"Тишина" - Стоян Бончев

„Тишина“ – Стоян Бончев

Пролетното небе бе обсипано от гъсти тъмни облаци, които се сливаха с настъпващата нощ над Варна и скриваха блещукащите звезди. Някъде далеч в морето ярка светкавица за момент освети всичко и след миг градът отново потъна в мрак. Бурята приближаваше. Чуваше се далечният грохот на силни гръмотевици, а небето надвисваше все повече над града. Улиците бяха задръстени от автомобили, чиито водачи нервно маневрираха в опит да се приберат по-скоро у дома. Забързани пешеходци поглеждаха тревожно към небето и ускоряваха крачка в опит да избегнат пороя, който се готвеше да удави града. Вятърът се усилваше, облаците се прескачаха в лудешки бяг и гръмотевиците се чуваха все по-силно и ясно. Нови светкавици озариха улиците и малко след това едри капки започнаха да барабанят по прозорците на автомобили и сгради. Минувачите се разбягаха в търсене на сушина, а шофьорите се принудиха да вдигнат прозорците на автомобилите си в топлата пролетна вечер. Гръмотевиците се стоварваха все по-ожесточено, а вятърът подхващаше листа и клончета във вихъра на бясна гонитба из улиците. Дъждът се изля като плътна водна стена и за миг всичко плувна във вода.

* * *

Красимир се излежаваше на дивана и гледаше поредния епизод на „Пламъчко и машините“. Това се беше превърнало в традиция за петгодишното момче между банята и подготовката за сън. Момчето живееше с родителите си в нов тристаен апартамент, който бяха купили малко след раждането му в квартал „Левски“. Красимир беше будно дете, което не прекарваше цялото си време пред телевизора, но когато му паднеше шанс, се взираше в цветната стена като хипнотизиран. Беше висок за възрастта си, с късо подстригана кестенява коса и големи кафяви любопитни очи. През големия панорамен прозорец се виждаха съседните сгради със светещите си прозорци, като малки човекарници, в които хората се движеха като кукли на конци. Точно когато първите капки на пролетната буря започнаха яростно да барабанят по прозореца, бащата на Красимир влезе в стаята и се насочи към чешмата. Сипа си вода, отпи и се обърна към детето.

– Хайде, Красьо, последен епизод и се насочваме към банята.

Детето продължаваше да се кокори срещу големия четиридесет и девет инчов телевизор, на чийто екран подскачаха странни същества с гуми вместо крака и говореха с човешки гласове. Нищо не можеше да привлече вниманието на детето, когато гледаше детски филмчета и родителите му все повече обмисляха варианта да прекратят тази вечерна традиция. Баща му, Петър, се приближи и го смушка с пръст в ребрата, детето се разсмя от гъдела и през смях каза, без да се обръща:

– Чувам много добре всичко, просто ми е интересно. Когато свърши този епизод, го спирам.

– Добре. Виж навън, май се задава голяма буря – каза замислен баща му и в този момент нова светкавица проблесна и освети всичко в квартала. След около три секунди се чу и яростен тътен.

– Да, бурята ще е силна. – каза отново замислено баща му и тръгна към терасата с идеята да прибере, ако има нещо, което може да излети или да падне.

В това време Мая, майката на Красьо, влетя в стаята и обяви, че е затворила всички прозорци, но баща му беше вече навън, мокър до кости, и не чуваше нищо заради силния дъжд. Жената погледна сина си и смръщи вежди.

– Колко още има, докато свърши този епизод? – попита тя.

– Разбрали сме се с татко – измърмори момчето.

Баща му влезе отново в стаята, мокър до кости, с разпадащ се кашон и захранващия кабел за бездимната скара в ръце. Сложи кашона в торба, а кабела нави на руло и остави на масата за хранене. През това време епизода на „Пламъчко и машините“ беше свършил и Красимир изключи сам телевизора, без напомняне и хитруване. Детето пораства, помислиха си родителите му в унисон, без да изричат нищо.

– Хайде, състезание до банята! – викна Петър и хукна към коридора. Детето се разсмя и хукна след баща си. Красимир беше още малък и баща му му помагаше с вземането на душ – нагласяше водата, следеше да не се разсейва и да не прекалява с пръскането на вода из цялото помещение, дали си мие правилно и достатъчно дълго зъбите. През цялото време обсъждаха какво се е случило през деня и неусетно минаваха поне петнадесет минути, докато къпането приключи. След банята Красьо се насочваше към леглото си, където го очакваше пижамата му. Все още спеше с някой от родителите си и тази вечер бе избрал баща си, който понякога му разказваше интересни приказки. Детето навлече набързо пижамата и изпружи крака на леглото.

– Хайде, татко! Много се бавиш! – изписка то, а баща му се провикна от коридора:

– Изгасяй лампата и лягай. Идвам след минутка, само да пия вода.

Красимир стана и изгаси лампата. Сега съседните блокове не се виждаха толкова ясно заради пелената от дъжд, но когато проблеснеше светкавица, осветяваше всичко за секунди. Красимир легна и зачака в тъмното.

* * *

Красимир лежеше и се взираше в тъмното през прозореца в светлините на съседните сгради, които приличаха на жълти петна през плътната дъждовна пелена. Чуваше стъпките на родителите си в другата стая и се чудеше защо баща му се бави толкова за една чаша вода. Чуваше смеха им в близката стая и му се стори, че тежките стъпки на баща му вече се разнасят из коридора. В този момент блесна ослепителна светкавица, чиято светлина беше толкова силна, че изпепели всички сенки и в стаята стана по-светло от ден. Момчето стисна силно очи, но само след секунда подскочи в леглото от оглушителния гръм, който удари толкова близо, че сградата се разтресе. Красимир още лежеше и стискаше силно очи. В главата му се завъртяха шарените камиончета от „Пламъчко и машините“, които подсъзнанието му използваше, за да изтласка вледеняващия страх, който го обземаше. Вече не чуваше крачките в коридора, всъщност не чуваше абсолютно нищо.

