Всички правим грешки

Аз може да съм ти.

Бих могла да съм твоята сестра, приятелка, братовчедка…дори майка. Аз съм ти, но в  този момент съм неговата съпруга. И така ще си остане.

Всяко начало е красиво, вълнуващо, вълшебно. Любовта те прави неразумен, но ти харесва. Вярваш, че можеш да постигнеш всичко и то само заради окрилението, което ти дават очите на един единствен човек. Красотата ти е неговият опиат. С гордост и радост те представя на роднините и приятелите си, като трофей. Голямата награда, която е спечелил с усилие и търпение.

Когато получиш първите цветя, усмивката ти е неговият безценен подарък, така твърди той. Вярваш му. Когато те държи за ръка всичко изглежда така лесно и преодолимо, а всъщност дори не осъзнаваш на какво са способни тези силни мъжки ръце. Тогава не мислиш. Той е мил, чаровен, уверен, успял. Зад сериозната му външност, под скъпия костюм се крие нежност…или пък не.

Предложение за брак под звездите на лятното небе. Вълшебство, което те понася, сякаш се рееш като перце. Щастие. Мечти. Магия. 

Вярваш в него, повече отколкото вярваш на самата себе си. Всяка негова дума звучи като обещание. „Няма нужда да работиш, аз ще си грижа за теб!“. Думи каращи всяка жена да се чувства като кралица. Той е грижовен и отговорен, горда си с избора си и му се доверяваш напълно. Това може би е първата крачка към пълното отдаване.

След сватбата той става още по-грижовен. Предлага да те придружава при родители ти, колко мило. Колко жени могат да се похвалят с това, че избраника им е в прекрасни взаимоотношения с роднините ѝ. Горда си, щастлива. Когато излизаш с приятелки , той ти звъни, ей така , за да те чуе, казва, че му липсваш. Щастливка си с такъв мъж до себе си. Загриженост е думата, която чуваш, думата която се е наместила удобно в съзнанието ти, а може би скоро спокойно ще можеш да я заместиш с контрол, но не още…още не го знаеш. 

Още щастие?  Питаш се вече с какво си заслужила това, нима Господ те обича толкова много, че не спира да ти изпраща чудеса. Държиш в ръцете си плодът на вашата безгранична любов. Малко същество, което олицетворява целия ти свят. В очите му намираш неговите, в усмивката – себе си. Нима животът би могъл да бъде по-съвършен.

И когато си мислиш, че не би могло да бъде по-прекрасно, идва първият шамар от съдбата. Първият шамар от онези силни ръце, които държаха твоите, милваха косите ти и ти поднасяха цветя. А този поглед. Поглед , който не си виждала досега. Какво се обърка, нима плачът на едно невинно бебе може да извади най-тъмните демони от един човек. Кога спря любовта? Нима я убиха няколко безсънни нощи, една-две студени вечери и липсата на секс. Умора, това е причината. Оправдание. Търсиш го, за да продължиш.

Той се извинява с наведена пред теб глава и ти продължаваш. Вярваш! До следващия път, до следващия шамар, заради студена вечеря…и рошавата ти коса. Нормално, кой мъж иска жена му да изглежда като чучело, прав си е. Оправдание. Търсиш го и го намираш. Той се прибира с букет, ти си с грим и прическа, въпреки умората, въпреки безсънието, въпреки всичко. Ето и това мина, справихме се. Аз трябва просто да се старая повече. И така, щастието отново е у дома. 

Закъснява след работа. Тези неща са нормални когато работиш на висок пост в голяма фирма имаш много отговорности. Оправдания. Търсиш ги, за да се чувстваш по-добре. Лягаш си, изнемощяла, на прага на силите си. Унасяш се. Изведнъж силен удар по лицето те стряска, мислиш си, че сънуваш. Но кошмарът е наяве. Онзи поглед, същият, не би могла да го сбъркаш. Той вика, ти мълчиш, не защото няма какво да кажеш, а защото не можеш. Той крещи и те удря. И пак. И пак, и пак. Единственото, за което мислиш е ревящото бебе, което се чува, сякаш някак в далечината. Мислиш си , че това е краят, но не е. Той не е приключил, още крещи.

Поне само крещи. Изведнъж – тишина. Май се умори. Молиш се да е уморен. Чуваш какво става около теб, но през кръвта, стичаща се по лицето ти, не виждаш нищо. Бебето не плаче. Той идва, сяда до теб с детето на ръце и започва да се извинява. Оправдания! Търсиш ги и ги намираш. Трябваше да го изчакам. Всяка съпруга чака мъжа си да се прибере от работа. Да го посрещне с усмивка в изящен вид, да му сервира вечерята, да го попита как е минал денят му. Той е толкова всеотдаен. Работи много и се грижи за нас, а аз дори не си правя труда да го изчакам, нищо не ми коства. Вината си е моя, заслужавам си.

