По многоточието се плъзгам, там където не са нужни думи

Те седяха един до друг на малко диванче в ъглово сепаре, в една красива градина, в началото на едно лято, което щеше да бъде много различно и за двамата. Вечерта отдавна дойде и ги обви в кадифената си прегръдка. Приласка ги и ги скри от всичко наоколо, от целия свят. Обичаха това място – то не бе просто ресторант! Беше развихрено въображение. Беше илюзия за уединение. Над главите им имаше красив, ярко син чадър, като откраднато късче небе. И той ги прислоняваше от странно тихите капки дъжд, които сякаш се колебаеха дали искат да напуснат облака си или не. Отпред, пред сепарето, отвисоко, се спускаха пипалата на котешкия нокът, който тръгваше от оградата, плъзваше и превземаше орнаментите на навеса, направен от ковано желязо и превръщаше мястото в късче от приказна градина. Мирисът на малките съцветия изпълваше въздуха с усещане за нещо горещо и тръпнещо. Като желание.

И не, помежду им нямаше граница. Двамата бяха близо, много близо един до друг. На едно дихание. Даже понякога и то изчезваше. Защото устните им се сливаха. Пърхаха като криле на две пеперуди, танцуващи красивия си танц, приветствайки живота. А те приветстваха близостта си. Той бе зареял поглед, но не навън, а навътре, към себе си. Сините му очи можеха да правят конкуренция на яркия чадър или на небето, или на някое море… Развълнувано море или небе от едно ранно, неизживяно още лято. Ръката му обгръщаше раменете ѝ, дланта му се вдигна нагоре и пръстите му се заровиха в меките кичури на светлата ѝ коса. Краищата ѝ бяха нехайно целунати от силното слънце в началото на лятото. Изсветлените петна бяха като слънчеви зайчета и сега, когато той разрови косите ѝ, те затрепкаха и заприличаха на истинска игра на светлината. Той притвори очи и се наведе към нея. Зарови лицето си в меките кичури, вдъхна силно, а устните му оставиха гореща следа по ухото ѝ, а после надолу по бялата, гладка шия и накрая се спряха на разголената от лятната рокля ключица. Тя се развълнува, кръвта зашумя из вените ѝ и лека розовина плъзна нагоре по деколтето ѝ и стигна до шията ѝ, а после до скулите ѝ. Устните ѝ, меки и розови, подобно на листенца на готов да разцъфне розов цвят, се разтвориха леко, а езикът ѝ се стрелна рязко и ги облиза. Виното в чашата ѝ блесна от някой случаен отблясък на приглушеното осветление или от някой заблуден лунен лъч… Облаците се раздвижиха и пуснаха Луната да изплува. На небето не му се проливаха сълзи точно в този момент. Дъждът бе спрял, а малките, объркани дъждовни капки, които все пак достигнаха до земята, се изпариха бързо. Леката омара във въздуха приличаше на дихание.

– Кога ще заминаваш? – гласът ѝ бе тих, почти шепот, все едно тя се страхуваше дори да изрече тези думи на глас.
– Има време – отвърна той неопределено.
– За какво има време? – думите литнаха високо и после паднаха като присъда на масата.
– Не зная… За каквото искаш! – отговорът му бе заглушен от един мек кичур коса, който гъделичкаше носа му.
– Никога не сме имали време… Винаги ни няма. Мен ме няма. Сега теб ще те няма. Осъдени сме на отсъствие. Ти си имаш твоя орбита. Аз моя. Нямаме допирателна.

Тя се задъха от многото думи. И от смисъла им, който беше повече от броя на думите. Той я привлече към себе си и я обгърна с двете си ръце. Гърдите му се повдигаха. Бързо. Очите му изглеждаха почти черни. Почти тъжни. Устните му докоснаха нейните. Жадни. Като нейните.

– А това какво е? – каза той леко дрезгаво от страстната целувка.
Очите му бяха отново светли, като късче лятно небе. Като притихнало преди залез море. Като гладката коприна на роклята ѝ. Меки и дълбоки. Нейните светеха в златисто. Разтопеното злато на онзи залез, който беше приютил синьото от морето в неговите.
– Това е природен катаклизъм! – засмя се тя.
Смехът ѝ се извиси кръшно и развълнува съцветията на котешкия нокът. Тичинките му закимаха в съгласие.

– Аз съм тогава бедствието, а ти ще бъдеш унищожена от него – отвърна той.
Белите му зъби светнаха в мрака.
– Не. Няма. За малко орбитите ни са се изместили. Може би, за да се отдалечат още повече след това… Нали? – лицето ѝ помръкна, а миглите ѝ потрепнаха като крилцата на уморена от полет пеперуда.

– Така ли мислиш?
– А ти?
– Мисля много неща, но ще ти ги кажа утре. Сега искам само да чувствам. Искаш ли да си ходим?
– Искам. Ако ми кажеш кога заминаваш…
– След три дни. Прости ми.

Тя подпря чело на неговото и стисна очи. Не искаше да плаче. Не сега. После. Когато орбитата ѝ заплуваше самичка в безвъздушното пространство на раздялата.
– Да ти простя? – тя въздъхна – Аз не ти се сърдя. Зная, че нямаш избор. Майка ти е болна. Баща ти се грижи за нея. Ти… искаш да учиш. За всичко са нужни пари, мила моя, далечна плането…
– Не отида ли и тази година ще си загубя студентските права. А и утре ставам на 28… Скоро колежките в университета ще ме приемат за някой чичка! И какво ще правя аз без женското им обожание?

Тя го погледна от упор в очите и сбръчка чело.
– Че те обръщат ли ти внимание? – намигна му тя.
– О, нима се съмняваш…?!
Обстановката се бе разведрила изведнъж. Минутите въздъхнаха някак успокоени. Забавиха се. Времето си отдъхна от забързания ритъм. Искаше да ги остави да се разберат.

Тя се засмя.
– Сигурна съм, че си душата на компанията!
– О, да! Знаеш, че нямам равен с глупостите…
– Това не са глупости. Хубаво е да си весел. Да раздаваш усмивки.

После очите ѝ помръкнаха. Златистото се стопи и остана само топлото кафяво. Примесено с бисерни капчици.
– Страхувам се… – каза тихо тя.
– От какво?
– Че ще останеш там. И аз ще бъда самотна и бездомна тук. Завинаги. Ще трябва да зария мечтите ни дълбоко… И че утре просто няма да ме има, а след мен няма да има нищо. Ще се стопя в безкрая и ще изчезна.
– Няма да изчезнеш…
– Няма как да знаеш.
– Не. Но ти завинаги си в мен. И аз съм в теб. Щом някой те помни, няма как да изчезнеш.
– Близо си. До мен. А сякаш си зад милиони километри. И още толкова граници… Помня само разделите. И телефонната любов.
– „Телефон все ни свързва… телефон ни дели…“¹ – подхвана той на речитатив.
– Не можеш да пееш, по-добре спри! – засмя се тя.
– Спирам, ако си тръгваме… вече наистина!

Хвана я за ръка и двамата се измъкнаха под филизите на котешкия нокът, прекрачиха извън прикритието на синия чадър и закрачиха един до друг. В този миг орбитите им се допираха. Плътно. Истински.
Понякога минутите нямат значение. Те са просто време, а времето е спряло. Застопорило се е в един безкраен миг на сбъдване или разминаване.

¹Известна песен на Васил Найденов – „Телефонна любов“

Автор: Мариана Бусарова