Замръзналото езеро – 4

Глава 4

**Белослав**

Ах, тези недодялани хора! Едва издържам вече сред тази паплач! Не мога да понасям този прогнил свят ‒ горещо е, сухо е и навсякъде е пълно с малоумни хора, които ме зяпат като божество, без дори да си отварям устата. Където и да отида се вторачват в мен, сякаш съм някакво отдавна изгубено съкровище и всеки крои планове как да мe грабне и заключи в мазето си. По принцип съм свикнал с обожанието на поданиците ми. Все пак съм принц, за Бога! Но това тук е точно обратното на това, което се надявах да стане. Трябваше тотално да се слея с тълпата и да се изгубя сред невзрачните човеци, за да мога на спокойствие да обмисля следващите си действия, да предприема каквото трябва и да се прибера вкъщи. Може би лорд Ермолай, беше прав ‒ трябваше да избера някой по-голям град със що-годе добре изглеждащи хора, а не тази забравена дупка със застаряващо население, сред което се открояваме. Дори сред предполагаемите ми съученици, с които уж сме на една възраст, не мога да се внедря, защото са крайно неприятни и непривлекателни. Особено мъжката част. А пък женските се състоят главно от прекалено „разкрасени“ индивиди, които са толкова пискливи, че дори най-гласовитата русалка би им завидяла.

Но все пак тук е най-големият езерен портал и най-удобният път към дома.

Сега поне съм по- освежен след молитвата на езерото. Остава само да ми свърши смяната в онова противно кафене, където се хванахме на работа с лорд Ермолай. Поредното унижение. Но трябва да го преглътна както всичко друго, ако искам да оцелея и да се върна у дома.

‒ Господарю, пак дойдоха онези две нахални момичета ‒ изсъска Ермолай през зъби.

‒ Трябва да си по-конкретен ‒ подхвърлих аз, докато си завързвах мизерната избеляла престилка с логото на заведението.

‒ Онези! Които ви следят в училище. Почти съм сигурен, че ви подозират в нещо ‒ каза Ермолай с неприязън и присви очи.

‒ Нищо не подозират. Просто са любопитни като всички други. И стига си ги зяпал злобно. Да се захващаме за работа, защото ако пак дойде онзи нахакан дребосък, управителя, и започне да ми важничи, ще го удавя в мивката.

С лорд Ермолай се заловихме за работа ‒ той миеше мръсните съдове, а аз започнах да чистя масите като внимавах да не засека поглед с онези съученички, защото наистина бяха крайно досадни.

‒ Някой трябва да почисти тоалетната ‒ изведнъж хилавото момче, с което работехме, се озова до мен с нахална усмивка.

‒ Ами, добре. Направи го ‒ казах със сериозно изражение.

‒ Не, не, не. Чистенето на кенефа е за новаците, забрави ли ‒ отвърна то подигравателно и ме потупа по рамото, за да ме подкани.

Стиснах ядно юмруци и забих поглед надолу, за да не направя нещо, за което ще съжалявам.

‒ Хайде, сърдитко. Препаратите са под мивката. Аз ще довърша тук ‒ измъкна парцала от ръката ми и ме подкани към тоалетните.

Нарамих принадлежностите за почистване като мислено го проклинах да се удави в кална локва и се запътих към тоалетното помещение. Още преди да вляза, отвратителна миризма на застояла блатна вода ме удари в носа. Стори ми се подозрително позната. Влязох в тоалетната и видях причината за ужасния мирис ‒ едната тоалетна беше затлачена от гъста, зелена гадост. Такова нещо не бях виждал досега в човешкия свят. Това значи че, или съм открил нова противна страна на хората, за която не съм и подозирал, или имаме неканени гости. Дано да не е това, което си мисля. Твърде скоро е. Не може да са те!

Приближих се и разрових зеленилката с четката за тоалетна. Да, блатна тиня!

Изтичах от банята и сграбчих Ермолай за лакътя.

‒ Да си засичал нещо подозрително напоследък? ‒ попитах аз приприяно.

‒ За какво говорите, господарю?

‒ Мисля, че водниците вече са тук ‒ прошепнах аз.

‒ Какво?!

‒ Има блатна тиня в една от тоалетните. Ела да видиш ‒ поведох Ермолай към банята.

Още щом влезе, закри носа си с ръка и с погнусена физиономия се приближи до заблатеното място.

‒ Хм, наистина изглежда и мирише като вторичен отпадък на водници. Но сигурен ли сте, че онзи кльощав многознайко не си е направил гнусна шега с Вас? ‒ каза лорд Ермолай като оглеждаше тинята.