– Татко? Идваш ли? – провикна се Красимир, но не получи отговор. Момчето започна да се тревожи все повече и мислите за веселите същества с гуми вместо крака вече не му помагаха. Уплахата започваше уверено да пълзи нагоре по тялото му. Надигна се от леглото и се огледа. Дъждът беше спрял като с магическа пръчка и не се чуваха никакви гръмотевици, не се виждаха и светлините на съседните блокове. Всичко беше тъмно и само лунната светлина се прокрадваше през прозореца. Стана от леглото и пак се ослуша. Не чуваше никакви звуци, а сенките в стаята сякаш бяха станали по-плътни и по-изкривени. Затискаха го от всички страни и малкото момче започна да усеща свиване в стомаха. Страхът се беше загнездил там и го теглеше надолу. Теглеше го отново към леглото, където да се скрие под завивката и да чака. Момчето успя да се овладее и да не заплаче. Тръгна плахо, с малки стъпки, за да потърси родителите си. Отвори вратата на детската стая и се вгледа в тъмния коридор. Нищо не помръдваше и не се чуваше. Сърцето му се вледени, когато сянката на баскетболния му кош се проектира на стената като зловеща усмивка. Усмивката сякаш се разтягаше все повече и повече. Стъписаното дете се втурна през вратата към мрака. Когато прекрачи прага, усети вибрация, тялото му потрепери и очите му се замъглиха. Спря се сепнато и разтърси глава. Нещо не беше наред. Беше нереално тихо. Опита се да извика родителите си, но единствено устата му се отвори и устните му потрепериха. Не излезе никакъв звук. Красимир се паникьоса и инстинктивно започна да опипва стената в коридора, за да включи осветлението. Ключът дори не щракна, само смени позицията си, но лампите не светнаха. Мракът остана и продължаваше да го обгръща като черна пелерина на зловещо създание. Детето отново се опита да извика, но не се получи – звукът просто не излизаше от устата му. Целият се беше изпотил от напрежение и първото, което мина през ума му е, че трябва да се преоблече, за да не настине. Беше го чувал толкова пъти, но не обръщаше внимание. Сега мислите летяха в главата му като количките, които пускаше със смях надолу по пързалката. Изведнъж една от тях отекна ясно в съзнанието му – в детската стая той успя да извика! Точно така! Значи там всичко е наред. Просто ще се върне и ще изчака родителите си. Ами ако му се доходи в тоалетната? Обърна се в непрогледния мрак накъдето беше сигурен, че е банята. Не виждаше нищо в тъмнината и не се престраши да отиде. Реши да се върне в стаята си и после да стиска, докато може. Направи няколко крачки обратно към вратата на стаята си, вратата си стоеше отворена и тънка лунна светлина се процеждаше през прозореца. За него беше достатъчен ориентир и той смело направи крачка през прага. Сякаш се удари в тухлена стена! Отстъпи назад с учудване и в първия момент помисли, че не е успял да уцели вратата в тъмното. Веднага направи втори опит, но резултатът беше същия и главата го заболя. Имаше нещо, което му пречеше да влезе в стаята, но той не можеше да разбере какво е. Протегна ръка и внимателно докосна отвора на вратата, ръката му се спря в невидимата стена. Нямаше как да се върне назад. Главата продължаваше да го боли, опипа челото си с пръсти и разбра, че го беше ожулил – нищо страшно, както казваше баща му. Постоя около минута, докато обмисли какво да прави. Реши, че ще е най-добре да отиде във всекидневната, където има голям панорамен прозорец и ще е по-светло. Не успяваше да събере смелост и да обиколи тъмния апартамент с озъбените в усмивки сенки. Родителите му бяха възрастни и щяха да го намерят, поне това си мислеше, когато тръгна пак по коридора. Стигна до вратата на всекидневната, която беше затворена. Отвори я и този път внимателно опипа пред себе си преди да се втурне. Нямаше никакви препятствия, ех ако имаше ток, за да си пусне телевизора – нямаше да го е страх от нищо. Затвори след себе си и се огледа – тук беше малко по-светло и Красимир се успокои за момент. Тръгна към ъгловия диван, но по пътя ритна нещо меко на пода и се сепна. Клекна и започна да опипва по земята, докато не стисна тъмния безформен обект. Вдигна го и се оказа плюшеният му жабок Кърмит, с когото спеше като бебе. Детето го взе със себе си на дивана и силно го стисна, докато продължаваше да се взира ту към вратата, ту през прозореца. Неусетно се унесе и заспа.

