Jul
Мирела се бе изтегнала на ниския шезлонг до брега на декоративното езерце и лениво прокарваше пръст по повърхността на водата. Изкуственият интелект, управляващ малкия им харем, беше задал температура на въздуха 27° и лек бриз, носещ аромата на море. Младата жена, една от последните родени от майка без убийствения ген, още помнеше истинската миризма на море – понякога свежа и наситена със сол, друг път тежка и изпълнена с вонята на напечени водорасли и други мъртви морски организми. Крясъкът на гларусите, който ИИ можеше да ѝ възпроизведе на секундата, и жуженето на комарите. И хапането им, или по-правилно – лекото боцване, което се усещаше, когато женската прободе с хобота си плътта ти. А после идваше и неистовият сърбеж. Мирела несъзнателно погали с длан все още възпаляващата се от време на време екзема на предмишницата ѝ, спомен от ухапването на комар, носещ убийствения ген и доказателство, че вече ѝ тя го има в себе си. Разбира се комари отдавна нямаше, не само в малкия им оазис, защитен от високо технологичен купол, ами и извън него в дивите територии. Мирела често си мислеше как добрите намерения водят след себе си ужасни последици. Как от идеята да се пуснат в природата генетично модифицирани комари, които при чифтосване предават на партньорката си ген, който убива женското им поколение преди достигане на зрялост, преди да могат да се възпроизведат. И за да спасят много хиляди от малария и други болести предавани от тези насекоми, милиарди бяха заразени с убийствения ген, както го нарекоха. Прогнозата на учените, че не може да се пренесе и навреди на човек не се оказа вярна. Момичетата, родени от заразени майки, било то от нахапване или от партньора си, измираха с появата на първия си цикъл. Комари вече нямаше. Скоро нямаше да има и жени, а без тях щяха да се свършат и мъжете.
Мирела беше иззета от родителите си още като дете, с обещанията, че ще живее на по-добро и луксозно място, че ще се грижат за нея и търсят начин да я излекуват. Е, да, мястото беше най-луксозното, ако се държеше добре получаваше каквито си дрехи, бижута или храна поиска. Луксозен затвор. Затвор, в който тя и другите привилегировани жени трябваше да задоволяват нуждите на най-високопоставените мъже в измиращия им свят. В харема на Самур биваха докарвани най-красивите момичета от близо и далеч. Той им осигуряваше всичко, грижеше се добре за тях, но не поставяше на гостите си граници. Ако платяха достатъчно, не го интересуваше какво правят със стоката му, само да не съсипят добрия ѝ търговски вид и да не я убият.
Можеше и да е по-лошо, да се намира в някой мръсен бардак, или да се чуди как да оцелее в дивите територии, с изгарящо слънце, заразена вода, мръсен въздух и липса на храна.
– Тук ли се излежаваш?
Старата Адайзе плесна с ръце над Мирела и я изтръгна от мислите ѝ. Красивата африканка изглеждаше двойно по-млада от годините, на които беше.
– Докараха нови.
– И защо това да ме интересува – прозя се Мирела, беше изместила Адайзе от позицията ѝ на любимка на Самур, но не проявяваше интерес към управлението на харема им, което дъщерята на племенен вожд си бе извоювала.
– Има някаква русичка, говори смешно, подобно на тебе, може би е от твоя край. Нужна ѝ е подкрепа. – След като Мирела не реагира, старата жена добави – Само на десет е.
– Какво? – тя стана веднага от шезлонга, хвана дългите си поли и задърпа Адайзе към изхода на градината. – Как дете?
Имаше отделни места – яслите, където се настаняваха бременни, после децата оставаха там, докато умрат, под грижите на прекалено старите, грозните или обезобразилите се сами, за да се спасят от мъжката похот. В харема на Самур, жените бяха кастрирани, не можеше да си позволи месеци загуби, евентуална смърт при раждане, депресии и ненужна стока, която щеше да умре след десет-петнайсет години и само да разсейва жените му.
