Стихотворения от Геолина Стефанова

Стихотворения от Геолина Стефанова

Списание "Литературен дизайн" представя Геолина Стефанова - български поет и писател!

Септемврийски блус

 

Смокиново вино.

Кръвта на нощта

по паважа.

Драсната с нокът

усмивка по тъмно лице .

Задъхана жега,

дошла нежността да накаже

в последната стая

на дръзко туптящо сърце.

До нерви съблечена

блус на страстта си танцувам.

Тангото отдавна

е някак си тъй демоде.

Партньорът за танци мълчи,

на гранит се преструва.

А лепне по кожата.

С котешки меки ръце.

Оскъден сатен

дели ме от писък в нирвана.

Не искам да мисля.

Не питам.

Нощта си тече.

И странна е тази

измислена дума –

Измяна,

в последната стая

на дръзко туптящо сърце.

 

Да разчупим тишината

 

Разчупи тишината.

Като топла погача.

Със мед.

Как кънти ми мъглата

и се губя.

В душата ми – лед.

Не, не съм се предала.

Ще го сипя в бокал от кристал,

с нещо силно, което

ме спасява

и вади от кал –

тази кал от тревоги,

от горести и страхове,

Мръсни малки микробчета

вирус за слабо сърце.

Разчупи тишината!

Ще се гушна за малко

във теб.

Да, аз силната

имам моменти

обвили се в креп

и ридаят, и драскат…

Повярвай ми, много боли.

Но ти знаеш, защото

ги имаш навярно и ти.

Нека утрото да бъде чудо!

 

Черни ириси в кръвта ми

дращят с листи.

Кой ги посади там?! Избуяха.

Като тъмни облаци тълпят се

грешни мисли –

скитници без дом и родна стряха.

Вият се пътеки. Саморасли

тръните на страсти и съмнения

като пламъчета са сега угаснали.

Не бодат. Звездите са знамения.

Утрото дали ще бъде чудо,

щом нощта е ледена, но нежна?!

Искам те… Не казвай, че съм луда

100 години да разплитам тази прежда

и отново да те вплитам и оплитам

в паяжината копринена на мрака.

Има срещи, за които не се пита.

Стъквам огъня. И знаеш…,

че те чакам.

 

Музика без петолиния

 

Ще взема чашата си с хладно шардоне

и боса бавно ще пристъпя до вълните.

Ранява гларус с писък бледото небе,

след мен ревниво прилив трие ми следите.

Червено раче с фина форма на сърце

назад към пясъчните лилии щъпука

и капва листче – бяло, после още две,

на запад слънцето се шмугва във пролука

и пада здрач тъй нежен като длан,

в която буза ми се иска да положа.

Скала гореща още гушва моя стан,

приляга ми като удобно ложе

под светлината на огромната луна.

Изливам шардонето. Без да искам.

Морето стене и ме вика от брега

като вълна в безвремието нощно

да се плисна.

Забравата е просто цвят на мак

 

Сънотворни макове.

Забрава.

Омаята на дълъг, чуден ден.

Дъждинки в листчетата

дъх на страст оставят

и капят тихичко

дълбоко вътре в мен.

Заравям пръстите си

в розовото – бледо,

тъй нежно като

стръкче от копнеж

и чувствам с кожата си

ангел бос ме гледа,

безшумно стъпва

и чуплива като скреж

очи притварям,

ароматът ме отнася

далече някъде

навътре в моя свят

до ложе маково

с цвета на изгрев ясен

и не, не искам

да се връщам пак назад.

Нежно

 

Разтворена в полунощ –

цвят на татул с фин аромат

прониквам в съня ти и няма да устоиш,

светлината на Луната е спомен и дагма,

винаги била съм твой жадуван фетиш,

тека през кръвта ти, изгаряща магма,

после леко и нежно побелявам, цъфтя,

отровно е цветето, но само когато,

погълнеш семето му, а ти не правиш така,

цвят на татул в една луда нощ от лято,

който връща копнежи и лекува сълзи,

превърнат в нектара на тичинките ми бледи

оставаш с мен и няма да ни раздели

светлината на утрото,

което през рамото си

ни гледа.

639 Views
error: Content is protected !!