‒ Откъде ще вземе точно такъв вид блатна тиня? Пък и надали е толкова умен. Определено избива някакви комплекси върху нас, но се съмнявам да е способен да измисли подобно нещо.

‒ Огледахте ли наоколо? Има ли някакви други знаци? ‒ лорд Ермолай започна да оглежда помещението.

Нямаше нищо друго, което да подсказва за присъствието на водници наблизо, освен гнусната тиня.

‒ Смятате ли, че вече са разбрали къде сме? ‒ прошепна Ермолай, сякаш някой друг освен мен, можеше да го чуе в празната баня.

‒ Невъзможно! Нали точно затова дойдохме тук. Цялото кралство знае колко ненавиждаме хората и никой не би предположил, че бихме се скрили в това забутано място.

‒ Странно е! Водниците не са най-дискретните същества. Със сигурност щяхме да забележим, ако са наблизо ‒ каза замислено Ермолай.

‒ Значи ще си отваряме очите на четири. И никакви трикове, колкото и да са дразнещи хората, ясно ли е? ‒ стрелнах с поглед подчинения си.

‒ Да, господарю! ‒ лорд Ермолай кимна разбиращо.

Той е добър придворен, но понякога въобще не се сдържа. И на двамата ни неприятно тук, но той не се и опитва да го прикрие.

‒ Хайде сега ми помогни да изчистя това ‒ наредих аз и си сложих гумените ръкавици.

Ермолай погледна с погнуса към жабурняка.

‒ Господарю… Отдръпнете се, моля ‒ каза той като леко ме побутна.

Запретна ръкави и направи няколко жеста над тинята, с които я накара да отиде в кошчето. След това разля препарата по тоалетната чиния и пусна водата. Порцеланът блесна като нов.

‒ Това е последния трик, обещавам ‒ обърна се той към мен с извинително изражение.

Аз извъртях очи и го избутах от банята.

‒ Хей, какво правиш тук? Изчисти ли тоалетната? ‒ наперено ме попита смотания кльощавелко след като застанахме зад тезгяха.

‒ До блясък.

‒ Толкова бързо? ‒ погледна ме той с повдигната вежда.

‒ Искаш да я пробваш ли? ‒ отвърнах му аз заядливо.

‒ Не забравяй, че си на изпитателен срок, така че не се прави на много отворен ‒ просъска ми онзи. ‒ Прави каквото ти се казва без да си отваряш много устата или с приятелчето ти ще изхвърчите набързо оттук.

‒ Изпълняваме си всички задължения както трябва, така че нямате никакво основание да ни уволнявате ‒ извика гневно Ермолай. ‒ И не ми харесва отношението ти към господаря ми напоследък!

‒ Господар?! Вие да не играете някаква извратена игричка? ‒ изсмя се смотльото и в същия момент едно от кранчетата на мивката наблизо изхвърча и се заби в корема му, а силната струя вода лисна право в лицето му и здраво го окъпа. Смехът му секна и той се преви на две, докато всички наоколо се засуетиха да спрат водата и да почистят.

Дръпнах грубо Ермолай настрани.

‒ Наредих ти да престанеш! ‒ процедих през зъби.

‒ Но не бях аз, господарю! Ако бях аз, това кранче щеше да го уцели право в празната глава.

Дъхът ми секна!

‒ Помогни им да спрат водата и да почистят тук. По човешки! Аз ще огледам наоколо ‒ наредих аз като се отдръпнах от суматохата, джапайки в образувалата се на пода локва.

Скрих се в един тъмен ъгъл, за да огледам помещението, но не забелязах нищо подозрително. Хората си седяха най-спокойно и се наслаждаваха на напитките си, сгушили се в меките кресла.

‒ Нужда от помощ? ‒ чух изведнъж и сърцето ми се качи в гърлото.

Оказа се обаче, че една от нахалните ми съученички се беше приближила до мен и ме гледаше с обичайното обожание. Май беше тази от моя клас, Велина или Велислава, нещо такова.

‒ Целият си вир-вода. Нека ти помогна ‒ внезапно тя сграбчи ръката ми и започна да ме подсушава със салфетки. Исках да я отблъсна, въобще не ми беше до нея в момента. Но така ме беше приклещила в ъгъла, между стената и една грамадна саксия с кактус, че нямаше мърдане.

Бавно и внимателно подсуши ръцете и лицето ми като не откъсваше жадния си поглед от мен.

‒ Знаеш ли, много бих се радвала, ако се опознаем. В един клас сме все пак ‒ прошепна ми тя сладострастно като се наведе към мен на един дъх разстояние.

‒ Ъм… благодаря, само че… трябва да се връщам на работа ‒ избутах я грубо настрани и се изнизах към стаята за персонал.