Адайзе я заведе в голямата зала, където останалите момичета вече се бяха скупчили около новите. Мирела се загледа в едно красиво азиатско лице, не можеше да определи женско или мъжко е, но тялото бе по-скоро на момче. Преглътна. Беше чувала слухове, че са погнали красивите и по-женствени мъже, а ето вече такъв и в техния харем. Потърси с поглед детето, но единствената руса глава принадлежеше на високо слабо момиче, с вече оформени гърди. Погледна с недоверие Адайзе, която ѝ кимна. Уплашеното лице на детето изглеждаше на шестнайсет годишна девойка, но очите, очите все още бяха детски, невинни, неподозиращи какво се случва зад вратите на харема. Мирела я заговори, разбра че се казва Оля, езиците им бяха близки и успяваха да се разбират. След като я настани при себе си в стаята и Оля заспа, Мирела отиде да изпълни задълженията си към Самур, после намери Адайзе в артистичната стая да довършва последната си картина. Няколко жени четяха излегнати по възглавниците на земята, а азиатското момче, облечено в дълга рокля, свиреше тъжна мелодия на пианото.
– Знаеш ли откъде са докарали Оля?
– Баща ѝ я е продал, както всички нас. На доста ниска цена, заради кратката ѝ годност, но все пак красотата ѝ е била решаваща.
– Не. Момичето ми каза съвсем друго. Отвлекли са я някакви преминаващи търговци, после излъгали, че е на шестнайсет, че е преминала червената смърт, че не е заразена и я продали. Чак на кораба при прегледа, доктора е установил, че още е дете, но се опитал да излъже Самур. А той беше много доволен, че я е взел почти без пари. Наредил да му водят вече и деца, как не се бил сетил по-рано, че така и така ще умрат и можел да изкара повече пари, като предложи живота им на клиентите си.
Четката на Адайзе застина в ръката ѝ, а червената боя от нея, почна да капе върху бялата ѝ тога, оставяща капки, подобни на кръв.
– Оля каза, че там където живее, тревата е зелена, земята ражда храна, пият вода директно от реката, пълна с риба. Нямали купол, не знаела какво е това преди да дойде тук.
– И къде е това там?
– Съдейки по говора ѝ, някъде много на север.
– И ти и вярваш?
– Защо ѝ е да лъже?
– Не казвам, че лъже, а че е дете и може да не е наясно.
– Адайзе, бързо. – Едно от момичетата пристигнали преди месец се втурна в стаята и дръпна жената. Палитрата с боите се изплъзна от ръката ѝ и червените нюанси, които щеше да използва за залеза над вече нарисуваната сграда на харема им, се плиснаха върху платното, така сякаш нечие гърло е било прерязано пред картината. – Жизел току-що се върна, не е добре!
Адайзе хукна веднага след момичето. С Жизел имаха връзка от години, бяха неразделни. Мирела гледаше унищожената картина и се стресна, когато някой постави ръка на рамото ѝ.
– Чух какво си говорите – каза бавно азиатското момче със силен акцент. – И аз съм слушал разкази за далечни северни земи, където природата е все още нормална, неотровена.
– Как се казваш? – Мирела изпитваше смущение да го гледа. Беше по-красив от повечето момичета тук, дори и в момента да нямаше грим по себе си, който можеше да го направи да изглежда като жена.
– Чин-Мей.
– Доброволно ли си тук?
– Никой не е тук доброволно.
– Защо не, имаме си всичко. Не изгаряме под лъчите на слънцето, дехидратирани или натровени.
– Бих предпочел кожата ми да изсъхне и лешояди да разнасят червата ми, докато предавам последния си дъх, отколкото това, което ме очаква тук.
Мирела не пропусна искрата в очите му и едва забележимото стягане на челюстта му, въпреки иначе спокойния му глас.
– Така или иначе ще умрем, тук можем да изживеем дните си в лукс.
– Така или иначе ще умрем, там можем да сме свободни, да умрем достойно, не като нечия собственост.
– Знаеш ли колко от нас ще умрат, преди да стигнем до този северен рай? Преди още да напуснем пустинята?
– Знам как да получа достъп до системите на ИИ и няма превозно средство, което да не мога да управлявам и механично.
– И как така знаеш тези неща, а си се озовал тук?
– В моята страна всички минаваме военно обучение. После решиха, че съм прекалено красив – усмихна се той накриво. – Не ги бърка дали ще приложа знанията си, в момента, в който продадат някой от нас, това става проблем на новия собственик. А те, разбира се, не знаят.
– По-добре гледай да си остане така, не го разгласявай.