* * *

Красимир отвори очи, но остана да лежи на дивана. Отначало беше объркан и се чудеше защо се буди във всекидневната. Огледа се бавно – нищо не помръдваше. Нищо не се чуваше. Плюшената му жаба се беше търкулнала на земята и гледаше към него със закачлива усмивка. Момчето обаче не се усмихваше. Съзнанието му се беше прояснило и вече си спомняше всичко от предната вечер. Страхът започна да го обзема отново, но поне беше светло. Погледна през прозореца към мрачното небе, което беше закрито от плътни сиви облаци като стоманен покров, самотна чайка се рееше безгрижно. Усети, че е гладен и се надигна бавно от дивана. Красимир беше доста самостоятелно дете и можеше да прави доста неща сам, но като повечето деца разчиташе на наставленията на родителите си. Сега, когато беше останал сам за първи път в живота си, се чувстваше объркан. Знаеше, че трябва да закусва, знаеше какво обича да яде, но досега никога не беше опитвал да си приготви закуска без друг възрастен наоколо. Отиде към хладилника и го отвори, беше пълен с различни неща, но детето търсеше с очи киселото мляко. Видя къде е, но не стигаше до там. Взе стол и го замъкна близо до неработещия хладилник и успя да вземе една кофичка. Премести стола и взе от шкафа пакет мюсли. Изсипа двете съставки на закуската си в купичка и, докато предъвкваше храната, обмисляше къде и как да намери родителите си. А дали всички от блока бяха изчезнали? Къде бяха отишли? Мислите напираха, но момчето не намираше отговор за тях. След като приключи с яденето, беше решил, че е време да обиколи апартамента, за да разбере какво става. Тръгна по-уверено из стаите, баните, килера – всичко си беше на мястото, сякаш нищо не се беше случило. Единственото място, където не успя да влезе беше детската стая. През отворената врата се виждаше замазано, сякаш беше покрита с тънък, но много здрав найлон. Беше гледал подобни неща в детските филмчета, където героите използваха специални портали, за да преминават от едно място на друго. Така донякъде успя да си обясни какво се беше случило. Но как да се върне обратно нямаше представа. Дали щеше да остане тук сам завинаги? Сълзите напираха в очите на малкото момче и то се опита да извика, но не се получи. От устата му не излизаше никакъв звук. Нещо навън блесна за секунда и сенките отново затанцуваха усмихнати около него. Бяха като мрачните чудовища, за които беше слушал по-големите деца да говорят или поне така си ги представяше. Черни, озъбени, с присвити от злоба очи. Стоеше в коридора и не знаеше какво да прави. Огледа се и видя, че ключът стои в ключалката на входната врата на апартамента. Дали да излезе? Не беше излизал никога сам без родителите си. Те му напомняха, че е все още малък, за да го пускат сам навън, въпреки, че след няколко месеца ставаше на шест години. Пристъпи неуверено напред и пак се огледа – нямаше никой, седна както винаги на земята и си обу маратонките. Отключи вратата, като забеляза, че ключалката не щрака както обикновено, излезе, заключи и тръгна надолу по стълбите.

* * *

Когато излезе навън, първата работа на Красимир беше да се огледа внимателно. Той познаваше чудесно района около жилището си, понеже всяка вечер излизаше да играе със съседските деца. Традиционно децата бяха много и отвсякъде се чуваше весела глъчка от безгрижните игри на детската площадка и паркинга на блока. Днес атмосферата беше доста по-тягостна. Не се чуваше никакъв звук, беше толкова тихо, че можеше да те заболят ушите. Отначало Красимир се зачуди дали просто не е оглушал, беше чувал от баща си, че има такива хора, които не чуват абсолютно нищо. Огледа се и страхът отново започна да пълзи от треперещите му крака нагоре по тялото. Нищо не беше наред, не само сивото небе и безмълвно летящите чайки. По паркинга се виждаха овъглени автомобили, сякаш доскоро са горели, а един от съседните блокове бе сякаш целият опожарен. Всичките му прозорци бяха изпочупени, мазилката почерняла от саждите, а входната врата огъната и зееща като хищна паст. Детето се вторачи в отворената врата и стълбите вътре му напомняха на зъби, които са готови да го захапят. Целият блок имаше вид на изтърбушен грохнал великан, който всеки момент ще падне и ще го затрупа с увисналото си шкембе. Момчето инстинктивно отстъпи назад и пое по съседната улица, която водеше към булевард „Левски“ и центъра на града. Мина покрай детската площадка, сгушена между старите панелни блокове, но сега тя беше пуста. Никъде не се виждаха хора. Красимир продължи надолу по улицата, като се озърташе непрекъснато и притеснението, че се отдалечава от добре познатата обстановка, се увеличаваше. Подмина един от старите дълги блокове и инстинктивно се обърна да види какво има зад ъгъла. Видя две средно големи улични кучета, които разкъсваха котка. Едното беше захапало гърлото ѝ и цялата му муцуна бе изцапана с кръв, а другото издърпваше черво от корема. Детето замръзна на място от изумление. Радваше се, че не се чуват никакви звуци и не чува ръмженето на кучетата, примесено с тракането на острите им зъби, които се впиват безмилостно в умъртвената котка. Красимир заотстъпва бавно и погледна зад себе си. Беше близо до едно от големите дървета на улицата. Надяваше се да го достигне и да се изкачи високо, докато кучетата си заминат и той може да се върне обратно спокойно. Беше много изплашен, краката му трепереха неудържимо и целият бе плувнал в пот от напрежението. Протегна назад ръка, като не изпускаше двете улични животни от поглед и докосна грапавата кора на старата липа. Едно от кучетата надигна глава и заби празен поглед в малкото момче. Оголи кървавите си зъби и присви уши, блъсна се в другия звяр и се стрелна към Красимир. Момчето по навик отвори уста да извика, но нищо не излезе. Обърна се светкавично към дървото забърза с всички сили нагоре по ствола, като се хващаше за клони или остатъци от такива. Трябваше да се качи високо, знаеше, че кучетата не могат да се катерят, но можеха да скачат. Двете кучета бях под дървото за секунди. Скочиха нагоре и едното успя да захапе дясната обувка на изплашеното дете. Красимир рязко дръпна крака си, маратонката се изхлузи, а той залитна от инерцията. Беше на косъм да падне право в острите кървави зъби. Започна да драпа все по-яростно нагоре, а кучетата продължаваха да скачат. Детето се покатери още по-високо между срамежливата пролетна зеленина и пред очите му се разкри чудесна гледка през улицата и булеварда. В далечината дори се виждаше огромен мост, чието име момчето не се сещаше, но помнеше, че много пъти е минавал с родителите си с колата по него. Над моста облаците бяха черни като нощ и просветваха светкавици, а под тях се виждаше пелената от пороен дъжд. Момчето стоеше и гледаше като хипнотизирано далечната буря и нещо мъгляво изплува в съзнанието му, но не успяваше да се оформи правилно. Беше напълно погълнат и забрави за кучетата под него. Сепна се и погледна надолу. Двата звяра бяха спрели опитите си да се доберат до него и гледаха надолу по улицата, където неуверено пристъпваше малко момиче. Отначало Красимир не я разпозна и продължи да се взира. Кучетата бяха изчезнали в тишината като призраци. В момента в който те се появиха отново в полезрението му, детето се сети, че това е Цвети от неговия блок, с която редовно играеха на площадката и беше в съседната група в детската градина. Озверелите животни се нахвърлиха върху нея и за миг я събориха на земята. Красимир не искаше да гледа повече, сълзите му потекоха, но мозъка му заработи. Спусна се бързо от дървото, като се стараеше да не се ожули много и хукна нагоре. Това беше шансът му да се добере обратно до дома си на сигурно място. Тичаше нагоре по улицата с все сили и вече виждаше върха на люлките от детската площадка. Премина покрай безразборно паркиралите автомобили и изскочи точно до нея. Спря и като хипнотизиран се вгледа в ограденото пространство, където до вчера играеше с Цвети и другите си приятели. Детската площадка беше пълна с деца.

