Обещанието

Reading Time: 4 minutes

Маринета се спря на края на тротоара, за да направи път на моториста, който завиваше към малкия паркинг пред блока. Разминавайки се, в последния момент зърна устните му. Тези усти нямаше никога да забрави. И не защото някога я бяха целували. Всичко беше доста прозаично: Маринета запомняше нещо характерно за човека, с който общуваше – ръцете на водопроводчика, който поправи спуканата тръба в банята щеше да познае сред хиляди други. И все пак Антон (така се казваше мотористът) не беше случаен познат. Маринета беше в единадесети клас, когато неговите родители купиха апартамент в съседния блок.  Бяха записали сина си в същата гимназия, в която тя учеше, така че бе неизбежно пътят им да се пресече.

Отначало Маринета се ядосваше, че  постоянно след нея ходи един хлапак (че той бе цели две години по-малък от нея). Даже дочуваше някои клюки зад гърба си. Открито никой нищо не каза – Антон тренираше карате, имаше син пояс и всяваше респект. Минаваха дните, Маринета свикна да ходят заедно на училище. Десет минути, за толкова се изминаваше разстоянието от тях до гимназията,  понякога не им стигаха, за да се наприказват. На всичкото отгоре Антон си падаше малко нещо „лошо момче“, а кой не обича лошите момчета?

„Наистина е той – си мислеше Маринета – Само Антон може да кара мотор през януари, нищо че времето с неговите 17 градуса през деня беше по-скоро пролетно, отколкото зимно“.

Мъжът паркира мотора, свали каската си и се обърна. Погледна  продължително към жената, спряла на ръба на тротоара. Да, май не се лъжеше, това беше Маринета.

– О, Маринетта, моята италианска съпруга, как си и кога се завърна? – бързаше да зададе въпросите си той.

„Италианска съпруга“- изразът се породи почти на шега, когато двамата установиха, че им харесва Италия.  Обичаха я по своему – Маринета с песните на Челентано и  Тото Кутуньо, с Ромео и Жулиета, а Антон -… е, влечеше го нещо сицилианската мафия  (да не забравяме, че играеше ролята на лошо момче). А и имената им звучаха някак си италиански, тя се обръщаше към нето с Антонио, а той провлашваше „т“-то по италиански маниер.  Маринета не си спомняше на кого от двамата хрумна да се представят на влюбени, за да видят как ще реагират останалите. Разгласиха, че са италианско семейство.

Антон се закани пред всички, че само ако някой погледне неговата съпруга, ще бъде смачкан, пребит….всеки може да прибави каквато иска думичка и пак няма да изреди всичките, които момчето изрече. Кой знай какви подигравки щяха да отнесат, ако някой разбереше, че те дори не са се и опитвали да разменят помежду си поне една целувка.  Маринета се чувстваше спокойна и сигурна, когато Антон беше край нея. Родителите ѝ недоволстваха, че се мотае с разни хлапаци-хулиганчета, вместо да чете допълнително, за да успее в кандидатстудентските изпити. И все пак, я приеха медицина (да бъде лекар бе нейната детска мечта). Маринета замина за София. 

Завърна се след първата сесия и побърза да потърси Антон. Нямаше го нито в апартамента отсреща, нито в гимназията. Питаше родителите си за него, а баща ѝ само промърмори, че са се изнесли от града и по-добре, защото с такъв побойник наоколо не се живее. Не казаха нищо повече, колкото и да ги разпитваше. Гордостта не ѝ позволи да разпитва познатите си и се завърна отново в столицата. Там се влюби в истински италианец и след като завърши,  замина с него за любимата страна.

Но понякога е опасно да сбъдваш мечти. Животът ѝ в Италия беше истински ад – от една страна се среща с неприязънта на майката и сестрите на мъжа си, от друга – с неговата ревност. Когато той посегна в яда си и я удари, Маринета мълком си събра малкото багаж, който имаше и се завърна в България. От няколко дни си намери работа в родния град и вече живееше отново в стария си апартамент. Нейните родители се бяха пенсионирали пренесли в близкото селце – искали живот на спокойствие, сред природата.

Антон вече беше дошъл при Маринета, но преди тя да успее да отговори на въпросите му той ѝ каза:

– Тук наблизо има една пицария, истинска италианска (не знаеше, че ще я нарани с тези думи) искаш ли да се срещнем утре и да ти разкажа всичко.

 

**********

На другата вечер Антон и Маринета бяха седнали край една малка масичка за двама. Имаха толкова много да си кажат, но мълчаха, незнаейки от къде да започнат. Най-после Антон се престраши:

– Навярно се спомняш Аня, детето на вдовицата от първия етаж. 

Маринета кимна, помнеше детенцето, което обичаше да ходи облечено в  бяло, едно такова слабичко – ако го духнеш ще падне. Приличаше ѝ на ангел. 

– Една вечер се прибирах от училище и видях, че са го наобиколили момчета от горните класове, начело със сина на директора. Бяха издърпали от ръцете ѝ едно малко пухкаво черно котенце, с което детето си играеше от няколко дни. Не зная какво е станало, но само видях, че пребиха пред очите на Аня котенцето. Тя плачеше, а те се смееха. След няколко дни се поболя, явно от стреса, който изпита. А майка ѝ едва свързва двата края. Причерня ми и причаках сина на директора и (не се гордея с постъпката си), го пребих. Изключиха ме от отбора по карате, а трябваше да се явявам на състезание, изключиха ме и от училище. Отидох да живея при баба и дядо.  Смених си телефонния номер.. Като във мафиотски филм.  После завърших филология, а от няколко години преподавам познай къде – в нашата гимназия. За тебе имам нещо, но ще те помоля да го прочетеш като си тръгна.

Антон  ми подаде един плик,  плати сметката и си тръгна. Преди да се опомня и да кажа нещо

***********

„Моя италианска съпруго, не зная дали ще го прочетеш това някога, но искам да знаеш. Бях влюбен в теб и сега съм влюбен. Помниш ли, веднъж, когато се прибирахме след училище, цялата тайфа, че ти хареса едни маргарити, цъфнали в двора на разрушената къща и се пошегува, че който ти ги донесе ще се омъжиш за него. И как аз прескочих въпреки твоите викове оградата, за да ти ги откъсна. Не посмях тогава да призная чувствата си, само сломотих, че желанията на жена ми са заповеди за мен. Е, сега, толкова време след това, ще си изпълниш ли обещанието ?

Момиче, приеми това писмо като една подранила валентинка. Ще чакам да се обадиш. Телефонът е 088….

Твой италиански съпруг, Антонио“ 

Маринета затвори писмото и се замисли. Обещанията трябва да се спазват, но все пак ще се обади утре, защото казват, утрото е по-мъдро от вечерта.

Автор: Надежда Тодорова

113 Views