– След една седмица се махам, мога да го направя сам или с всички вас.
– Защо ще чакаш седмица?
– Нужно ми е малко време, за да мога да се ориентирам в тукашните системи.
– Не се ли страхуваш, че ще те издам?
Той отново се усмихна печално:
– С какво ще ти помогне това?
***
– Знаеш ли какво са направили с Жизел? – попита Мирела, докато прокарваше лакирания си в черно нокът по тлъстия космат корем на Самур. Отдавна се беше научила да изтласква погнусата си.
– Честно казано, не ме интересува. Явно не е толкова зле, щом може да разказва.
– Не може. В кататония е. Момичето, което е било с нея каза. Как на двамата ти приятели от Америка не им стигнало да я чукат с малките си пишки и изкарали куфар с неща, които Мерседес не можа да назове. Карали я да им ги подава и да ги разглежда, да ги пробва, ако иска, защото тя щяла да бъде следващата. За щастие се разминала само с изгаряния по кожата. Изродите са си гасили цигарите в нея. Но е нищо пред това, което са направили на Жизел. Била е вързана, душена и бита. Още не спира да кърви отдолу…
– Както казах, не ме интересува. Жизел и без това е увехнала вече. Така ми носи повече пари.
– Пари – на Мирела ѝ идеше да му се изплюе в лицето. – Какво ще правиш с всичките си тези пари, когато жените умрем и почнете и вие да измирате, когато няма на кого да ги завещаеш. За какво са ти? Ти и сега имаш предостатъчно, не е необходимо дори да ни пускаш на…
Звукът от плесницата отекна из просторната стая.
– Знай си мястото! Ти също застаряваш и не ме забавляваш вече, да не реша да им предложа теб следващия път, когато наминат! Изчезвай сега!
Тоя я изрита и Мирела падна по дупе на земята. Тя се изправи със спокойно изражение, облече се бавно и напусна покоите му с вдигната глава. В стаята си се строполи на леглото и дълго лежа така, без да отрони и една сълза. Отдавна се беше примирила с живота, който водеше. Можеше да се изключва и да забелязва само нещата, които ѝ бяха приятни. Тук имаше най-качествената храна, чиста вода, можеше да се къпе и цял ден, ако поиска, множество дрехи, сигурност. Тази измамна сигурност, вече беше изчезнала. Мислеше си, че още няколко години ще задоволява приятелите му, а после ще я остави само за себе си, защото му е любимка, или ще ѝ остави да управлява харема, или в най-лошия случай щеше да я прати в яслите. Никога не си беше представяла, че ще се стигне до тук, че ще им позволи да правят каквото си искат с неговите момичета, че ще купува деца и мъже. Оля простена в съня си. Нещо в гръдния кош я сви. Мирела отдавна не беше чувствала нищо. Но това малко момиче, имащо нещастието да изглежда като жена, бе насила изтръгнато от спокойния дом, който е бил единственото, което е познавала и сега бе захвърлена тук, в очакване на нещо, което не биваше да се случва на нито една от тях. Ами Чин-Мей? Можеше ли наистина да им помогне? Изведнъж нощната тишина в харема бе раздрана от мъчителни писъци. Оля се изправи сънено в леглото си, Мирела чу как съседните врати се отварят и затварят, и множество стъпки отекнаха по мраморния под на коридора. Жената хвана Оля за ръка, надникна извън стаята, после я подкани да върви след нея, следвайки останалите. Писъците идваха от стаята с почистващите материали. Завариха Жизел да се гърчи на земята. Кожата от лицето ѝ изчезваше пред очите им, разкриваща кървавата тъкан отдолу. Тя допълнително влошаваше състоянието, като дереше лицето си, в опит да махне това, което беше причина за болката ѝ. Кожата на пръстите ѝ също започваше да се разгражда и по ръцете ѝ се застичаха кървави вадички. Една от жените ахна и посочи на останалите празната бутилка с наноботи за отпушване на тръби, която се търкаляше на пода. Всички се разпискаха и забутаха да напуснат помещението. Ако имаше разсипан прах от почистващия препарат по пода, щеше да засегне босите им крака и да ги сполети същото като Жизел.
