Право на отговор – Светлана Николова

За разлика от официозите, които от своята висота, могат единствено да не спазват собствените си правила и да се подиграват не само с читателите, но и с авторите, участващи в реномирания до скоро конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови, “ЛитДизайн” се стреми към другата гледна точка и е готово да чуе и разбере логичните доводи и обосновки.
Затова и даваме правото на отговор на г-жа Светлана Николова, публикувано в нейният фейсбук профил в отговор на високомерно и високопарно, но ни най-малко логично и издържано съждение от страна на доц.д-р Йордан Ефтимов, председател на журито на скандалният (вече и за съжаление конкурс на името на баща и син Славейкови.

С мнението на доц.д-р Йордан Ефтимов можете да се запознаете ТУК.

---

ПРАВО НА ОТГОВОР

по повод официалното становище на доц. д-р Йордан Ефтимов, председател на журито, присъдило Националната Славейкова награда, 2025

Уважаеми организатори на Националния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови,

Уважаема литературна общност,

Уважаеми колеги, автори и читатели,

Във връзка с публикуваното на официалните информационни канали на Община Трявна становище на председателя на тазгодишното жури – доц. д-р Йордан Ефтимов – бих искала да упражня правото си на отговор, не от лично его, а в защита на литературната етика, почтеното отношение към автори и читатели и професионалния диалог в българската културна среда.

По същество за становището:

1. Обидно отношение към участници, автори и „неудобни мнения“

С дълбоко разочарование посочвам, че в текста на становището присъстват изрази, които категорично не отговарят на тона, задължителен за институционална комуникация и особено за литературен конкурс с национална стойност. Формулировки като: „не се втеляват да мерят поезията като салам“, „изтормозени журита от дълги каканижения“, както и очерняне на несъгласните с присъдената първа награда като притежаващи непременно „ниска стихова култура“, изразяващи „позицията на необразования“, най-сетне – „раздразнени дряновски почитатели на поезията“ и др. са не само обидни за конкретни участници и почитатели на поезията. В крайна сметка, доц. Йордан Ефтимов с високомерие игнорира поколения български автори, които с достойнство, усилие и уважение към традицията участват в конкурса, изказвайки презрение към „неудобните“ мнения и към културната общност, която конкурсът би трябвало да обединява.

Съжалявам, че такъв „академичен“ тон е възприет от лице, оглавяващо журито на един от най-дългогодишните поетични форуми в страната. Становището и преднамерено опростява критиката към отличеното със Славейкова награда стихотворение за 2025 г.

2. Твърдение, че едно и също стихотворение може да бъде изписано графически в 5, 10 или 20 стиха, несъотносимо към явното нарушаване на регламента

Да пренесеш един стих върху 20 реда (или обратното – 20 смислови стиха в един дълъг ред) означава да подмениш темпо, ритмична структура и поетическа интонация; да деформираш художествения план; да предизвикаш погрешна интерпретация на творбата. Стихът не е „произволно графика“, това просто не е вярно нито по логика, нито по литературна теория.

Но проблемът е другаде – цитатът на проф. Мирослав Янакиев от „Българско стихознание“ (1960)* е използван избирателно от доц. Ефтимов, който го е привел некоректно към „проблема с дължината в конкурса Славейкова награда“.

Защото проблемът не е в дължината, а в честността към регламента.

Дори да приемем, че 30 стиха е „грубо“ ограничение (което подлежи на дебат от експерти, а не еднолично от жури), то е част от официалния регламент на конкурса. Ако журито приема това правило за невалидно – то тогава трябва да не се съгласява да журира от етични и професионални съображения, а не ретроспективно да го пренебрегва. Това подкопава правовия характер на конкурса.

Защото формалните ограничения, доста чести в конкурсите, имат смисъл. Смятам, че ограничението „до 30 стиха“ не е самоцелно – то налага дисциплина и прецизност в поетическото изразяване; създава сравнима рамка за журирането; предпазва от „разпиляване“ и насърчава концентрирания, майсторски изказ.

Естетическите и експериментални подходи на съвременната поезия често играят с формата. Но точно в тези течения формата и съдържанието са неразделими, а броят стихове е осмислен – дори когато е умишлено нарушен. Тук не става въпрос за новаторство, а за омаловажаване на формалното условие, прикрито като „поетическа свобода“.

