Три стихотворения на Цветелина Манова

Стиховете на Цветелина Манова бяха отличени в Шестия Интернационален Конкурс за Литературно Творчество в Снягов, Румъния (на английски език). Тази година журито присъди една “Голяма награда” (Grand Prix) и три “Първи награди” (First Excellence Prize), като едната от трите първи награди е именно на Манова.

Конкурсът е за поезия и проза с 3 езика (френски, английски и румънски). Тази година той събра 373 участника от общо 13 страни и 2 континента. Участниците и наградените творби бяха представени на официално четене през юли в град Снягов, в рамките на Фестивала “Festival 4 Arts”. 

“ЛитДизайн” публикува тук на български и английски три стихотворения на отличените стихотворения на Цветелина Манова:

Светът ще се свърши утре

Обложих се с Паскал, че съществуваш. Не познах.

Тази привидност е най-адското спасение,

а повторението – най-безпощадната поука,

след която никога не научаваш нищо.

Затова дава ти се свободата да вървиш по същите

пътища, да караш същата болнично бяла кола,

да си робиня на същите безсмислени жестове.

Да влачиш едно тяло, освирепяло от надежда за живот :

насам-натам-насам-натам-насам-натам,

докато вън светът продължава да е астматично същият :

къщи, дървета, улици, сгради, от едно свлачище в друго

и пак : къщи, дървета, улици, сгради, понякога тротоари.

Но ще свикнеш, казвам ти, ще свикнеш с ужаса.

И само нощем, когато прозорците издишват въздуха ти,

когато таванът се огъва като галактика над главата ти,

нещо ще кърви по върховете на пръстите ти,

нещо ще вие на умряло в гърдите ти,

ще рисува кристали с дъха ти.

Но ще свикнеш, казвам ти, ще свикнеш с ужаса.

И само от време на време,

ще забравяш детето си на градината,

ще сипваш доматен сос в пералнята,

ще си редиш дрехите в хладилника,

но все така старателно,

все така внимателно,

все така все едно нещо

продължава.

The World Will End Tomorrow

I made a bet with Pascal
that you exist. I was wrong.

This appearance is the most infernal salvation,
and repetition—the most merciless lesson,
after which you never learn anything.
That’s why you are given the freedom
to walk the same roads, to drive the same hospital-white car,
to be a servant to the same meaningless gestures.

To drag a body, seething with hope for life:
back and forth—back and forth—back and forth,
while outside the world remains asthmatically the same:
houses, trees, streets, buildings, from one landslide to another
and again: houses, trees, streets, buildings,
sometimes sidewalks.

But you’ll get used to it, I’m telling you, you’ll get used to the horror.
And only at night, when the windows exhale your breath,
when the ceiling bends like a galaxy above your head,
something will bleed from your fingertips,
something will howl at the dead in your chest,
will paint crystals with your breath.

But you’ll get used to it, I’m telling you, you’ll get used to the horror.
And only from time to time, you’ll forget your child at daycare,
you’ll pour tomato sauce into the washing machine,
you’ll stack your clothes in the fridge—
but still just as carefully,

still just as meticulously,
still as if something

continues.

Йерихон е навсякъде

…This is the way the world ends. Not with a bang but a whimper…

T. S. Eliot, “The Hollow Men”

Пееш за непогаленото,

за неизреченото, за неизплаканото,

за недочаканото –

трън в гърдите, стрела в ребрата,

пепел в костите.

Ала лъсне ли болна луна, не заспивай,

лъхне ли цвят, не застивай

с вцепенението на прегърната

от ветровете птица.

Осъдиш ли се пак сама на себе си,

не забравяй – да мълчиш до гроб

с тъгата на рибите,

с коварството на змиите,

с гнева на земята.

Ала лъхне ли цвят, не заспивай,

мине ли звяр, не погалвай.

Йерихон е навсякъде, когато си от никъде :

с плач ще се свърши светът.

Jericho Is Everywhere

This is the way the world ends. Not with a bang but a whimper.

T.S. Eliot, “The Hollow Men”

You sing for the uncaressed,
for the unspoken, for the unshed,
for the unawaited —
a thorn in the chest, an arrow in the ribs,
ashes in the bones.

But when a sick moon starts to shine, do not fall asleep,
when a flower starts to breathe, do not freeze
with the paralysis of a bird
embraced by the winds.

If you chose to condemn you again to yourself,
do not forget — to keep silent until the grave
with the sorrow of fishes,
with the cunning of snakes,
with the anger of the earth.

But when a flower starts to breathe, do not fall asleep,
when a beast passes, do not caress.
Jericho is everywhere when you are from nowhere:
the world will end with a whimper.

По ножа, може би, ще ме познаеш

Лао Дзъ ме научи

на най–висшия акт на отдаване :

да не причинявам на другия себе си.

И чуй : останала ми е

една последна приказка,

два-три прилепа във шкафовете,

два-три скелета в долапите,

един оголен в мрака нож,

по който да познаеш, че съм Аз.

Две-три неща за казване,

две-три меса за рязане

и нищо друго, нищо.

Пустини – бяла плът за късане,

пустини – бели страници,

сред които да крещя

без глас.

By the Knife, Perhaps, You Will Recognize Me

Lao Tzu taught me

the highest act of surrender:

not to cause my own self to the others.

And listen: I have

just one last tale left,

two or three bats in the cupboards,

two or three skeletons in the closets,

one bare knife lost in the night,

by which you will know that it is I.

Two or three things to say,

two or three meats to slay,

and nothing else, nothing.

Deserts — white flesh to tear,

deserts — white pages to fear,

among which without a voice

I will cry.