Поезията на Елица Кръстева

Поезията на Елица Кръстева

Вечната Ева

 

Тя се смее със болните и притихва със лудите

и от змии навярно все пак се страхува.

Шета някъде в облаците, щом е събудена.

Нощем тайничко някоя Ева сънува.

 

Тя говори със Господ. Даже с него вечеря.

И му сипва навярно ракия.

И е може би малко суетна,

но пък вечер не й е до тия.

 

Тя подскача из локвите и на ластик понякога,

но защото отвътре е просто момиче.

А душата й смела е бабина ракла,

със дантели от тънко неживяно обичане.

 

И какво, че от Рая е вечно изгонена?

Той изобщо не й е потребен.

Носи кошница с ябълки и едно страшно проклятие.

Тя е просто жена или вечната Ева.

 

Къщичка с кокоши крака

 

Внимавай като казваш през Декември:
“Какви прекрасни зими имаше преди!”
Тя е събрала глог, липа и мента
и кротко чай на печката вари.

Тя е посмела всички грижи
във ъгъла на чистия си свят.
Лютиви чушки по червена нишка ниже
и бавно над земята пада сняг.

А някои си вярват, че снега
е просто климат в хода на нещата.
По подгъва на нейната пола
отърква се охранен рошав вятър.

А утре вече може да реши
да се сплете на плитки като палаво момиче,
да нарисува пролет, да реди звезди
или
да спре да те обича.

 

Облачно през Август

А морето съвсем по августовски
се блъскаше в коленете ни.
И всички мъже бяха мои, приятелю
и всички жени – в ръцете ти.

Един гларус се задави
в целувките ни почти на сушата.
В ухото ти раковина и раче
стари истории слушаха.

И се смеехме и сами си вярвахме,
че морето завинаги ще остане.
А морето събираше вълни и забравяше
сол в раните ни.

 

Къща край полето

Такава пухкавост от бял равнец –

бял облак, слязъл на земята,

завързан сякаш за конец

от млад осил, метличина и вятър.

 

Подава лапа, скача и ръмжи

и още малко да си изгризе въжето.

Зад зид от дрян и слънчеви лъчи

стопанката му кротко шета.

 

Подрежда бяла дъхава халва

върху поднос и го повдига към небето.

Подава крак под роклята си. По крака

целувката му още свети…

 

И всичко ми говори и шепти,

че минал е оттук за миг по-рано.

И може би сред белите треви

се готви да остане.

 

Легенда за моста

 

Има някъде сред полето място,

развълнувано като гръб на мъж,

с хвощ, разлистен като зелена пряспа.

Стъпиш ли там веднъж,

 

ще усетиш как слиза вятър

по издялканите му сини вени,

как въздиша във необята му

всичко тръпнещо несътворено.

 

Как в бреговете му се затяга

в своя устрем потока,

и сред хумус, глина и влага

просто стои животът.

 

И пристъпила в този свят,

ще извиеш гръбнака си остър,

като мост между бряг и бряг,

та да мине по него Господ.

Елица Кръстева

315 Views
error: Content is protected !!