините и дните растат по дърветата – те имат вкус малко на нашите дини, ама по-вкусни. Макар че дните са по-скоро пъпеши. Аз не обичам много пъпеши, затова и не обичам дните, макар че ако ги поръсиш с малко мед и орехи, стават един път! … Отидеш ли в света на бесовете, задължително ще те почерпят с някоя и друга година или ден. А минутите, ти казвам, са страшна работа! Има различни сортове минути – някои на вкус приличат на круши, други пък на сливи, ананаси… Аз най-често им правя ракия от години, дни и минути – защото по-лесно се намират. А секундите и стотните вече са деликатес! Виж, те вече много трудно се намират – затова бесовете си имат специално обучени прасета, с които да ги търсят под шумата в горите. Голям мерак ми е, ти казвам, да направя някой ден ракия само от секунди и стотни!”
Едно лято баба и дядо трябваше да идат на сватба. Дядо каза, че няма против, но бесовете го били предупредили, че точно в този ден, в който се падаше сватбата, щели да дойдат и да го хванат. Щели да го водят на някакво студено място, та затова му казали да се облече много топло и като за планина. Баба и дядо много се караха: “Няма да ходиш облечен като дивак – с раница, шапка и шал и яке на 40 градуса слънце! Какво ще кажем на хората?… Ще им кажем, че очаквам да ме хванат бесовете!” В крайна сметка дядо не отстъпи. Отиде на сватбата лятото – облечен като за северния полюс. И по средата на сватбата просто изчезна.
Дълго време го нямаше и баба реши, че той повече няма да се върне, та седна да го оплаква. Но дядо все пак се върна и каза, че всъщност отдавна си е бил дошъл – просто бесовете го били смалили, за да му покажат подземния свят и после, като го върнали, забравили да му върнат предишния размер. Дядо всъщност бил дълго време сред нас, но бил толкова мъничък, че ние не сме могли да го чуем и да го видим. Непрекъснато гледал и слушал как баба го оплаква и се опитвал да я успокои. Оттогава баба не сяда на масата, без да сложи храна и за дядо – независимо дали той е при нас или при бесовете. Защото може и просто ние да не го виждаме, пък той да си е при нас.
Веднъж пък дядо умря – ей така, от старост. И селяните, които навремето бяха напуснали селото заради дядо и неговите бесове, се върнаха обратно, та отидоха на погребението на дядо само за да се уверят, че наистина е мъртъв. Баба, която си изплака очите и си съдра гърлото от викане, разбира се, беше докарала поп. Когато попът прочете молитвата, баба се прекръсти и каза: “Господ го прибра!” Тогава от небето писнаха гайди и зурни. Появиха се бесове – тях всички ги видяхме. Бяха с тела на огромни мухи и глави на рогати пръчове. “Господ не може да го прибере! Бесовете са го хванали!”, казаха и завлякоха дядо от гроба. След време той се върна – жив и здрав! Беше щастлив – успял най-накрая да направи ракия от секунди и стотни.
Разбира се, след време дядо пак умря – този път не от старост. Бутна го кола. На второто му погребение вече имаше по-малко хора. Баба не плачеше толкова, а попът не беше посмял въобще да дойде този път. Случи се същото като първия път – бесовете пак си хванаха дядо и той пак оживя. Много пъти след това дядо умираше, но накрая вече никой – дори баба, не вярваше, че е умрял и никой не му правеше погребение. Ето, миналия път дойде кметът да каже на баба, че дядо пак е умрял, а тя го прекъсна: “Тихо, гледам си индийския сериал!“
Не съм виждал дядо вече доста време. Знам, че е добре и че се забавлява някъде, но почва да ми липсва. Последния път ми остави един буркан с компот от секунди и стотни… Сега си седя на село и се уча да правя ракия като неговата – може пък някой ден бесовете да решат да хванат и мен. Да ме отвлекат ей така по средата на изречението преди още да съм го довършил… Та двамата с дядо да се понесем на гърба на някой щъркел. Заедно да отидем да видим Марс – може и други планети, след което и аз като дядо да възкликна: “В крайна сметка не е чак толкова лошо да…“
