Списание "Литературен дизайн" представя Геолина Стефанова - български поет и писател!
Септемврийски блус
Смокиново вино.
Кръвта на нощта
по паважа.
Драсната с нокът
усмивка по тъмно лице .
Задъхана жега,
дошла нежността да накаже
в последната стая
на дръзко туптящо сърце.
До нерви съблечена
блус на страстта си танцувам.
Тангото отдавна
е някак си тъй демоде.
Партньорът за танци мълчи,
на гранит се преструва.
А лепне по кожата.
С котешки меки ръце.
Оскъден сатен
дели ме от писък в нирвана.
Не искам да мисля.
Не питам.
Нощта си тече.
И странна е тази
измислена дума –
Измяна,
в последната стая
на дръзко туптящо сърце.
Да разчупим тишината
Разчупи тишината.
Като топла погача.
Със мед.
Как кънти ми мъглата
и се губя.
В душата ми – лед.
Не, не съм се предала.
Ще го сипя в бокал от кристал,
с нещо силно, което
ме спасява
и вади от кал –
тази кал от тревоги,
от горести и страхове,
Мръсни малки микробчета
вирус за слабо сърце.
Разчупи тишината!
Ще се гушна за малко
във теб.
Да, аз силната
имам моменти
обвили се в креп
и ридаят, и драскат…
Повярвай ми, много боли.
Но ти знаеш, защото
ги имаш навярно и ти.
Нека утрото да бъде чудо!
Черни ириси в кръвта ми
дращят с листи.
Кой ги посади там?! Избуяха.
Като тъмни облаци тълпят се
грешни мисли –
скитници без дом и родна стряха.
Вият се пътеки. Саморасли
тръните на страсти и съмнения
като пламъчета са сега угаснали.
Не бодат. Звездите са знамения.
Утрото дали ще бъде чудо,
щом нощта е ледена, но нежна?!
Искам те… Не казвай, че съм луда
100 години да разплитам тази прежда
и отново да те вплитам и оплитам
в паяжината копринена на мрака.
Има срещи, за които не се пита.
Стъквам огъня. И знаеш…,
че те чакам.
Музика без петолиния
Ще взема чашата си с хладно шардоне
и боса бавно ще пристъпя до вълните.
Ранява гларус с писък бледото небе,
след мен ревниво прилив трие ми следите.
Червено раче с фина форма на сърце
назад към пясъчните лилии щъпука
и капва листче – бяло, после още две,
на запад слънцето се шмугва във пролука
и пада здрач тъй нежен като длан,
в която буза ми се иска да положа.
Скала гореща още гушва моя стан,
приляга ми като удобно ложе
под светлината на огромната луна.
Изливам шардонето. Без да искам.
Морето стене и ме вика от брега
като вълна в безвремието нощно
да се плисна.
Забравата е просто цвят на мак
Сънотворни макове.
Забрава.
Омаята на дълъг, чуден ден.
Дъждинки в листчетата
дъх на страст оставят
и капят тихичко
дълбоко вътре в мен.
Заравям пръстите си
в розовото – бледо,
тъй нежно като
стръкче от копнеж
и чувствам с кожата си
ангел бос ме гледа,
безшумно стъпва
и чуплива като скреж
очи притварям,
ароматът ме отнася
далече някъде
навътре в моя свят
до ложе маково
с цвета на изгрев ясен
и не, не искам
да се връщам пак назад.
Нежно
Разтворена в полунощ –
цвят на татул с фин аромат
прониквам в съня ти и няма да устоиш,
светлината на Луната е спомен и дагма,
винаги била съм твой жадуван фетиш,
тека през кръвта ти, изгаряща магма,
после леко и нежно побелявам, цъфтя,
отровно е цветето, но само когато,
погълнеш семето му, а ти не правиш така,
цвят на татул в една луда нощ от лято,
който връща копнежи и лекува сълзи,
превърнат в нектара на тичинките ми бледи
оставаш с мен и няма да ни раздели
светлината на утрото,
което през рамото си
ни гледа.