Аз ще се поправя и пак ще сме щастливи заедно. Всичко ще е както преди. 

Всеки път когато грешиш те наказват, но всичко е за добро. Така ставаш по-грижовна, по-организирана, по-всеотдайна, по-красива. Ако не се учиш бързо вината пак си е твоя, но ако успееш да се справиш ще бъдеш възнаградена с цвете, с усмивка и дори с целувка. Хората ще ви дават за пример като идеално семейство и ти ще си горда с това. Научила си всички „уроци“…засега. 

Родителите ти са радостни, виждат те щастлива с мъжа, който така добре се грижи за теб. Те не знаят за „уроците“, които получаваш, а и не трябва, какво ще си помислят. Може дори да се обидят или да се разсърдят, че се налага мъжът ти да те учи на неща, които  е трябвало те да ти кажат. Най-добре да не знаят.. Семейните неща не се разправят наляво, надясно. Безупречният образ не трябва да се петни, трябва да цениш това, което имаш.

Всички тези неща не се учат лесно. Той държи да се справям сама, така ме прави силна и независима. Прав е човекът! Защо да ми гледат детето след като аз не работя, та нали затова съм майка. Какви са тези жени, които оставят децата си при баби и приятелки, за да имат  време за себе си. Ако си искала време за себе си, не се омъжваш и не ставаш майка. Прав е човекът. Много е мъдър, какво бих правила без него. Всичките ми познати, които искаха време за себе си са разведени, аз няма да съм като тях, аз съм доволна от прекрасното си семейство и бих направила всичко, за да го запазя. Какъв късмет извадих с този мъж. Всичко ми показва, учи ме. Пази ме от грешки.

Прибра се една вечер от работа. Аз бях направила вечеря. Специална вечеря, защото денят беше изключителен. Държах да се представя на ниво, да разбере колко неща съм научила. Колко добра, почти идеална, ме е направил. Денят на влюбените беше един от любимите ни празници, защото можехме да бъдем сами. Сложих бебето да спи по-рано. Облякох любимата му черна рокля, защото исках да му покажа колко съм се старала и вече съм със същите килограми от преди бременността. Той винаги ми е казвал, че една жена трябва да се грижи за себе си, ако иска да задържи съпруга си. И това научих по трудния начин, но си заслужаваше и аз самата сега се чувствам по-добре. Прав е, за всичко е прав.

Посрещнах го с усмивка, сервирах му, налях вино, попитах го как е минал денят му…като по учебник. Надявах се да ме възнагради, не само заради усилията ми, но и заради празника, който така харесвахме преди. По лицето ми доволно се плъзна усмивка. Бях щастлива в този момент, на тази кухненска маса , с този човек. 

Боже, каква глупачка съм да си помисля, че съм направила всичко както трябва и да очаквам награда. За какво? За загорялото ястие, което сготвих в движение, докато се грижа за детето ни. Или за боклука, който съм забравила да изхвърля, защото бързах да се изкъпя и да оправя външния си вид преди да се е прибрал. Глупачка, пълна глупачка! Защо нищо не мога да направя както трябва, поне веднъж? Видях го…онзи поглед. Знаех какво следва. Наказание. Нека ми.

А днес трябваше всичко да е идеално. Спокойна съм ,че детето е в другата стая и няма да чуе този път нищо. Спи милата ми! Спи и дано докато пораснеш мама да е научила всичките си „уроци“. Не искам да ставаш свидетел на това. Грешка след грешка. Той дори вече не крещи, само удря…с ярост, със сила, но без да каже и дума. Сигурно му омръзна да ми повтаря неща, които трябва вече да знам и затова само ме удря. Юмруците и ритниците му се забиват в мен сякаш кола ме блъска отново и отново.

Аз нямам сили да се извиня, за да покажа, че съм разбрала какво съм направила…или какво не съм. Той се ядосва още повече. Как не разбира, че просто нямам сила. Колко ще продължи този път? Вече не усещам нищо, ударите сякаш стават по-леки. Той заговори, а аз едва го чувам. Дали вече не е далече от мен. Не виждам нищо, тъмнина.

Аз научих урока си и този път май за последно.

А аз исках просто да бъда неговата валентинка! И всичко да бъде както преди!

 

Автор: Лина Михова