3. Погрешна аналогия с „мрежовата култура“ и социалните мрежи

В становището на доц. Ефтимов се съдържат и категорични отрицания към публиката, участниците, дори Фейсбук като социална платформа. Подобно отношение:

• девалвира възможността за граждански контрол и обратна връзка;
• приравнява всяко несъгласие с „липса на култура“;
• отрича публичния характер на един национален конкурс, който по дефиниция съществува чрез взаимодействие между публика, автори и оценители.

Да се отрича правото на несъгласие, под претекст, че „само експертите разбират от литература“, означава затваряне в елитизъм, който не създава, а руши културната среда. В тази връзка държа да отблежа също, че институционалната и служебна власт, свързана с работата в литературни издателства и редакции, не легитимира автоматично качеството на публикуваните там творби, затова високомерното противопоставяне на публикациите в социалните медии и тези на „образованата литературна общност“, опростява твърде много както дигиталната, така и социалната реалност.

4. Относно защитата на доц. Йордан Ефтимов за отличения със Славейкова награда текст и вместването му в понятието „лирично стихотворение“

Препоръчвам на доц. Ефтимов да прочете един добър литературен анализ от Гергана Гълъбова, именуван „Символи без значение, стрелки без посока“ https://atrakcia.bg

Ще допълня само няколко щриха (а и вече съм изказала своето мнение в презрените от доц. Ефтимов социални мрежи) – в търсене „как да се хване за сламката на лиричността“, доц. Ефтимов прави социокритически, но не лирически прочит на отличения от него текст. Защитата му е построена на неговата социална и историческа дълбочина, визирайки темата за Белене, трансформациите на властта, образа на прадядото и дядото и т.н. Това е валидно за есе, очерк или документална поема, но не го прави автоматично „лирично стихотворение“. Посочените теми са важни, но не са разгърнати чрез лирическа чувствителност, а чрез социологичен и публицистичен дискурс.

По отношение на формата, графичното разчленяване на текста не е мотивирано поетически. То не води до изостряне на чувството или ритмика, а създава усещане за произволност. Това се потвърждава и от липсата на звукова организация, метричен ред, рима или дори базова стилистична амбиция. Така отличеният текст не само не е лирика, но не е поезия в традиционния смисъл, който конкурс от такъв ранг би следвало да отстоява.

Следователно, допускането на такъв текст в класацията и дори награждаването му представлява съществено нарушение както на регламента, така и на естетическите принципи, залегнали в основата на литературната институция, наречена конкурс. Призивът да разбираме „лиричното“ като всяка форма на съвременен езиков експеримент не е достатъчно основание за подмяна на жанровите критерии. Особено когато конкурсът носи имената на Петко и Пенчо Славейкови – поети, създали шедьоври на българската лирика чрез езикова прецизност, вътрешна мелодия и философска дълбочина.

И накрая, вместо заключение:

Масовото критично вълнение, което присъдената Славейкова награда 2025 предизвика, както правилно обобщи културологът доц. Светлана Христова, е „ясен сигнал за едно – че е засегната болезнена “гранична зона” в българската култура. И това далеч не е противопоставяне между класическата и модерната, мерената и свободната поезия, както журито и авторката на “градината на дядо” се опитват удобно да внушат. Това е границата между творчеството и имитацията, между автентичната поезия и графоманската претенция. Колкото и да са релативизирани, някои граници остават важни и затова реакцията на хората е толкова остра“.

И, да, поезията не е салам, както саркастично се изразява председателят на журито – но точно заради това заслужава прецизност, яснота и уважение към формата, както и към авторите.

С уважение:
Светлана Николова Ангелова,

Поет, писател и общественик
Магистър по актуална българистика
Носител на трета награда (при неприсъдени първа и втора) от Националния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови, 2018
„Доброволец на годината“ (2022) за опазване на културното наследство (националната културна ценност „Изворът на Белоногата“ до Харманли)

---

*цитатът на проф. Мирослав Янакиев, както и цялото становище на доц. Йордан Ефтимов, може да прочетете на официалния сайт на Община Трявна, както и на страницата им в социалната мрежа Facebook.

P.S. Правото ми на отговор заради непровокирани лични нападки от доц. Ефтимов ще бъде изпратено на Община Трявна за публикуване на същите места, както становището на председателя на журито на Славейкова награда 2025.

Снимките са от Трявна, от официалната церемония по награждаването ми на Националния литературен конкурс на името на Петко и Пенчо Славейкови 2018.