* * *

Красимир се приближи до шарената ограда, чиито цветове сега изглеждаха стари и избледнели на фона на всеобщата сивота на деня. Погледна над нея и видя няколко деца от неговия блок, но имаше и от съседни блокове. Преброи общо около дванадесет деца на различна възраст. Отвори вратичката и влезе при тях, повечето се бяха скупчили около пясъчника и няколко държаха пръчки. Едното момче изглеждаше доста по-голямо, знаеше, че се казва Румен и е от неговия блок. Той учеше в гимназията или поне така му бяха казали родителите му. Румен беше висок и слаб младеж, а лицето му бе осеяно с младежки пъпки, което напомняше на Красимир чиния с леща. Момчето си спомняше юношата като нахакан младеж, който не обръща внимание на малчуганите. Сега Румен държеше пръчка и рисуваше с нея по пясъка някакви картинки, а няколко други деца гледаха и само посочваха от време на време. Там беше и Митко, с когото си ходеха на гости. Те бяха на една възраст и играеха заедно от бебета. След него подтичваше и тригодишната му сестричка Мими. Красьо им помаха и това привлече вниманието на Румен и другите деца около пясъчника. Румен го извика с жест да се приближи и му посочи първо пръчката, а после и пясъка с рисунките. Когато Красимир се приближи, едно от децата му подаде пръчката си, той я взе и клекна до пясъка, после погледна към Румен, който му кимна с глава към рисунките. Красьо все още не го биваше много в рисуването, но успя да издълбае прилични дъждовни капки с гръмотевица, след това две големи човечета и едно малко, които стояха до къща, като задраска двете големи. Всички гледаха и кимаха, защото техните рисунки бяха сходни. Красьо вдигна ръчичка и започна да рисува кучетата и случката с Цвети от преди малко. Повечето деца клатеха глави и не разбираха, но лицето на Румен пребледня и той гледаше напрегнато нескопосаните рисунки. Докато другите се опитваха да разгадаят напълно смисъла на новите рисунки, а Красимир ръкомахаше и се кривеше, за да им помогне, Румен се приближи бавно до оградата и се огледа. Това, което го тревожеше бяха кучетата и това, че някои от децата бяха малки и не можеха да се справят сами с много неща. Румен знаеше повече от другите, но му беше трудно да им обясни. Повечето не знаеха какво е гръмоотвод и каква е функцията му. Не можеше да обясни как толкова гръмотевици са ударили едновременно толкова много блокове и защо някои от тях почти са разрушили определени сгради, а ударените стоят непокътнати. Не знаеше и каква беше тази буря, откъде се беше взела и дали нямаше още места в града с деца, излезли през тези своеобразни портали. От друга страна се досещаше защо масово миналите през порталите са деца, просто възрастните или спяха по това време и не се страхуваха от бури и гръмотевици, или поради друга причина в този момент не са напускали помещението, в което се намират. Други обяснения не му идваха на ум. Това, което се досещаше е, че бурята има общо, но в тази паралелна реалност не падаше и капка дъжд, въпреки плътните сиви облаци. Тук всичко изгледаше същото, но беше по-различно. Всичко изглеждаше по-изопачено и изкривено. Всичко изглеждаше като изкуствено поставено и не на място, сякаш някой беше построил този свят, докато е гледал техния собствен под водата. Румен отново се напрегна и се огледа внимателно, свирепите кучета, които, според рисунките на Красьо, бяха нападнали и разкъсали едно дете, не се виждаха никъде, но това нищо не значеше. В главата на младия юноша започна да се оформя разбиране, че не само хората могат да преминават, но очевидно и животни – гладни животни. Ами ако са преминали и хора? Лоши хора. Лицето му се изпъна още повече, когато осъзна, че в този момент той трябва да закриля и води децата. Той беше най-големият и опитният. Да ги води, но накъде? Обърна се към пясъчника, за да види какво правят малчуганите и забеляза, че Красимир продължава да рисува – мост, вероятно Аспаруховия, – помисли Румен, – остров – да, вече пасва, облаци и гръмотевици. Възможно ли е? Дали Красимир е видял правилно? Как е видял бурята, мостът не се виждаше оттук. Точно когато се приближаваше, за да попита с рисунка, с периферното си зрение забеляза нещо необичайно и се обърна. Мими стоеше до една от люлките, а русата ѝ коса бе цялата в кръв. Лицето на малкото момиче беше омазано в сълзи и сополи, то отчаяно бе вдигнало ръце нагоре. Румен вдигна поглед и видя пет-шест чайки, които се стрелнаха надолу. Една от тях се спусна право към лицето и заби здравия си клюн в дясното око на малкото момиче. Мими се свлече на земята, а останалите чайки се спуснаха към лицето ѝ и заудряха с клюнове. Румен се огледа за пръчка или камък. Не можеше да извика и да ги изплаши. Засили се и опита да ритне една от тях. Птицата излетя, блъсна се в оградата и в този момент Румен усети пареща болка в рамото. Идваха още чайки и една от тях забиваше клюна си в него, момчето се завъртя и я удари с юмрук. Другите деца гледаха стъписано, а чайките ставаха все повече. Румен погледна към малкото момиче, което лежете на крачка от него – двете му очи бяха изкълвани, нослето му приличаше на малка червена кърпичка, нищо не беше останало от хрущяла, а разкъсаната му уста се бе озъбила в животинска гримаса. Чайките бяха много и започваха да удрят с клюновете си по гърлото и тялото на детето, идваха все повече и нямаше как да я спаси. Румен трябваше да спаси останалите. Хвърли се обратно и започна да маха енергично, сочейки вратичката. Красимир се стъписа, когато си спомни за кучетата, но другите го задърпаха. Всички деца хукнаха след Румен към блока, в който живееха с Красьо и Митко. Юношата се обърна и видя брата на Мими, облян в сълзи, неговите също започнаха да капят. Беше се провалил.

