Баланс

Камъкът под ръцете ми пари, въпреки че слънцето вече залязва, докато мармаладените облаци се движат тромаво и бавно по небето, за да изпратят отиващия си ден. Въздухът ухае на сол и лято, а гларусите летят ниско над водата. От мястото, на което стоя птиците приличат на разхвърляни бели листове, които се носят плавно по вятъра и скоро ще се разтопят някъде в далечината. Надвесвам се през парапета- искам да ги докосна.

Знам, че няма да успея. Правя опити да ги хвана откакто бях дете и почти винаги успявах.
А „почти “ е най- лошото място, на което можем да бъдем, затова и не съм се отказала през всичките тия години. Стъпвам на пръсти и се протягам още малко. Не ми се завива свят като гледам надолу и нямам нужда да се държа за нещо, за да не изгубя почва под краката си. Не ме е страх- може пък да хвана някоя от птиците този път.

– Внимавайте, опасно е. – гласът идва от съмнително близо до мен и се сепвам, като веднага правя крачка назад. Изглежда наистина съм се била надвесила прекалено много, а и мостът е доста висок.
– Извинете, не исках да Ви уплаша. – казва той, – Но за момент реших, че може би се опитвате да скочите.

Срещу мен стои мъж, приблизително на моите години, с коса – пак почти като моята, разпиляна на вятъра. Струва ми се така само, защото под светлината на залеза всичко е боядисано в същия този ален цвят.

– Защо всички си мислят, че ако някой стои на мост е защото иска да скочи?
– Защото всички гледаме едни и същи филми, четем еднакви книги? Хората са привлечени от драматизма на края.
Отговаря ми с шеговит тон, затова и аз смекчавам моя. Не знам защо му отговорих така троснато в началото.

– Не се опитвах да скоча. А и кой би искал да го направи на такова красиво място?
– Животът е низ от красиви мигове и тежки битки. В Япония казват, че цял живот вървим по покрива на ада, докато се взираме в цветя. Това, че нещо е красиво не означава, че не носи и малко тъга със себе си. Най- красивите неща са съвършени, защото са недостижими, не мислите ли?
Погледът ми отново попада върху летящите гларуси и се сещам, че ако бях хванала някой още като малка, сигурно отдавна щях да съм забравила за глупавите си опити.

– Но сте права– думите му прекъсват мислите ми и се обръщам към него.
– За кое?
– Ако наистина това трябваше да се случи- ако наистина щяхте да скочите, нямаше да има значение дали аз съм опитал да Ви спра.
– Тоест, искате да кажете, че не ние решаваме кога да сложим края? На каквото и да било?

Вече съм почти засегната, най-вече от факта, че непознатият обсъжда теми като живот и смърт толкова леко, сякаш…сякаш …и тогава си казвам – да, смъртта е факт, без значение какво си мисля аз за нея.

Той не ми отговаря веднага, а се вглежда в морската шир пред нас. Очите му са същия цвят като водата. След малко казва:
– Раждаме се без нашето съгласие, така си и отиваме.
– О, не, моля Ви, това не е вярно! – възкликвам – Не всичко е предопределено. Ето например, можехте да ме подминете днес и да не ме заговорите.
Мъжът се обръща и заставаме един срещу друг, лице в лице, а аз съм готова за предизвикателството.
– Но не се озовахме тук случайно. – продължава непознатият странник с усмивка – Всяко нещо се случва с причина. Светът е един голям пъзел и всички събития изграждат цялото на житейския ни път.
– Картината често се изменя.
Посочвам към хоризонта, който в този момент поглъща слънцето – Виждате ли? Само преди пет минути нищо не беше същото. Светът се променя, постоянно.

– Но и Вие не сте навярно вече същата, благодарение на това, че Ви провокирах. Със сигурност се замислихте за някои неща, видях го.
Скръствам ръце. Отстрани сигурно изглеждаме така, все едно се караме. В този момент погледите ни се засичат и забелязвам, че косата му вече не е като моята, а слънцето отдавна е потънало във водата.

Прихваме да се смеем, някак спонтанно и напук на разгорещения спор отпреди само няколко секунди.
– Извинете, имах много дълъг ден – казвам, и все още се усмихвам – Може би нямаше да скоча, но ще излъжа, ако кажа, че никога не ми е минавало през ум.
– Колко лесно си мислим за подобни неща и същевременно сме се вкопчили в дребното и не сме склонни да се откажем от неща, които ни тежат.
Между нас има по-малко от един метър разстояние, а аз имам чувството, че той знае за мен повече от хора, които са ме познавали в продължение на години.

– Как се казвате? – преди да отговоря, мъжът добавя бързо – Кажете ми само първото си име.
– И фамилията ли Ви трябва?
Той се разсмива, навярно от обърканото ми изражение и пояснява:
– Казват, че всички имаме по три имена – едното е за пред света, с другото ни назовават само най- близките, а третото – знаем само ние самите.
– Аз може би дори не съм открила третото си, в такъв случай. Затова и идвам тук отвреме навреме, за да се скрия от околните, но най-вече от себе си.
– Може би Ви прекъснах?

Той започва да върви назад и със закъснение разбирам, че си отива.
Аз съм Мартин, между другото. Бих се радвал да чуя и Вашето име някога, все пак.
А Мартин несъмнено прилича на онзи тип хора, които тръгват и никога повече не се обръщат назад.

– Не, не! Чакайте! – хуквам след него и бързо го настигам. – Чакайте. Не сте от тук, нали?
– Не, пътувам по работа, но реших да разгледам наоколо.
– Искате ли да Ви покажа паметника на хълма, не е далеч?
– С удоволствие.
– Аз съм Клара, приятно ми е.

Птиците летят навсякъде около нас, но аз вече не се опитвам да ги хвана. Вместо това хващам неговата ръка.
– За баланс – казвам – На високи обувки съм.
– Разбира се. – Мартин стиска леко ръката ми и тръгваме надолу по пътя.
Аз съм обута с най-удобните си кецове.

***

Автор: Евгения Динева

38 Views