Призракът

Reading Time: 4 minutes

Сърцето му тръпнеше, докато приближаваше към селището на „силните духом“ – „мутантите на мутанти“ – хора с необикновенни способности и разбира се, приятелката си Кора!

Имаше да ѝ казва толкова неща! Да ѝ благодари за помощта в решителната битка! Да я прегърне…
Обаче, се оказа поредното разочарование на проклетата експедиция по дъното на пресъхналото море! Неговата Кора я нямаше! Малкото хора, които намери, обясниха, че си е отишла заедно с другите от „силните духом“. Останали са само ненадарените!
Наистина му изглеждаха твърде обикновени…

Повъртя се наоколо няколко минути, но вече нищо не изглеждаше магически приказно, както преди, а по-скоро жалко и запуснато…
Тя му беше обещала, че ще се видят отново…Мъчеше го предчувствие, че вината за това е негова. Бе помолил Кора, да се намеси в последната битка и тя беше помогнала да прогонят нашествениците, нарушавайки проклетия „Кодекс за ненамеса“! Дали я бяха наказали?
Успокояваха го донякъде последните ѝ думи:
„Души, които са се обичали, винаги се намират“ Колко я обичаше…

Отказа да пренощува, но прие предложената храна (никога не отказваше). Обаче и тя не му се услади като преди. Остави им да разгледат официалното предложение на съвета за сътрудничество, сбогува се вяло и тръгна!
Почти веднага съжали, защото ненадейно летният следобед помръкна и заваля силен, студен, пронизващ, съвсем не за сезона, дъжд. Илф потърси място къде да се скрие, но наблизо нямаше нищо! Цялата проклета „експедиция“ вървеше така! От нещата които търсеше нямаше и следа, а се случваше всичко нежелано! Водата започна да се събира в огромни и на места опасно дълбоки локви! Като минаваше през последната, моторът предателски заглъхна и ауспухът предупредително изгърмя. Само това му липсваше!

Ритна отчаяно педивелата* и за щастие двигателят заработи отново! Обърна мотоциклета с намерение да се върне в селището на „силните духом“. Но видимостта беше никаква. Обърка посоката и стигна до някакво съвсем непознато място!
Странни, високи скали, вероятно малък остров сред пресъхналото море или част от самия бряг, но не му беше до умуване. Спря под една удобна каменна козирка, изгаси двигателя и се заоглежда за по-закътано място! На няколко метра по-нагоре, откри нещо като мъничка пещера. Вмъкна в нея спалния си чувал, съблече с усилие мокрите си горни дрехи, легна и се унесе.

Както можеше да се очаква, скоро дъждът спря, небето се изчисти и се показа луната! Голяма и ярка, светеше през мъничкото прозорче.
Стопли се, но сънят му беше неспокоен! Присънваха му се кошмари, локви! Въртеше се! Накрая се събуди чак в другия край на пещерата! Нещо му убиваше под рамото. Понечи да го измъкне, но се оказа цяла верига закачена за халка в стената. Имаше и кости! Човешки!

Затвор! Мина му през ума, че тук е имало затворник, оставен да умре. Съжали го за ужасната участ, но в живота си бе виждал твърде много смърт и твърде много кости. Събра ги в един ъгъл и легна отново. Опита се да заспи, но вече не можеше, луната полека започна да се скрива!
Тогава видя едва забележим, синкаво проблясващ в тъмното силует! Вгледа се внимателно, беше чудно красиво момиче! Дали е била тук през цялото време и я е видял едва сега, щом се скри Луната?

– Здравей! – Гласът му прозвуча неуверено и дрезгаво! Все пак не всеки ден разговаряше с призраци!
– Здравей и на теб, страннико! – прозвуча по-скоро в главата му!
– Ти… ти какво си? – попита директно Илф.
– Аз съм затворница тук! Пленница на пирати… отвлякоха ме от селото на баща ми…
– Преди колко време? – глупаво изтърси Илф, но това беше въпросът, който го мъчеше.
– Не зная… Няколко месеца се гавреха с мен и ме измъчваха, после тръгнаха на нов поход и не се върнаха повече… Водата ми свърши бързо и… изгаснах.

Илф си спомни думите на Вяра: – „духовете нямат усет за времето и не всеки успява да ги види. Освен това рядко се доверяват!“ Съдейки по състоянието на костите и веригата бяха минали много векове.

– Но ти няма какво да правиш повече тук! Вече не си затворена… Ти си само дух…, такива като теб могат да идат където си поискат! Да срещнат… други!
– Не мога! – посочи тя ръждивата верига. Илф едва сега забеляза, че светеща като образа ѝ халка е свързана с прозрачната шия.
Как ли я спираше! Тя беше безплътна! Вероятно всичко беше в нейното съзнание! Но как да я убеди, че вече е свободна! Никога не успяваше да се оправя с жените като живи, а какво оставаше за призраци…

Ако Разхайт беше тук, вероятно би успял само с две приказки и дори нещо повече! За момент му хрумна откачената идея, колко интимен може да бъдеш с един дух!

Стана и опита да изтръгне проклетата верига от стената! Но колкото и да изглеждаше прогнила, не поддаде. Излезе от килията и взе един камък. Започна да удря, смачка една от халките, после още една. Накрая третата се спука и веригата остана в ръцете му! За съжаление все още свързана с красивия призрак!

Решително вмъкна голямата халка в една цепнатина, между два камъка на входа и започна да я усуква, бързо нагоре надолу като побеснял! Израни до кръв ръцете си, но накрая проклетото желязо се отчупи. Замахна и го хвърли колкото можеше по-далеч през прозореца!
– Благодаря ти! – протегна безплътната си ръка красивият дух. Погали го по небръснатата буза и започна съвсем да избледнява…
– Стой! Почакай! – викна Илф.
– Вече съм свободна! – разцъфна тя – Благодаря ти! Благодаря…
– Да, но имам една молба!
– Слушам те… Искаш ли да ти предскажа бъдещето?
– Не, не това! – Илф се усмихна и махна с ръка.
– Ще летиш! Много! – каза свободният призрак – Но виждам, че вече го знаеш!
– Да, знам… там където отиваш, имам скъпи приятели! Вече доста… Моля те, поздрави ги от мен!
– Разбира се… Ще го направя!

След малко първите слънчеви лъчи огряха обратната стена на килията! Въпреки, че се чувстваше дяволски уморен, не можеше и да мисли вече за сън.

Събра пръснатите си по прашния под вещи и излезе!
Мотоциклетът, целият в спечена кал, го очакваше. Но той мислеше само за призрака. Възможно ли бе да се влюбиш в призрак!
Определено… А дори не я попита как се казва!

Автор: Контадин Кременски

100 Views