* * *

Когато влязоха във входа и постепенно се успокоиха, Красимир извади и показа ключовете си. Румен бършеше очи, но също прерови джобовете си и намери своите. Със знаци се разбраха да се разделят на две групи – в апартамента на Красимир и Румен. Другите деца се съгласиха и тръгнаха нагоре по стълбите. На седмия етаж се разделиха, там живееше Красимир, а на последния, осми етаж, точно над него, беше апартаментът на Румен. Отново с помощта на ръкомахания и мимики стана ясно, че след един час юношата ще слезе да ги провери и ще почука три пъти на вратата. През това време се надяваха да намерят нещо за ядене, а по-малките дори да поспят. Митко не спираше да плаче, Румен посегна да го погали по главата, но детето се дръпна рязко и го изгледа яростно, врътна се и тръгна към апартамента на Красимир, който влезе последен и заключи вратата след себе си. Всички отидоха във всекидневната и домакинът отвори хладилника, започна да вади каквото според него ставаше за ядене. Беше горд със себе си, че засега се справяше със ситуацията не по-зле от от своя по-голям съсед. Погледна другите деца около него, повечето бяха с подпухнали от плач лица и омазани със сополи. След като повечето хапнаха по няколко залъка, Красьо поведе по-малките към спалнята на родителите си и им посочи голямото легло. Те веднага се покатериха и се сгушиха под олекотената завивка. Другите във всекидневната бяха намерили бележник и цветни моливи, комуникацията с картинки започваше отново. Неусетно мина един час, после още половин. Децата бяха вглъбени в картинките на белите листи и никой не се сети, че трябва да следят часовника. Как ще чуят почукванията в оглушителната тишина? Красимир се сепна, надигна глава и се огледа, отиде да надникне в спалнята – някои от децата се бяха събудили, но още се излежаваха. Той придърпа един стол до входната врата и се качи да погледне през шпионката. Видя, че Румен се качва по стълбите нагоре, бързо отключи и се спусна след него. Юношата му направи знак да го изчака тук, изтича нагоре и след няколко минути се върна. Носеше листи и химикал. Започна да пише, но Красимир му направи знак, че само може да срича и то бавно, нямаше да се получи добре, все още не можеше да чете, както му се искаше. Румен сбърчи вежди и започна нескопосано да рисува, опитваше да обясни, че е слизал няколко пъти, а после се е връщал да наглежда другите деца в апартамента. Не се сетил, че почукването няма да се чуе. Когато влязоха, изпратиха две деца да си играят до входната врата и ако някой дойде, едното да заключи, а другото да изтича при тях. Румен беше чел доста такива книги, а също и беше гледал криминални филми, тези идеи не му бяха чужди, но в очите на малчуганите той изглеждаше като опитен пълководец, който може да се справи с всяка ситуация. Той взе листите и химикала и ги връчи на Красимир, искаше да знае повече за бурята и моста. Красьо отново започна да рисува дървото, кучетата и как е погледнал надолу по улицата, където в далечината е видял моста и черните облаци със светкавиците. Румен на свой ред започна да рисува светкавици и врати. Отначало не се разбираше много, но постепенно децата започнаха да разбират, за да се върнат обратно беше необходимо да отидат при бурята и да намерят вратата, която ще ги отведе обратно у дома. Румен предлагаше той и още две момчета да отидат и да проучат какво е положението, а ако някой успее да мине обратно към добре познатия им свят, Румен ще се върне да вземе останалите. В главата му се въртеше идеята, че има и деца, които са по-малки от Митко и Красимир, това щеше да ги забави доста. Митко яростно изтръгна химикала от ръката му, нарисува дванадесет кръгчета и ги огради с голяма окръжност. Това означаваше, че всички отиват. Децата около листа хартия го гледаха и само кимаха с глави. В погледите им се четеше страх, но по-страшно щеше да е ако останат сами, без никой да ги води. Ако преминеше един, дали нямаше да преминат всички и да ги изоставят? Това се въртеше в главата на всеки малчуган, прокрадна се дори и в главата на юношата-водач на групата. Само за секунда изкушението проблесна в съзнанието му, той не беше готов да е водач на група сополиви деца, които изпитваха трудност дори да се нахранят сами. Румен тръсна глава, за да отпъди тези мисли, огледа малчуганите и им кимна – тръгваха всички заедно. Започна да рисува план за пътуването – трябваше да изчакат, докато всички се събудят, да съберат всичко, което става за ядене, да вземат вода и да напълнят всичко това в раници. Раниците не биваше да са тежки, а всяко дете, което носи раница да може да бяга с нея без големи затруднения. Всички гледаха съсредоточено картинките и кимаха. Румен написа числото петнадесет и посочи часовника на стената, след това излезе и се качи в неговия апартамент. След четиридесет и пет минути всички стояха на площадката пред апартамента на Красимир и го чакаха да заключи вратата. Всяко от децата пристъпваше нервно, никой не се опитваше да се закача с другите, а Румен бе плувнал в пот отново. Тайно беше пъхнал един сгъваем нож в джоба си, като се надяваше да не му се налага да го използва. Слязоха пред блока, огледаха за последно наоколо и тръгнаха по улицата към детската площадка. Никой не се осмели да погледне Мими, всички подминаваха. Красимир вървеше последен и само той обърна поглед към червената купчина парцали, в която се бе превърнало тригодишното дете след нападението на чайките. Децата бързо отминаха и се спуснаха внимателно по улицата надолу, като Румен постоянно се оглеждаше за кучетата, а Митко – в небето за крилатите убийци на сестра си.