– Вода! Донесете вода! – извика Мирела и се протегна за ролката с торби на рафта до вратата. Скъса две и ги нахлузи на краката си. Намери гумени ръкавици, сложи си ги и хвана ръцете на Жизел, за да спре да се дере, като внимаваше да не допре кожата си до засегнатите ѝ участъци. Жената почти не се съпротивляваше. Докато донесат вода, вече беше спряла изобщо да се движи. Мирела я поля обилно, водата трябваше да неутрализира, ако все още бяха останали активни наноботи. След като разградяха, количеството човешка плът, което можеха да поемат, те се разпадаха на безвредни частици. Докторът дойде, само за да я обяви за умряла. Сърцето ѝ не издържало на болката. Когато Адайзе се върна от ангажимента си, всички избягваха погледа ѝ и тя веднага разбра че се е случило нещо. Втурна се към стаята на Жизел, от която тъкмо излизаше Мирела.
– Искала е да се обезобрази, за да не я пожелае вече никой. – Мирела хвана Адайзе за раменете, за да ѝ попречи да влезе да влезе. – По-добре да не я виждаш така.
– Разкарай се от пътя ми! – Адайзе я изблъска с неочаквана сила и Мирела удари рамото си в съседната стена. За втори път тази вечер харемът беше разтресен от писък.
***
– Чин-Мей може да ни измъкне от тук.
– Чин-Мей? – попита без особен интерес Адайзе.
– Момчето.
– Вече нищо не ме интересува.
– А не искаш ли да си отмъстиш за Жизел? – Мирела видя как цвета на очите ѝ се променя и разбра, че е привлякла интереса ѝ.
***
Мирела беше уговорила Самур да проведе търг за Оля, на който да присъстват всички момичета, за да утешат гостите, които не спечелят. Беше го помолила да вземе за себе си тази вечер Адайзе, защото се чувствала тъжна след смъртта на Жизел. Старият глупак не се и усъмни, че не може да предложи каквато ѝ да е разтуха на някоя от тях. Той беше сигурен, че стоката му го боготвори.
Когато търгът приключи и единият от американците, които бяха изтезавали Жизел, се оттегли с Оля, а Самур с Адайзе, Чин-Мей изключи ИИ и мина на ръчно управление. Прислуга нямаше – всичко се вършеше от момичетата или от роботизирани устройства. Трябваше само да неутрализира охраната на Самур и гостите. Хората на Самур спяха от няколко минути зад него, след коктейлите с успокоителни, които момичетата искаха цяла седмица от доктора, заради инцидента с Жизел. Сега заключи помещението, където бяха настанени бодигардовете на гостите и изключи климатичната система. До няколко минути щяха да се гърчат без въздух.
Зададе на столовете, на които седяха клиентите, очакващи с нетърпение обещаното кабаре, да пуснат скритите каиши в тях и да заключат седящите за местата им. Придърпа купата с плодове, донесена за охраната и се облегна назад в удобния стол, за да наблюдава на камерите изпълнението на момичетата. Някои се бяха спрели на ножове и се опитваха да издълбаят имената си в кожата на избраниците им. Други гасяха собствените им цигари или пури в тях, или посипваха внимателно части от телата им с наноботите за отпушване. Чин-Мей намали звука, нямаше нужда да чува ругатните, които бързо преминаха в молби и писъци. Момичетата станаха по-смели и агресивни. Ръгаха с ножовете като обезумели, където им падне, мекият бял килим се напои с кръв. Чин-Мей се надигна и приближи лицето си до екрана, като зададе на нужната камера да увеличи образа. Мерседес се беше качила в скута на един и се опитваше да издълбае окото му с лъжица. Момчето остави купата с плодове настрани и погледна как се справят Мирела и Адайзе.
Оля седеше на пода в банята със слушалки на ушите, за да не чува крясъците от стаята, въпреки че Мирела се беше опитала да запуши устата на американеца. Той лежеше гол по корем на леглото, с завързани за рамката крайници. Мирела разглеждаше с интерес нещата от куфара му. Нещата, които това нищожество беше пробвало върху Жизел и искаше да изпробва и върху десет годишно дете. Мирела имаше щастието да няма идея какви са повечето предмети. Просто избра един и го вкара в задника на мъжа. Можеше да се изключва, изключи се и сега, мислено вече беше на север, в рая, който им беше описала Оля, а ръцете ѝ сами сменяха един след друг предметите и изпробваха какво правят, докато американеца не изгуби съзнание.
