Вечната Ева
Тя се смее със болните и притихва със лудите
и от змии навярно все пак се страхува.
Шета някъде в облаците, щом е събудена.
Нощем тайничко някоя Ева сънува.
Тя говори със Господ. Даже с него вечеря.
И му сипва навярно ракия.
И е може би малко суетна,
но пък вечер не й е до тия.
Тя подскача из локвите и на ластик понякога,
но защото отвътре е просто момиче.
А душата й смела е бабина ракла,
със дантели от тънко неживяно обичане.
И какво, че от Рая е вечно изгонена?
Той изобщо не й е потребен.
Носи кошница с ябълки и едно страшно проклятие.
Тя е просто жена или вечната Ева.
Къщичка с кокоши крака
Внимавай като казваш през Декември:
“Какви прекрасни зими имаше преди!”
Тя е събрала глог, липа и мента
и кротко чай на печката вари.
Тя е посмела всички грижи
във ъгъла на чистия си свят.
Лютиви чушки по червена нишка ниже
и бавно над земята пада сняг.
А някои си вярват, че снега
е просто климат в хода на нещата.
По подгъва на нейната пола
отърква се охранен рошав вятър.
А утре вече може да реши
да се сплете на плитки като палаво момиче,
да нарисува пролет, да реди звезди
или
да спре да те обича.
Облачно през Август
А морето съвсем по августовски
се блъскаше в коленете ни.
И всички мъже бяха мои, приятелю
и всички жени – в ръцете ти.
Един гларус се задави
в целувките ни почти на сушата.
В ухото ти раковина и раче
стари истории слушаха.
И се смеехме и сами си вярвахме,
че морето завинаги ще остане.
А морето събираше вълни и забравяше
сол в раните ни.
Къща край полето
Такава пухкавост от бял равнец –
бял облак, слязъл на земята,
завързан сякаш за конец
от млад осил, метличина и вятър.
Подава лапа, скача и ръмжи
и още малко да си изгризе въжето.
Зад зид от дрян и слънчеви лъчи
стопанката му кротко шета.
Подрежда бяла дъхава халва
върху поднос и го повдига към небето.
Подава крак под роклята си. По крака
целувката му още свети…
И всичко ми говори и шепти,
че минал е оттук за миг по-рано.
И може би сред белите треви
се готви да остане.
Легенда за моста
Има някъде сред полето място,
развълнувано като гръб на мъж,
с хвощ, разлистен като зелена пряспа.
Стъпиш ли там веднъж,
ще усетиш как слиза вятър
по издялканите му сини вени,
как въздиша във необята му
всичко тръпнещо несътворено.
Как в бреговете му се затяга
в своя устрем потока,
и сред хумус, глина и влага
просто стои животът.
И пристъпила в този свят,
ще извиеш гръбнака си остър,
като мост между бряг и бряг,
та да мине по него Господ.