* * *

Децата вървяха надолу към булевард „Левски“ в стегната група, като постоянно въртяха глави, за да следят за опасности и дали някой не изостава. Когато наближиха широкия булевард, Румен вдигна ръка, за да спре групата. Огледаха се, но не се виждаха преминаващи автомобили, а подлезът приличаше на пресъхнал кладенец – тъмен и мрачен. Юношата отново се притесни и направи знаци на децата, че няма да минават през подлеза – не знаеше какво се крие в тъмното и не искаше да разбира. Огледаха се внимателно и бързо стигнаха до средата на булеварда, където имаше ограда, която пречи на пешеходците да пресичат при нормални обстоятелства. Някои деца бяха малки и неопитни в катеренето, сега Румен, а и другите по-големи осъзнаваха, че това, с което се бяха заели, не е никак лесно. Малчуганите се изморяваха лесно, вървяха бавно и не умееха да тичат много бързо. Вероятно нямаше да успеят до мръкване да достигнат Острова, въпреки, че ако Румен беше сам, щеше да се справи за около час. Пресякоха успешно и се насочиха към улиците „Мир“ и „Караагач“. Юношата планираше да се спуснат надолу по улица „Генерал Колев“ чак до Катедралата, защото беше кратко, направо и достатъчно широко, което му даваше усещането, че ако се появи опасност, ще я забележат отдалеч. Докато вървяха, Румен се стараеше да стои концентриран, но мислите му отлетяха осем години назад, когато изчезна най-добрият му приятел – Севдалин. Те бяха неразделни, но една нощ детето просто се изпари. Всички обвиняваха родителите на изчезналото дете, но полицията не намери никакви доказателства за това, както и за каквото и да било друго. Сега Румен се опитваше да изрови спомените в главата си, дали и тогава имаше подобна буря. Разтърси глава и отново се огледа, бяха стигнали почти до районната община, а някои от децата започнаха да го дърпат за ръкавите. Той се обърна и видя, че две от най-малките са седнали. Въздъхна и посочи пейките на спирката пред общината – ще седнат да почиват там. „Няма да успеем преди да мръкне с тези бебешори, но няма и как да ги изоставим.“ – помисли си момчето. Когато спряха за почивка, Красимир отиде до Румен и му посочи улиците около тях, бяха на кръстовище и щеше да е добре да наблюдават какво се случва наоколо. Загледаха се в сградата на общината, в техния свят сградата беше мръсна и запусната, опасана с кабели, климатици и падаща мазилка. Сега не беше по-различно, изглеждаше дори още по-зле, сякаш някак сгъната под тежестта си, с излъчване вехта дрипа, която някой е използвал за изтривалка на обувки. Повечето прозорци бяха изпочупени, а входната врата я нямаше напълно. Висящите кабели приличаха на дълги сополи, които се спускат безкрайно от ноздрите на великан. Небето започваше да притъмнява все повече и всички ставаха неспокойни. Румен прецени, че десет минути за почивка стигат, можеха да направят още една, когато стигнат до кръстовището на Катедралата и централната поща, където отново ще е широко и ще имат възможност да наблюдават всичко внимателно. След кратката почивка тръгнаха отново надолу по улицата- нищо не трепваше, нямаше вятър, само и единствено оглушителната тишина, с която всички бяха започнали да свикват. Най-големият им проблем оставаше привличането на внимание и Красимир започна да обмисля какво може да се направи. Започна да събира малки камъчета и да ги пълни в джобовете си, размаха ръце към другите и докато размахваше ръце и правеше мимики с лице, успя да им обясни. Скоро играта на събиране на точните камъчета ги улиса и за миг забравиха къде са и какво се случва с тях. Събирането беше игра и надпревара, което беше миг веселие за малчуганите. Единствено Румен оставаше мрачен и все по-често хвърляше погледи към Митко. Детето се беше отърсило за момент от шока, но все още изглеждаше неспокоен. Вече вървяха покрай оградата на АГ болницата и мрачното настроение се завърна. Тази част бе осеяна с дървета, а самият двор бе пълен с високи борове и гъсти храсти. Притъмняваше все повече и старата масивна сграда, обвита в бръшлян, изглеждаше призрачно и страховито за всички. Никой не знаеше какво може да се крие в огромния двор и дали високата метална ограда ще успее да го задържи далеч от тях. Инстинктивно ускориха крачка и почти достигнаха светофара с булевард „Цар Освободител“, когато нещо тъмно прелетя и се заби в главата на Румен. Той се задържа на крака за миг, колкото да обърне глава и се строполи на земята. Надигна се на лакти и се вгледа от другата страна на улицата. На два от прозорците се виждаха призрачни фигури с дълги бели коси, които се взираха в тях. Бяха толкова погълнати от страховития болничен двор, че бяха забравили да се оглеждат какво се случва от другата страна на пътя. От улицата до блока се появиха още четири бледи фигури, които се приближаваха бавно, но непреклонно. Бяха мършави, с дълги бели коси и облечени с дрипи. Стискаха нещо в бледите си кльощави ръце – вероятно още камъни. Фигурите от прозорците изчезнаха, явно бяха разбрали, че юношата е само един и лесно ще се справят с децата. Още три камъка полетяха и два от тях уцелиха Митко и едно тригодишно момче. Децата отначало се скупчиха, а Румен се опита да се изправи и посегна за сгъваемия нож. Ръцете му трепереха и той не успяваше да го отвори, а когато бледите същества се приближиха тениската на едното му се стори поразително позната – на зелено бели райета с