Ревю на “Лехуса” от Васил Попов

Какъв по-добър край на 2025 от това да слушам продължението на една от любимите ми съвременни остросюжетни книги “Мамник” от Васил Попов, а имено “Лехуса”. Завършването на “Лехуса” се оказа невъзможно за миналата година и се проточи до първата работна седмица на 2026. Струва ли си историята?

Структура и тема

“Лехуса” продължава историята на Божана, Митко и един куп познати и нови герои, разширявайки географски мястото на действие. Вече не е засегната само Вракола, но и Усое. Древни герани, тракийско съкровище, змей, бременната Божана, язовири, удавяния, дървосекачи, мутри, гъбари, ларпъри, бежанци, телефонни измамници и др. Структурата е напукана като стара язовирна стена, а темата е по-скоро българския фолклор и тракология, отколкото целенасочено действие в развитие на историята на бременната от плътеник (зомби) Божана, която носи дете със свръхестествени сили.

Стил и езиково оформление

Стилът няма нищо общо с този, познат ми от “Мамник” – хаотично действие, изоставяне на тема и прескачане на друга, огромно количество думи, които вместо да накарат читателя/ слушателя да усеща пълнокръвно действие, го удавят в безцелни разсъждения и философствания, незначителни подробности от миналото или характеропатии на героите, които обаче по никакъв начин не спомагат за литертурната стойност на романа, за действието или дори за придаване на дълбочина, а по-скоро са наложени маниеризми, целящи да изпитат търпението на читателя.

През цялото време изпитвах усещането, че авторът пише за хора с ограничен интелектуален капацитет, използвайки няколко изречения, за да обясни кой защо е ядосан, защо нещо се казва, кой как гледа и какво мисли. Васил Попов бяга в обратна посока на безценния съвет в писането да показва, а не да казва.

Не на последно място ще спомена и безкрайната историческа и митологична лекция, която грубо и обилно се натрапва не като обяснение и движещ механизъм на поривите на героите, а като суха информация, поднесена от отегчен главен асистент от УНСС.

Герои и сюжети в “Лехуса” от Васил Попов

Освен познатите ни Божана, Митко, циганина дървосекач, бабите от Вракола, се появяват редица образи, които спомагат за липсата на структура и ясна сюжетна линия: Лора Кадурина – археолог и приятелка на мутра-гъбар, Бранимир – мистериозен образ със заявена активна роля и в “Аждер” – третата книга от серия “Мамник”, няколко гранични полицаи, измамници, корумпиран кмет, Михаил, за чиито лош дъх не спираше да се повтаря и др.

Сюжетните линии са няколко, както предполага и корицата, ако я разглеждаме чисто символно. Между другото, тя е ,може би, единствено класно нещо в целата “Лехуса”. Заплахата от самата лехуса, която обаче някак равно върви и бързо достига развръзка, телефонна измама за 20 000 лева и безценен артефакт, змей в Усое, битка между ларпъри (фенове на мамничето) и гъбари-мутри с бъгита, Бранимир, в търсене на този артефакт и желание да стане сенсей на Явор (все още нероденото витаче на Божана) и още.

Възприемане и критическа оценка на “Лехуса” от Васил Попов

Сюжетните линии, сцените, героите и безсмислените описания напомнят на порция спагети болонезе, изпусната на пода в някой Хоремаг от байтошово време.

На фона на цялото уж целенасочено щуране, героите на Васил Попов не претърпяха грам развитие – освен Божана, която срещайки се с свръхестествени същества реагираше сякаш е топнала бисквитка в чаша какао. Нито един от тях не усетих като пълнокръвно същество, което има определена логична мотивация, стимули и стремежи, които определят реакциите му в определена ситуация.

В цялата книга имаше две смислени и добре написани сцени – едната с историята на малкия Дойчин, която пак обаче по никакъв начин не спомогна за действитието и тази с Ваня, съпругата на Михаил и малката Мирелка. И двете бяха написани добре, но както повечето от другите сцени, бяха вкарани сякаш единствено за обем.

Романът е изпълнен с декларативни философски изречения, които претендират за екзистенциална тежест, но не произтичат органично от сюжета или персонажната психология. Това създава ефекта на т.нар. „фалшива метафизика“ – говорене за трансцендентното без изградена вътрешна логика.

От гледна точка на наративната теория, подобни изказвания остават външни спрямо текста: те не се „преживяват“, а се налагат. В резултат романът не проблематизира злото, страха или смъртта, а само ги номинира.

Лично мнение за “Лехуса” от Васил Попов

“Лехуса” на Васил Попов е остросюжетна логорея, целяща да постави на изпитание верните почитатели на “Мамник” и реално би могла да бъде само предговор към “Аждер”, а не безцелно експлоатиране на читателското/ слушателското време.

Оценка на “Лехуса” от Васил Попов

2 от 6

Основен проблем, който бих изтъкнал над другите куцащи моменти е фигурата на лехусата, извлечена от народната демонология, притежава потенциал за сложна символна разработка. В романа обаче този потенциал остава нереализиран. Митологичното не е преведено в антропологичен или екзистенциален план, а остава декоративен елемент.

Слабо продължение на многообещаващата “Мамник” и тотално разочарование. Даже на няколко пъти се замислих дали Васил Попов не е бил отвлечен, надрусан и някой друг да е писал “Лехуса” – диаметрално разположена творба на “Вълчи разкази” например.

Можете да се запознаете с други мнения на читатели в платформата goodreads: ТУК.

Валентин Попов-Вотан