Aug
Насън ми дойде невероятното видение за пътуване в миналото. И то не какво да е минало, ами пътуване към конкретен момент от детството. Животът бе така устроен, че всеки може по свой избор да „кацне” върху спомен от собственото си детство и да прекара там 24 часа, като същевременно приеме формата на дете. Правилата са прости, пътуването може да се осъществи само веднъж по време на човешкия живот, може да се инициира по всяко време на живота, като е напълно пожелателно и в никакъв случай задължително. Единственото условие е, че човекът избрал да пътува в миналото, не може да се издаде, защото това би променило курса на настоящия ден и най-вече няма гаранция, че ще се върне под същата форма или изобщо ще съществува. Разбира се, подобно връщане към детството следва да има много морални и етически кодекси, но преди да задълбаем към тази сериозна тема, нека ви разкажа за най-големият шоколадов сладолед!
От клек шоп-а на бул. Цар Освободител 16 се подава ръка, която държи опакован шоколадов сладолед с пластмасова чашка за капак. Току що изваден от зеления фризер на Делта, аз се протягам да сграбча огромния сладолед, с величественото име „Колизеум”. В другата ръка стискам точно изброените стотинки. „Колизеум” е най-големият сладолед, който някога съм виждала през живота си и знам, че джобните ми пари ще свършат в момента, в който ги пода на ръката със сладоледа. Нищо не разбирам от пари, само знам че имам точния брой стотинки, за да си го купя и в този момент нищо друго не ме интересува. Яденето на този сладолед си е сериозна задача. За да успееш да го изядеш, се изискват известни усилия, защото е топъл летен следобед и процесът на разтапяне е по-бърз от поглъщането на количеството сладък лед. Първо обелвам най-горния пласт хартия, по който е полепнал разтопен сладолед и го облизвам, не бих си позволила да загубя нито един грам! Ако сега се тревожа за рециклиране, то като дете изобщо не ми идва и през ум за последствията от пласмасовата чашка, която бързо приключва в коша за боклук. Най-трудната задача е най-горната част на сладоледа, там където няма фунийка, защото се получава нещо като състезание, аз срещу разтапящия се сладолед, който се стича по пръстите на ръцете ми. Другата причина да бързам да приключа най-горната част, е защото най-обичам хрупкава бисквитена фунийка, която бързо омеква в ръцете ми. И понеже не мога да държа сладоледа с една ръка, предвид размерите му, имам само няколко минути да стигна до вафличката. Крайната цел е дъното на фунийката, защото там се крие разтопеният шоколад, който е като награда, че си преборил битката с „Колизеума”. Моментът приключа и сега се чувствам като гладиатор, оклепан със следите от шоколад по бузите ми, ръцете и коленете. Сладоледът така се е разтопил, че е влязъл между пръстите на краката ми и сега сандалите ми са оклепани. Но това няма никакво значение, защото е станало време за игри по улиците около Червения площад.
В съзнанието ми знам, че съм гостенин от бъдещето, въпреки че съм в тялото си на дете и се опитвам да не се издам на дядо ми, който идва насреща с бодра крачка към антикварния си магазин на бул. Цар освободител 14. Не бях виждала дядо в подоба форма от много години и не мога да скрия ентусиазмът си, както и реакцията ми която със сигурност не е привична за някакво хлапе. Нахлуват всякакви емоции и реакции и сега вече не прилича на обикновен летен следобед, ами среща след дълги години раздяла. Естествено, най-голямото ми опасение е да не се издам, защото не знам какво ще ми струва в сегашния момент, както и не искам да съм поставена в неудобната ситуация, в която ще съм разпитвана какво ще се случи след 30 години време. Дали имаме летящи коли, коя планета сме заселили, дали сме се извисили духовно…Макар да знам, че ако им разкажа, че за 30 години сме изсякли 10% от дърветата на планетата; чe 1.6 милиона квадратни километра боклук плуват по повърхността на океаните; че е толкова топло, че моят „Колизеум” ще се разтопи в момента, в който го извадя от фризера…то може би някой щеше да ме чуе и няма да се налага да се почесваме по главата как да спасим планетата. Ето затова аз в моите 24 часа по-скоро се намирам в безтегловност, което сигурно е вярно за едно здраво и активно дете, което единствено мисли как да изяде най-големият шоколадов сладолед в летен следобед на бул. Цар Освободител 14.
Нас вас оставам да си помислите, ако ви е дадена тази възможност, да пътуваме за 24 часа към собственото си детство, кой спомен бихте избрали? Ако можехме да сме отново деца, връщайки се от преживяния ден, дали щяхме да се взимаме толкова на сериозно? Сладоледът ми пропомни едно нещо, без значение колкото и неща да се случват около нас, може да съществуваме само в едно състояние, в моя случая — насладата от яденето на най-големият шоколадов сладолед на бул. Цар Освободител 14.