череп на ръкава. Помнеше я много добре, защото той имаше същата – майка му беше зашила черепите и като деца почти не ги сваляха със Севдалин, представяха си, че са екипи на местния футболен отбор, на който и двамата бяха привърженици. Сега от тениската на призрачното същество не бе останало нищо повече от жалка дрипа, омазана и прокъсана, висяща на кльощавите му рамене като на закачалка. Севдалин, или това което беше сега, се приближи по-бързо, отколкото изглеждаше, стиснал камък в ръка и застана над Румен. Очите му злобно се взираха в седналия на земята юноша изпод белите като сняг вежди. Бялата му дълга коса висеше като метла от съсухреното му теме, а от носа му беше останал само един хрущял. Разтвори уста, сякаш да нададе вик, и се откри беззъба паст, в която юношата сякаш потъна. Най-накрая успя да разгъне ножа и замахна към мястото, където трябваше да е корема на съществото, което беше най-добрият му приятел. Ножът се заби в провиснала кожа, но кръв не потече, а беззъбата уста премлясна и се разтегна в зловеща усмивка. Съществото протегна кокалестата си ръка и стисна с неочаквана сила, а мръсните дълги нокти се забиха до кръв в предмишницата на Румен. Сълзите му потекоха и единственото, което успя да види през замъгления си поглед, бе ръката, която стиска камъка как лети към него. Съществото продължи да го удря по главата, докато не стана на пихтия. В това време Красимир се огледа – Митко седеше на земята, а главата му кървеше, другите същества бяха хванали две деца и буквално ги разкъсваха на парчета с ноктите си, а двамата от прозорците вече бяха долу и монотонно вървяха към групата. Нямаше как да носят Митко или да помогнат на другите. Красимир бе видял как ножа се заби в корема на призрачното същество и това не го спря. Детето реши, че това са безсмъртни същества, които остаряват и заприличват на скелети, като от анимационен филм. Не беше далеч от истината. В този свят преминалите на умираха, те просто старееха и заприличваха на ходещи трупове. Косата и ноктите им не спираха да растат, кожата им избледняваше, телата измършавяваха, а те самите бяха постоянно гладни. Това беше глад, който не може да се засити, но те не спираха пред нищо, за да опитат. Красимир бързо започна да минава през групата и да разтърсва скупчените деца. Пет от тях се окопитиха и хукнаха след него. Трябваше да намерят скривалище, хукнаха с все сили към светофара. Едно от момчетата, Игнат, дори хвърли раницата си и затича с всички сили. Групата им се бе стопила – бяха останали само шестима. Докато завиваха покрай сградата до светофара нагоре по „Цар Освободител“, Красимир се обърна за последно и видя, че повечето от тези, които не успяха да хукнат с тях са или разкъсани, или ги разкъсват. Едно от съществата бе събрало костеливите си шепи и изливаше топлата кръв в устата си. След миг обърна поглед към тях – избърса омазаната си с кръв беззъба уста и я разтегли в отвратителна усмивка. Красимир хукна нагоре след другите.

* * *

Децата продължиха да бягат нагоре и свиха вляво, в първата по-голяма пресечка, която видяха. Вече мръкваше и те бяха много изплашени, но бяха останали без водач и връщането не беше вариант. Продължиха така до площад „Илко Ескенази“ или както повечето хора знаеха мястото – спирка „Нептун“. Мястото не беше много широко, но им трябваше почивка и спокойствие, за да решат накъде да вървят. Мракът ставаше прекалено плътен и това не им помагаше в ориентацията. Всички оцелели бяха между пет и седемгодишни, не познаваха толкова добре града, но Красимир им обясни със знаци, че ако вървят в същата посока, трябва да излязат до целта си – Катедралата, той помнеше добре обясненията и рисунките на Румен. Проблемът беше, че се налагаше да преспят някъде. Всички сгради изгледаха зловещи и изтърбушени, надвиснали над улиците заплашително, сякаш бяха готови да паднат всеки момент на шосето. Вариантът да спят навън беше още по-лош, не знаеха кога и откъде може да се появят бледите старци и да ги нападнат. Не знаеха също дали тези същества спят. Бяха забравили напълно за кучетата и чайките. Красимир посочи близка сграда на отсрещния тротоар, беше стара изоставена къща дори и в техния свят, точно на ъгъла на булевард „Сливница“ и улица „Бенковски“. Вратата зееше отворена и децата потънаха в тъмното. Навсякъде миришеше на мухъл и стара хартия. Качиха се по стълбите на първия етаж и решиха да се установят там, ако се наложеше, можеха да опитат да избягат през прозорец или тераса. Всички решиха да спят на мръсния под в една от стаите, която гледаше към булеварда. Преди да заспят, Красимир реши само да надникне през прозореца и да огледа какво става навън. Сърцето му се сви, когато видя бледите призрачни старци да минават по булеварда. Тътреха бавно нозе, но не спираха и за миг, само се оглеждаха наоколо, а при всяко завъртане на мършавите им вратове, белите им коси се разперваха като пелерини. Красьо бързо се скри и го заля вълна от облекчение, че не останаха навън. Мозъкът му работеше на пълни обороти и точно преди да заспи го осени друга тревожна мисъл – ами ако съществата бяха разгадали техния план и знаеха къде точно отиват? Можеха ли да им направят засада? Изправи се и отново внимателно подаде глава през прозореца, погледна и видя в далечината светлите точки да продължават надолу. Налагаше се да изберат друг път, за да стигнат до Острова.