Адайзе бе по-милостива. Също беше хванала Самур с каишите на леглото, но бе седнала отгоре му и го душеше с малките си, но силни ръце. Гледаше как животът му го напуска бавно, под нейната хватка. Буквално изтичаше между пръстите ѝ.
Изглежда всичко вървеше по план и момичетата се справяха добре. Чин-Мей отиде до складовете и започна да изнася и товари провизии и багаж на амфибията. С всички въздухоплавателни апарати, разузнавателни дронове и заплахи от ракети, въздушното пространство се следеше много повече от наземното. Нямаше да е никакъв проблем да останат незабелязани със системите за невидимост, които притежаваше амфибията и слабото наблюдение на земните граници.
Чин-Мей натовари и последната чанта и се запъти към стаята с камерите. От залата, където се провеждаше търга, излязоха няколко окървавени жени с див блясък в очите. Все още се дочуваха стенания отвътре. Мирела се зададе по коридора с Оля.
– Ние сме готови. Момичетата ще се изкъпят и могат да се качват. Ще отида да проверя Адайзе. Мила, ще останеш с Чин-Мей, нали? – Изчака Оля да кимне и се запъти към покоите на Самур.
Адайзе седеше на края на мекото легло с вперен поглед в бездиханния си господар. Вече беше свободна, но не изглеждаше да се радва. Мирела положи ръка на рамото ѝ и помогна да стане и да се облече.
Всички момичета бяха натоварени. Чин-Мей зададе на системата да затвори херметически харема, след което да пусне газове, които да причинят експлозия и да заличи всички видеозаписи и команди от последната седмица, за да е възможно най-трудно на разследващите.
– Това е – каза той, натискайки екрана на преносимия контролен панел и го засили към сградата, около която започнаха да се спускат прозрачни прегради.
В последната секунда, Адайзе се отскубна от Мирела и се вмъкна вътре, точно преди преградата да се затвори. Мирела изтича след нея, но се блъсна в стъклото, започна да удря по него и да сочи управляващото устройство. Адайзе я погледна спокойно, усмихна се, положи длан на сърцето си и после на преградата. Мирела сложи ръката си на същото място и сякаш усети топлина. Сълзи се стичаха по лицето ѝ. Чин-Мей я издърпа със сила и я завлачи към амфибията. Мирела видя как Адайзе започва да се топи като масло и се свлича по стъклената стена, а миг след това всичко зад преградата избухна в пламъци. Чин-Мей я вкара в превозното средство и зададе команда за потегляне. Излязоха от товарното отделение, препълнено от летателните средства на Самур и гостите му и се озоваха насред пустиня. В далечината се виждаха отблясъците на град под купол. Чин-Мей въведе координати и потеглиха в противоположна посока.
През първия ден страх витаеше сред момичетата, да не ги хванат. През втория надеждата се прокрадна. През третия навлязоха в тревиста местност. През четвъртия вече бяха свикнали със свободата и караха Мирела да превежда разказите на Оля за родината ѝ, като се надпреварваха да си споделят коя какво иска да прави. Чин-Мей ги наблюдаваше с лека усмивка. На петия ден се събудиха и усетиха, че вече не се движат.
– Какво става? – попита Мирела.
– Пристигнахме – каза доволно Чин-Мей. – Добре дошли в новия ви дом.
Вратата на амфибията се плъзна бавно и откри тъмнина. Чин-Мей изкочи и подаде ръка на Мирела. Тя стъпи и усети под краката си твърда повърхност. Сбърчи нос. Очакваше истинският въздух да е по-различен от този в харема. В далечината изщрака нещо и ярка светлина ги огря. Наслизалите момичета примигнаха с очи, докато фокусират, че се намират в нещо много подобно на товарното отделение, което бяха напуснали преди дни.
– Добра работа, Чин-Мей! – каза дребен набит азиатец, който току-що се бе появил иззад амфибията и потупа момчето по гърба. – Както се разбрахме, можеш да задържиш за лично ползване, която си избереш.
Чин-Мей се ухили доволно и преплете поглед с този на Мирела. Объркването ѝ отстъпваше място на надигащите се в нея гняв и безсилие.