* * *

Утрото бе хладно и облачно. Поне светлината отново се бе появила и всички се чувстваха по-спокойни. Децата бяха схванати от спането на пода, но се раздвижиха и загряха, докато закусваха. Храната им беше на привършване, а не се сещаха за други варианти. Положението им изглеждаше безнадеждно, след като Красимир им обясни какво е видял предната вечер. Все пак решиха, че е по-добре да опитат да стигнат до целта си, отколкото да стоят затворени в мухлясалата къща без храна, а скоро и без вода. Тръгнаха отново, но по перпендикулярната улица на тази, по която бяха минали съществата. Когато стигнаха до кръстовището и погледнаха надолу, видяха в далечината огради, каквито слагат на булевардите. Тръгнаха към тях и не след дълго излязоха на голям многолентов булевард, а зад гърба им останаха позлатените кубета на Катедралата. Дотук се справяха добре, това означаваше, че им остава да вървят на юг по големия булевард. Виждаха съвсем близо облаците и светкавиците, които проблясват. Надеждата се върна и те закрачиха с нови сили, но и изострено внимание към спасителната буря. Не след дълго достигнаха онази част на „Аспаруховия мост“ където имаше отбивка за Острова. Никое от децата не беше ходило, но нямаше как да е напред през моста, решиха да се спуснат по отбивката. Сега бяха съвсем близо до бурята и виждаха ярките светкавици, усещаха приятната влажност на въздуха и станаха нетърпеливи да стигнат и да намерят „портала“ за връщане в техния свят. След около петдесет метра пътят пред тях се оказа блокиран. Сякаш някой нарочно бе натрупал камъни, които бяха на височина около два метра и блокираха цялото шосе. Нямаше тротоар, а ръждясала мантинела, зад която бяха избуяли храсти и дървета. Децата не смееха да се пъхнат в тази гора. Докато се оглеждаха, над оградата се появиха мършавите фигури на съществата. Държаха камъни в ръце и започнаха да ги запращат яростно към малката група. Красимир първи осъзна положението и се плъзна под мантинелата в шубраците. Игнат се опита да тръгне след него, но един от камъните го удари във врата, а втори в главата. Съществата пъплеха надолу по стената и не спираха да вземат камъни, с които да обстрелват децата, а на лицата им се появиха отново хищните беззъби усмивки. Красимир тичаше през шубраците, а клончетата го удряха в лицето и деряха краката и ръцете му. Сега детето се радваше на тишината, защото нямаше как да чуят накъде бяга, а той бягаше към Острова. Не беше толкова близо, колкото си мислеше, но вече усещаше дъждовните капки. Продължаваше да тича без да се обръща, а светкавиците просветваха страховито. Започна да усеща как дъждът барабани по него и дрехите му залепнаха за тялото. Когато му се наложи да излезе на пътното платно, той първо се огледа внимателно и си пое въздух. Беше разбрал, че тези същества не са бързи и се налага да правят засади, за да се доберат до плячката си. Нямаше никой в дъждовната пелена зад гърба му. Момчето се чудеше само как да намери портала. Продължи да върви и реши да не спира, докато не се измори. Вглеждаше се във всяка сграда, за някакъв знак. Пред очите му се изпречи огромно хале, в което гръмотевиците се удряха една след друга. Със свито сърце момчето се насочи натам. Спря пред огромния портал на сградата и се огледа. Нищо не потрепваше. Хвърли последен поглед назад и пристъпи през прага. Тялото му отново се разтресе, сякаш преминаваше през водна бариера, погледът му се замъгли и главата му се замая. Беше успял!

* * *

Красимир се събуди стреснато в леглото си. През прозореца се виждаше как слънцето се мъчи да си пробие път през пухкавите облаци. Опита се да се закашля леко и каква изненада! Чуваше отново! След кратката радост реши да се огледа и с радост установи, че всичко е както преди – стаята му беше малко разхвърляна, влакчета, колички и строител се търкаляха по земята, но всичко изглеждаше спокойно. Той се усмихна и извика:

– Мамо! Татко! Тук ли сте?

Чуха се стъпки по коридора и родителите му влязоха усмихнати. Красимир ги прегърна и в този момент някъде навън се чу ужасяващ писък. Тримата скочиха и бързо погледнаха през прозореца. Кръвта се бе дръпнала от лицата им. Две белокоси същества разкъсваха един от съседите им тръгнал да изхвърля боклука, а по улицата зад тях се тътреха още стотици, може би хиляди, от тях. Водачът им, облечен със зелено бяла дрипа присви уста, изрева със страшна сила и впери очи в прозореца на Красимир.

Стоян Бончев

262 Views
error: Content is protected !!